“А може би точно това е наказанието. Да живееш толкова дълго и всеки ден до теб да е онова дете. Изоставеното…”

Из романа “Физика на тъгата” на Георги Господинов, издателство Жанет 45.

“Хлябът на тъгата

Виждам го ясно. Едно момче на три. Заспало е върху празен чувал от брашно, в двора на мелницата. Някакъв тежък бръмчащ бръмбар минава ниско над него и му открадва съня.

Момчето само леко открехва очите си, спи му се още, не знае къде е…

Само открехвам леко очите си, спи ми се още, не знам къде съм. Някъде в ничията земя между съня и деня. Следобед е, точно онова безвремие на късния следобед. Равномерното бумтене на мелницата. Въздухът е пълен с малки прашинки брашно, лек сърбеж по кожата, прозявка, протягане. Чува се говор на хора, спокоен, монотонен, унасящ. Няколко каруци стоят разпрегнати, до половината са пълни с чували, всичко е посипано с този бял прах. Едно магаре пасе наблизо, кракът му е вързан със синджир.

Постепенно сънят се е оттеглил напълно. Днес по тъмно сутринта дойдоха на мелницата с майка му и три от сестрите му. Той искаше да помага с чувалите, но не му дадоха. После е заспал. Те сигурно са готови вече, свършили са всичко без него. Става и се оглежда. Не се виждат наоколо. Ето първите стъпки на страха, все още незабележими, тихи, само предположение, което е отхвърлено веднага. Няма ги, но сигурно са вътре или от другата страна на мелницата, или спят под каруцата на сянка.

Няма я и каруцата. Онази боядисана в светлосиньо каруца с нарисувания отзад петел.

И тогава страхът приижда, изпълва го, както когато пълнят на чешмата малката стомна, водата се вдига, избутва въздуха навън и прелива. Струята на страха е твърде силна за тригодишното му тяло и то се пълни бързо, скоро не му остава въздух. Не може дори да се разреве. Плачът изисква въздух, плачът е едно дълго озвучено издишване на страх. То все още има надежда.

Изтичвам навътре в мелницата, тук шумът е много силен, движенията припрени, двама бели великани изсипват зърно в устата на воденицата, всичко е в бяла мъгла, огромните паяжини по ъглите са натежали от брашното, един слънчев лъч минава през счупените високи прозорци и в дължината на този лъч може да се види титаничната битка на прашинките. Майката я няма тук. Нито някоя от сестрите. Един едър мъж превит под чувала едва не го отнася. Скарват му се да излезе, че пречи.

Мамо?

Първият вик, дори не е вик, е с въпросителна накрая.

Мамоо?

Последното “о” се удължава, защото и отчаянието расте.

Мамооо… Мамооооооо…

Въпросът е изчезнал. Безнадеждност и гняв, една троха гняв. Какво още има вътре. Недоумение. Как така? Майките не изоставят децата си. Не е честно. Това не се случва. “Изоставен” е думата, която още не знае. Не зная. Отсъствието на думата не отменя страха, напротив, натрупва още повече, прави го още по-непоносим, премазващ. Сълзите тръгват, сега е техният ред, единствените утешители. Поне може да плаче, страхът се е отпушил, стомната на страха е преляла. Сълзите рукват по бузите му, по бузите ми, смесват се с брашнения прах по лицето, вода, сол и брашно, и омесват първия хляб на скръбта. Хляба, който никога не свършва. Хляба на тъгата, който ще ни храни през всичките следващи години. Соления му вкус по устните. Дядо ми преглъща. Преглъщам и аз. На три сме.

 

По същото време една светлосиня каруца с петел отзад вдига прах, отдалечавайки се от мелницата.

 

Годината е 1917. Жената, която кара синята каруца, е на 28. Има осем деца. Всички твърдят, че била едра, бяла и красива. Името й също го потвърждава. Кала. Макар по онова време едва ли някой да е извеждал значението му от гръцки – хубава. Кала и толкова. Едно име. Война е. Голямата война, както й викат, върви към края си. И както винаги, ние сме от губещата страна. Бащата на тригодишния ми дядо е някъде на фронта. Воюва от 1912. От няколко месеца няма вест от него. Връща се за по няколко дни, прави дете и заминава. Дали не са изпълнявали заповед в тия почивки. Войната се затяга, ще трябват войници. Той не успява много с бъдещите войници, раждат му се все момичета – цели седем. Сигурно, като се върне във войсковата си част, го вкарват в ареста за всяко.

Няколкото скрити за черни дни сребърника вече са свършили, хамбарът е опразнен, жената е продала каквото може да се продаде – леглото с пружината и металната табла, рядкост по онова време, двете си плитки, пендарите от сватбата. Децата реват гладни. Останал е един вол и едно магаре, което сега тегли каруцата. С вола се мъчи да оре. Есента отива към зима. Успяла е да измоли няколко чувала с жито и сега се свръща от мелницата с три торби брашно. Между торбите в каруцата спят дъщерите й. По средата на пътя спират да почине магарето.

– Мамо, забравихме Георги.

Уплашеният глас идва зад гърба й – Дана, най-голямата.

Мълчание.

Мълчание.

Мълчание.

Плътно и тежко мълчание. Тишина и тайна, която ще се предава година след година по-късно. Какво прави майката, защо млъква, защо не обръща час по-скоро каруцата и не препусне обратно към мелницата.

Война е, хора са, няма да оставят едно тригодишно дете само. Момче е, ще го прибере някой, ще го отгледа, има ялови жени петимни за деца, повече късмет ще има. Думи, които се опитвам да намеря в мислите й. Но там има само едно мълчание.

Забравили сме го, забравили сме го, повтаря дъщерята зад гърба й през сълзи. Нищо, че думата е друга – изоставили сме го.

Минава още една дълга минута. Представям си как от тази минута надничат, затаили дъх, лицата на неродените. Ето ги, подават се през оградата на времето баща ми, леля ми, другата леля, ето го брат ми, ето ме и мен, ето я дъщеря ми, повдигнала се е на пръсти. От тази минута и от мълчанието на младата жена зависи тяхното, нашето явяване през годините. Дали жената подозира колко неща се решават сега. Най-сетне вдига глава, сякаш се събужда, връща се на мястото, оглежда се. Безкрайното поле на Тракия, изгорели стърнища, променящата се светлина на залеза, магарето, което дъвче някакви прегорели треви, безучастно към всичко, трите чувала, които ще свършат точно в средата на зимата, три от шестте дъщери, които чакат какво ще каже.

Грехът вече е сторен, поколебала се е.

Помислила си е, макар и за минута, да го остави. Гласът й е сух. Ако искаш, можеш да се върнеш. Казано е към Дана, най-голямата, на 13. Решението е прехвърлено на друг. Не казва “ще се върнем”, не казва “върни се”, не помръдва. И все пак тригодишният ми дядо има още един шанс. Дана скача от каруцата и хуква по черния път обратно.

Ние, надничащите през оградата на тази минута, неродените още, прибираме глави и си отдъхваме.

 

Смрачава се, мелницата е останала километри назад. Едно момиче на 13 тича по черния път, босо, вечерният вятър развява роклята й. Наоколо е празно, тича, за да измори собствения си страх, да му вземе дъха. Не гледа встрани, всеки храст прилича на спотаил се мъж, всички страшни истории, които е слушала вечер за разбойници, караконджули, змейове, духове и вълци тичат на глутница подире й. Обърне ли се, ще се хвърлят на гърба й. Тичам, тичам, тичам в още топлата септемврийска вечер, сам сред едно поле, по спечената кал на пътя, която с всяка крачка усещам все по-силно, сърцето ми се блъска в гърдите, там някой е клекнал край пътя, но защо ръката му е така странно извита нагоре, ох, храст е… Ето в далечното първите светлини на мелницата… Там трябва да е моят тригодишен брат… дядо… аз.

 

Майката, и моя прабаба, живя 93 години, мина от единия край на мека до другия, беше част и от моето детство. Децата й пораснаха, пръснаха се, напуснаха я, остаряха. Само едно от тях никога не се отдели и продължи да се грижи за нея до смъртта й. Забравеното момче. Историята с мелницата беше влязла в тайната родова хроника, всички я шушукаха, кой със съчувствие към баба Кала и като свидетелство за това какво е било времето, кой като шега, кой с нескрито обвинение, като баба ми. Но никой не я разказваше пред дядо. И той не я разказа нито веднъж. И не се отдели от майка си.

Трагическа ирония, каквато обикновено откриваме в митовете. Когато историята стигна до мен в онзи следобед, главната героиня вече я нямаше. Спомням си, че първо изпитах гняв и недоумение, сякаш са изоставили мен самия. Изпитах поредно усъмняване във вселенската справедливост. Тази жена живя до дълбока старост под грижите на онова изоставено някога тригодишно момче. А може би точно това е наказанието. Да живееш толкова дълго и всеки ден до теб да е онова дете. Изоставеното.”

 

Из романа “Физика на тъгата” на Георги Господинов, издателство Жанет 45.

Още откъси от романа:

“Паметта й е скрин, мога да усетя как отваря отдавна заключени чекмеджета…”

“Качих се на самолета със свръхбагаж тъга…”

“имам притеснителното усещане, че не владея хода на историята и дори собствените си реплики…”

 

Из българските отзиви за ФИЗИКА НА ТЪГАТА:

“Господинов е всеки и във всеки от своите „герои“, гледайки в упор века и историята през техните очи…”

Георги Каприев, в. Култура

 

“С „Естествен роман“ и останалите си текстове Господинов създаде публика и формира вкус. „Физика на тъгата“ е 100% Георги Господинов и същевременно нещо повече. (…) Тъгата на Господинов е копнежът по изгубената цялост – цената, която сме заплатили, за да станем това, което сме.”

Бойко Пенчев, в. Капитал

 

“Мощен авторски глас, поразително въображение, мяра и стил.”

Ани Бурова, Литературен вестник

 

„Физика на тъгата“ увлича, трепти, стопля, т.е предизвиква силно кинетично раздвижване на „частиците прах, от които сме направени“. Роман, който се обръща и те поглежда в лицето. И разбираш, че те е прочел.”

Юлия Роне, “Аз чета”

 

“Убеден съм, че “Физика на тъгата” ще се превърне в бестселър. И не само у нас. Внушението му е феноменално.”

Иван Теофилов, Литературното събитие на 2011, Литературен вестник

 

“Аз четях Георги Господинов, докато той четеше мен… Писането на Господинов е колективното ни (и не само литературно) несъзнавано.”

Марин Бодаков, в. Култура

 

***

 

Аз сме. Едно момче говори – от подземния лабиринт на Минотавъра, от мазе в края на Войната, от приземна квартира през 1970-80-те, от старо бомбоубежище утре.

Роман за емпатията и нейното чезнене, за световната есен, за минотаврите, заключени в нас, за възвишеното, което може да е навсякъде, за елементарните частици на тъгата и вечното време на детството, което ни предстои.

Роман с преплитащи се коридори, отклонения и стаи, който смесва минало и настояще, мит и документ. Събира истории и животни от всеки род, прави капсули на нетрайното заради онзи, който има да идва – постапокалиптичен читател, бог или охлюв.

 

***

 

Книгата е носител на следните награди:

– Международната Награда „Ян Михалски“, 2016 г.

– Национална награда за най-добър български роман, 2013

– Национална награда за литература „Христо Г. Данов“, 2012

– Наградата на Столична община за ярки постижения в областта на културата, раздел “Литература”, 2012

– Награда „Цветето на Хеликон“ за най-продавана българска книга, 2012

 

Финалист е на 7 международни отличия в Германия, Италия и САЩ, между които приза за най-добра преводна книга в САЩ, наградата на Американския ПЕН за преводна книга, италианската Премио Стрега Еуропео, немската Брюке Берлин и др., в чийто номинации за първи път влиза български автор. Романът е обявен от италианската критика за една от трите най-важни книги, излезли през 2013 г. там. Посочван е сред най-добрите романи на годината в Швейцария, САЩ, Германия и Холандия.