„Някъде към десетата тетрадка може евентуално и нещо да се получи…“

Из романа „Една и съща нощ“ на Христо Карастоянов, издателство Жанет 45.

„{2 февруари 2013, събота}

Все по това време седнал и написал едно след друго пет писма до хора, които да покани. Написал им, че почва ново списание, което нарекъл „идеално“ и което щяло да се казва „Пламък“. Щяло да е нещо съвсем различно, точно такова, каквото всички отдавна били съгласни, че трябва да се появи най-сетне! Писал, че няма да бъде „експресионистично“, няма да има нищо общо с „Везни“, но че от друга страна – вече е отрязал спатиите на Георги Бакалов, който били си наумил да прави от „Пламък“ комунистически позив. Ново! И всеки път усещал как го издува гордост, когато стигнел до това, че „Пламък“ ще е с илюстрации! „С илюстрации! – пишел. – Парите са намерени!…“ И си умирал от удоволствие да завършва всяко писмо така: „Тираж 3000. Хонорари значителни! – и приключвал с „Чакам отговора ти. Твой Гео Милев.“

Бил радостен и нетърпелив…

Дали заради тия писма, дали от само себе си станало така, че още не били пуснали официално поканата, пък новината, че самият Гео Милев започва ново списание се разчула така бързо, така свирепо се разнесла из цяла София, че стаичката на „Раковски“ сто четиресет и пет направо си се превърнала в чиста лудница. Рошави поети с жълти очила налетели от всички страни с цели чанти титанични опуси и поетът четял, четял, четял… Четял всичко наред и нищо не подминавал, но и много ругаел. „А̀ така! – боботел и почвал да реди на глас: – Бедни бледни бедуини на камили в пусти тамкашни пустини… Страшна работа! – викал и измъквал друг лист от камарите с поезия. – Когато кълвунът на черния чухал зачука по морно дърво… Бравос! Опасен фуржерон си бил бе, друже! Много модернистично, думи нямам! Отдавна не бях виждал подобна художествена простотия!“ – все такива неща. После хокал поетите, говорел им с люта подигравка и им викал, че единият бъркал Термопилите с пропилеи и палиндром с палисандър, другият пишел мадригали с изяществото на кюмбе, третият бил просто пръдльо… Сякаш го обладавал демонът на високомерието. Хвърлял им папките да си ги взимат веднага обратно и да не ги е видял повече, понеже били бездария безподобни, отпращал ги грубо, а те хуквали да питат какво е това фуржерон, а като разберяли какво е – намразвали поета от дъното на докачените си души. „Оппа! – викал той, когато поредният разреван нещастник затръшнел обидено вратата. – Другари и господа, пак си спечели бай ви Милев едно мънинко свирепо врагче!… Ей от тоя, zum Beispiel*, очаквам да произлезе един отличен литературен бияч.“

И се смеел мрачно, а не знаел колко е прав. (Пък може и да е знаел – кой да ти каже.)

 

{6 февруари 2013, сряда}

А ония, на които им харесвал съчиненията – и тях също ги ругаел, но някак си така, че те не се докачали, а поаленявали от удоволствие. Ту им викал, че са литературни юнаци, ту – че са литературен обоз, редници и кашавари, демони, пройдохи и шилета, литературна банда, и те пламвали, изведнъж ставали много гласовити, хуквали нанякъде и преди да се мръкне, вече се връщали – изтерзани от любов и надежда и с още стихотворения и поеми под мишница. Понякога се изтърсвали с по две различни обувки – едната да кажем черна, а другата червена – и поетът им викал вкиснато: „Ахмаци! Така се ставало то бохема!…“

Веднъж Шейтанов го чул как учи един младок и отначало едва се сдържал да не прихне, но после се замислил и вече не виждал нищо смешно.

„Момче младо – говорел убедено поетът. – Ето сега един чалъм от мен. Купуваш си тетрадка. Сядаш и пишеш на първия лист – каквото ще да е. Стихотворение, разказ, няма значение, просто пишеш. На другия ден ставаш, късаш този лист, първия, смачкваш го и го хвърляш. И пишеш на следващия – той вече ще ти е първи в тетрадката, нали така? На третия ден ставаш, късаш, хвърляш и пишеш! Следиш ли ми мисълта? И така – докато тетрадката свърши. Купуваш нова и почваш същото отначало… Това е цялата философия, друго няма. Някъде към десетата тетрадка може евентуално и нещо да се получи.“

Младежът го гледал с предаността на неофит.

„Разбра ли бе?“ – питал поетът, а онзи продължавал да зее.

„Е, аз тебе просто не мога да те разбера! – ядосвал се поетът. – Ти тъп ли си, бунак ли си?!“

После му минавало.

 

–––––––––––––––

* Например.“

 

Из романа „Една и съща нощ“ на Христо Карастоянов, издателство Жанет 45.

Още откъси от романа:

(публикацията предстои)

 

От автора:

Преди се питах: „Какво би било, ако…”

Сега си казвам: „Защо не!…”

Защото времето лети и страхотно завива в нощта. А нощта е все една и съща. И думите са същите. „…едри, загрубели момчета, със сиви лица, ниски чела и плоски очи…” – казва Гео Милев и един забравен днес драскач веднага му отговаря: „О, Геомилевщина, тъмна язва, която гледа на литературата с едно око, половин глава и четвърт мозък!”

После идват ония с ниските чела и с окървавените тояги…

 

„Още при първите посещения на Ш. у дома, Гео остана очарован от него; и аз самата чувствах, че той излъчва някакво обаяние, на което никой не може да устои и самият Гео силно се поддаде на него. Гео клонеше вече към анархизма и за мене беше ясно, че това става под Шейтаново влияние.

Не ще преувелича, ако Ви призная даже, че мъката ми за Гео щеше да загуби много от горчивината си, ако Г.Ш. беше останал жив.”

Из едно писмо на Мила Гео Милева до пловдивския анархист д-р Константин Кантарев

[…]

„Христо Карастоянов разказва пищно, трепкащо и задъхано за едно време, в което нито един от героите не успява да си поеме дъх. Голямата каша на хаоса се прошарва с дребни твърди частици, върху които читателят може да се крепи, додето вихърът на събитията го носи през разказваната история.

Един голям политически роман и безогледно трезв подход при повествованието.”

Хелмут Шонауер, Lesen in Tirol

[…]

„Че аз съм жив!” – възразил учудено поетът.

„Не си, не си – изпъшкал онзи. – Вече не си. Просто още не го знаеш…”

 

„За новия роман на Христо Карастоянов може много да се пише, но все отнякъде трябва да се започне. Може би да започнем с дързостта – да се напише роман за Гео Милев, за последната година и половина от живота му и за жестоката му смърт в чудовищната касапница на април 1925-а. Впрочем, може да се възрази, че прочутият анархист Георги Шейтанов е също толкова главен герой на книгата, колкото поетът, но ми се струва неизбежно, че „Една и съща нощ“ ще бъде наричана роман за Гео Милев най-малкото поради все още трайната мощ на литературния канон. Иначе поетът и анархистът шестват из улиците на София, така живо и сетивно въплътени от ямболския писател, както малцина столични автори са успявали, и се сблъскват с други исторически лица, но по много причини не бих етикетирал „Една и съща нощ“ като исторически роман. Причини, в които, мисля, се съдържа и спецификата, и силата на това забележително произведение.”

Ангел Игов, в. „Култура“

Реклами

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.

Create a website or blog at WordPress.com

Нагоре ↑

%d блогъра харесват това: