„Мислела си, че ще разрушиш брака ми и ще заживееш при мен, обаче тук сбърка…“

Из романа „Операция „Сладкоугодник“ на Иън Макюън, издателство Колибри

„На зазоряване си взех ароматна вана. В седем бях готова. Каква заблудена глупачка – да си взема сак с бельото, което той харесва (черно и мораво, разбира се), гуменки за разходките в гората. Бях на автобусната спирка в девет и двайсет и пет, притеснена да не би той да пристигне по-рано и да се разочарова, че ме няма. Тони се появи в десет и петнайсет. Отвори ми предната врата и аз се качих, но не последва целувка. Хванал волана с две ръце, той рязко потегли. Изминахме петнайсетина километра, без да ми продума. Не откъсваше поглед то пътя пред себе си, а кокалчетата му бяха побелели от стискане на волана. Какво ставаше? Не ми каза. Не бях на себе си, ужасявах се, като гледах колко рязко се престроява с малкия си автомобил, колко безразсъдно изпреварва на завоите, сякаш за да ме подготви за надвисналата буря.

Зави обратно към Кеймбридж на едно кръгово и спря на отбивка на шосе А45 – замърсена с машинно масло и отпадъци отбивка с будка върху отъпкана гола пръст, където продаваха хотдог и бургери на шофьорите на камиони. По това време сутринта будката беше затворена и заключена с катинар и освен нас нямаше други коли. Слязохме. Беше неприятен ден в края на лятото – слънчев, ветровит, прашен. Отдясно имаше редица млади чинари, засадени нарядко и поизсъхнали, а от другата страна се чуваха ревът и воят на пътното движение. Все едно стояхме край състезателна писта. Отбивката беше дълга около двеста метра. Тони закрачи по нея и аз го последвах. Почти крещяхме, за да се чуваме.

Първото, което ми каза беше:

– Да знаеш, че жалкият ти номер не проработи.

– Какъв номер?

Мислено превъртях последните събития. И понеже не бях кроила никакъв номер, изведнъж се обнадеждих, че проблемът е простичък и ще го разрешим за нула време. Дори си помислих, че ще се посмеем на цялата история. И може би ще се любим още преди обяд.

Стигнахме до мястото, където отбивката се сливаше с пътя.

– Искам да разбереш съвсем ясно – каза Тони, когато спряхме. – Никога няма да застанеш между мен и Фрида.

– Тони, за какъв номер говориш?

Той отново се обърна към колата и аз го последвах.

– Проклет кошмар.

Говореше по-скоро на себе си.

– Тони! – надвиках грохота. – Обясни ми!

– Не си ли доволна? Снощи имахме най-сериозната кавга от двайсет и пет години насам. Не си ли развълнувана от успеха си?

Дори аз, колкото и да бях неопитна, озадачена и ужасена, долових колко нелепо е положението. Той щеше да ми обясни по свой начин, затова не казах нищо, само чаках. Подминахме колата му и затворената будка. Отдясно имаше висока и прашна глогина. По бодливите й клони се бяха закачили ярки опаковки от десертчета и бисквити. На тревата лежеше използван презерватив, нелепо дълъг. Чудно място за края на една връзка.

– Как може да си толкова глупава, Серина?

Наистина се почувствах глупаво. Отново спряхме и аз казах с треперещ глас, който не успявах да овладея:

– Наистина не разбирам.

– Искала си тя да намери блузата ти. Е, намерила я е. Предполагала си, че ще я вбесиш, и успя. Мислела си, че ще разрушиш брака ми и ще заживееш при мен, обаче тук сбърка.

Несправедливото обвинение ме зашемети. Загубих и ума, и дума. Някъде навътре, в основата на езика ми, гърлото ми започваше да се стяга. Побързах да се извърна, да не би да се разплача. Не исках той да види.

– Разбира се, ти си млада и така нататък. Но би трябвало да се срамуваш.

Дрезгавият и умолителен глас, който изтръгнах от гърлото си, ме отврати:

– Тони, ти ми каза да пъхна блузата в коша за пране.

– Стига де! Знаеш, че не съм казвал нищо подобно.

Изрече думите нежно, почти влюбено, като грижовен баща, когото предстои да загубя. Би трябвало да се караме по-ожесточено, отколкото той се бе счепкал с Фрида, би трябвало да му се нахвърля. Аз обаче си мислех, че всеки момент ще се разплача, а бях твърдо решена да не го правя. Плача рядко и предпочитам да го правя насаме. Само че онзи тих и звучен властен глас ме прониза. Беше толкова самоуверен и мил, че замалко да му повярвам. Вече усещах, че никога не бих могла да променя спомените му за предходната неделя или да му попреча да ме отблъсне. Освен това съзнавах, че има опасност да се държа като виновна. Като крадла в магазин, която се разревава от облекчение, когато я заловят. Дългите часове очакване до телефона и безсънната нощ ме бяха оставили без сили. Гърлото ми продължаваше да се стяга, мускулите по-надолу по шията се присъединиха към него, подръпнаха устните ми, опитаха да ги изопнат над зъбите. Нещо щеше да се скъса, но не можех да го допусна, не пред Тони. Не и при положение, че грешеше толкова много. Единственият начин да се овладея и да запазя достойнството си беше да замълча. Проговоря ли, щях да рухна. А отчаяно ми се искаше да говоря. Трябваше да му кажа колко е несправедлив, как рискува всичко помежду ни само защото паметта му изневерява. Беше един от онези случаи, когато разумът иска едно, а тялото – друго.

Все едно да мечтаеш за секс по време на изпит или да ти прилошее на сватба. Колкото повече се мъчех безмълвно да владея чувствата си, толкова повече се възненавиждах и толкова повече се успокоявах.

– Беше удар под кръста, Серина. Не допусках, че ще паднеш толкова ниско. Не ми е лесно да го кажа, обаче съм страшно разочарован.

Продължи да нарежда така, докато стоях с гръб към него. Как ми се бил доверил, как ме насърчавал, какви надежди ми възлагал, а аз как съм го подвела. Сигурно му е било по-лесно да говори на тила ми, да не се налага да ме гледа в очите. Започвах да подозирам, че не става дума за безобидна грешка, за обикновен пропуск на паметта на един зает и важен възрастен мъж. Струваше ми се, че съм прозряла всичко достатъчно ясно. Фрида се е върнала от Виена по-рано. По някаква причина, вероятно водена от неприятно предчувствие, е отишла в селската къща. Или пък са отишли заедно. В спалнята е била изпраната ми блуза. Последвали са сцената в Съфък или в Лондон и нейният ултиматум – или разкарваш момичето, или ти изчезваш. И Тони е взел очевидното решение. Точно тук беше проблемът. Той беше направил и друг избор. Беше предпочел да възприеме ролята на жертвата, на пострадалия, на измамения, на основателно гневния. Беше убедил сам себе си, че не ми е казал нищо за коша с прането. Споменът беше заличен, и то целенасочено. Но Тони още не съзнаваше, че е заличил спомена. И дори не се преструваше. Беше истински убеден в разочарованието си. Наистина мислеше, че съм постъпила непочтено и злонамерено. Пазеше се от мисълта, че е имал избор. Слабост, самозаблуда, перчене? Всичко това, но най-вече – грешка в извода. Преподавателско място монографии, правителствени комисии – каква полза? Логичното мислене го беше напуснало. Прозрях го съвсем ясно: професор Канинг страдаше от сериозно психично разстройство.

Потърсих кърпичка в тесния джоб на джинсите си и си издухах носа със звук, подобен на печален автомобилен клаксон. Все още нямах доверие в способността си да продумам.

– Съзнаваш накъде води всичко това, нали? – попита Тони.

Все още със своя благ лечебен глас. Кимнах. Прекрасно съзнавах. Въпреки това той ми разясни. И докато го правеше, видях как един микробус спира на висока скорост и с елегантно плъзване по чакъла пред будката. Отвътре гърмеше попмузика. Млад мъж с конска опашка и фланелка на барабанист, от която се показваха мускулестите му загорели ръце, слезе и метна два големи чувала с хлебчета за хамбургери на земята пред будката. Да, и аз бях захвърлена като чувалите с хлебчета на земята. Внезапно си дадох сметка защо спряхме тук. Тони очакваше да направя сцена. Но не я искаше в малката си кола. Как би свалил едно истерично момиче от предната й седалка? Затова бяхме тук, където можеше да потегли и да ме остави да се прибирам на автостоп до града.

Защо да търпя това? Отдалечих се от него и тръгнах към колата. Знаех какво трябва да направя. И двамата можехме да останем на отбивката. Принуден да остане в компанията ми още един час, той може би щеше да се опомни. Или пък не. Нямаше значение. У мен се зароди план. Пресегнах се към вратата на шофьора, отворих я и измъкнах ключовете. Целият му живот беше на тази обемиста връзка най-различни ключове: от кабинета му, от къщата му, от втората му къща, от пощата, от сейфа и втората кола, и от всички останали части от живота му, недостъпни за мен. Замахнах и запокитих ключовете отвъд глогиновия храст. Ако успее да си проправи път, нека да пълзи на четири крака сред кравите и животинските изпражнения и да си търси ключовете за живота, а аз ще погледам!

След като три години бях играла тенис в „Нюнам“, ударът ми би трябвало да е доста силен. Само дето не успях да се изперча. В крайната точка на замаха усетих как пръстите му се стягат около китката ми. За секунди успя да ми вземе ключовете. Не беше груб, затова не се възпротивих. Избута ме и се качи в колата си, без да обели и дума. Беше казал предостатъчно, освен това току-що бях потвърдила най-лошите му очаквания. Изхвърли сака ми на земята, затръшна вратата и запали двигателя. А какво казах аз, след като отново имах глас? Бях жалка, за пореден път. Не исках да си тръгва. Провикнах се глупаво през гюрука на колата:

– Тони, престани да се преструваш, че не знаеш истината.

Ама че нелепо. Разбира се, че не се преструваше. Точно там беше работата. Форсира двигателя няколко пъти, в случай че искам да кажа още нещо, което трябва да бъде заглушено. И после потегли – отначало бавно, вероятно притеснен да не би да се хвърля под гумите или върху предното стъкло. Видях как стоповете му светнаха, когато намали, преди да се включи в движението. После изчезна и всичко приключи.“

 

Из романа „Операция „Сладкоугодник“ на Иън Макюън, издателство Колибри. Превод – Надежда Розова.

Още откъси от романа:

“Можех ли да живея с такава гузна съвест? Е, вече го правех…”

 

Годината е 1972, Студената война е в разгара си. Серина Фрум, студентка по математика, но и страстна читателка, е завербувана от МИ-5, британското контраразузнаване. Първата й голяма задача е участие в операция с кодово име „Сладкоугодник“. Целта на операцията е да се подпомагат финансово, чрез фасадна фондация, писатели и журналисти от т.нар. антикомунистическа левица, чиито идеи съвпадат с правителствената политика. На Серина се пада младият обещаващ писател и университетски преподавател Том Хейли. Девойката харесва разказите му, след това харесва и автора им. Започналият като шпионско четиво роман постепенно се превръща в любовен, любовният роман се превръща в изследване върху начина, по който функционира писателското въображение – всичко това на фона на един кризисен период от историята на Великобритания, изпълнен със социални конфликти, икономически трудности и ирландски тероризъм. Трите елемента на повествованието се преплитат, историята се развива, усложнява се… докато не се обърква окончателно. Том не знае какво знае Серина, но и Серина не знае какво знае Том. В един момент нещата се изясняват… докато в неочаквания край не се разбира, че съвсем не са такива, каквито изглеждат.

Поредното произведение на големия Иън Макюън е едновременно шпионски роман, любовен роман, роман за литературата, роман за британското общество от едно емблематично време от световната история и най-вече роман мистификация.

 

Иън Макюън (р. 1948), най-награждаваният английски писател и безспорно един от най-талантливите европейски творци, е автор на десетина романа, сред които „Почивка в чужбина“, „Дете във времето“, „Невинният“, „Черните кучета“, „Неумолима любов“ „Амстердам“, „Изкупление“, „Събота“, „На плажа Чезъл“, „Солар“. Още първият му сборник с разкази е отличен с наградата „Съмърсет Моъм”. Следват три награди, сред тях и „Букър“, а романът „Изкупление“ получава 4 награди – истински рекорд. „Събота“ също е номиниран за „Букър“ и е отличен с една от най-старите и престижни британски награди за литература, „Джеймс Тейт Блак Мемориал Прайз“. През 2011 г. съвсем заслужено Макюън е удостоен с Йерусалимската награда за свободата на индивида в обществото. Много от произведенията му са филмирани. През 2008 г. по екраните излезе и филмът „Събота“ по сценарий на Патрик Марбър.

Реклами

One thought on “„Мислела си, че ще разрушиш брака ми и ще заживееш при мен, обаче тук сбърка…“

Add yours

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.

Create a website or blog at WordPress.com

Нагоре ↑

%d блогъра харесват това: