Калоян Явашев: С появата на близнаците се сдобих с мотивация и истории за разказване
Писането по форуми за гледането на деца било женска работа. Гледането на близнаци било тежък труд. Шестицата на класно по литература по произведение, което виждаш за първи път, било мираж. Постове на тема ежедневието ти в социални мрежи следели само твои близки и шепа приятели-клюкари, а издателите си имали и по-добра литература да четат. Плюс още няколко добре разпространени мита, които в интервюто с Калоян Явашев ще разбием – изключително във ваша чест, ако не сте се ангажирали с нещо многократно по-забавно като например да ядете скришом кашата на бебето, да проверявате задачите по математика на седмокласника или да планирате тих и спокоен ден в неделя в двустаен апартамент с три деца.
Какво, не сте ли чували за Калоян Явашев? Онзи “обикновен” баща на три деца, който мечтаел някога да стане футболист, но свършил като дресьор на папагали (поради простата причина, че папагалите разбират от дресура, а децата – не)? Несбъднатия рок певец, чиито постове във Фейсбук се четат през смях от хиляди бащи и майки? Да, да – Татко Калоян! Онзи авер с неподправен хумор, който умее да ангажира здраво не само четящите, а и абсолютно всички хора покрай тях, да разсмива до сълзи, да описва по забавен начин безсъние, умора, пътуване с три деца, рисуване с боя̀ от пълен памперс по стени, ходене на ресторант с деца… ох, пак деца (и аз съм с три деца – вече и на мен ми е единствено забавно 🙂 )…
“Дневникът на един (татко) звероукротител” е книга, която продължаваш да четеш, независимо че вече е ужасно късно вечерта; че е понеделник и пътуваш с автобус или метро за работа и се очаква да си скръбен от това; че пак от смях разстоянието до тоалетната вкъщи ти идва твърде дълго. Ако дотук единствено сте чели книги (и не сте опитвали да пишете), навярно мислите, че да напишеш нещо сериозно е по-трудно, отколкото да бъдеш духовит. Днес почти всеки пише сериозно – е, малцина го умеят с майсторлък, повечето са с претенция, че са дълбокомислени. Но да разсмееш с оригинален текст, да се опазиш от клишето, да си динамичен, ангажиращ, да влагаш замисъл в конструкция на текст и диалог… повярвайте, не е за всеки. Той и Калоян на едно събитие за хора от литературните среди обикаляше прискърбен около писатели и блогъри и търсеше съвети как се пише, но не му се върза никой. Виж, като заразправя в характерния си живописен стил за перипетиите си на родител и съпруг, дойде на мястото си. Та в тази книга Калоян говори за сериозните неща – но на обаятелния си език, на който и баща на четири деца да му изръкопляска и да поиска още две (деца, не питиета, въпреки че то с толкова деца…) – за искането на дете и за това да сбъднеш голямата мечта с две такива наведнъж, плюс още едно съвсем скоро, за работата в Испания и Кипър, за онези непознати Малта, Мексико, Египет, Куба, за папагалите, роднините, съседите…
За вдъхновението и редактирането, за емоцията да те потърсят от издателство с предложение за книга (в България!) и за границата между фантазирането и писането по действителни събития с хумор, разговаряме с Калоян в едно изключително забавно интервю, което проведохме по интернет с включване от София и о. Тенерифе. Калоян прекъсна разговора ни някъде 11 пъти – три пъти, за да въдвори ред сред четири близначета на масата отсреща (не знам, това са неговите думи – аз само знам, че на страха очите са големи); четири пъти, за да даде команда на испански и да дари с по един фъстък някакви папагали (звучаха ми като две възрастни жени, но в крайна сметка не бях там); три пъти, за да се консултира с жена си как да отговори на въпрос за творческия си процес; и един път, за да откликне на явление, което той нарече “неотложно вдъхновение”. Всъщност, не сте очаквали да е сухарско интервю, нали?
Калоян Явашев: Моите истории са от ежедневието ми, а там трудно можеш да фантазираш и прекаляваш с художествената измислица.
Интервю на Валентина Мизийска
Снимки: Невена Рикова
Кога намираш време за писане бе, човек?
Чуек, глей ся! Писането е съвсем импровизиран и неподатлив на контрол процес, който се проявява след известно количествено натрупване на емоции и случки в моята по принцип добра душа. С други думи, кат ме удари музата, почвам да пиша навсякъде и по всяко време: на дивана, докато с левия си крак се дуелирам с бебето, а с дясната ръка разтървавам близнаците; на пейката в парка, докато крещя на големия ни син да не замерва с колички, маратонки и камъни сестра си от върха на пързалката; или скрит в тоалетната, игнорирайки опитите на всички да изкъртят вратата и да видят какво толкова правя вътре и защо, докато го правя, държа да съм сам. Не съм добър в сравненията, затова ще кажа, че писането при мен е като разстройство – дойде ли, обезателно ще му отделиш време и внимание!
О, напротив, в сравненията си уникален. Не се повтаряш никога, чела съм те и онлайн, така че не на мене тия! Пишеш страшно цветно за гледането на деца. Но как така прописа точно ти? Обикновено това го правят майките по форумите.
Прописах случайно и без ясна представа какво правя. Животът ни в този момент беше ужасен низ от дни, а аз просто описах какво ни се случва. С близнаци е много трудно бащата да не взима участие в грижата за децата, затова се почувствах компетентен да изразя мнение и го направих. Виждам, че все повече мъже искат да участват активно в отглеждането и възпитанието на отрочетата си, и това е нормално и не означава, че щом си гледате децата, трябва да сте компетентен в художествената гимнастика или в цените на козметиката. По-скоро е слабост, ако не можете да смените памперс, да сготвите кус-кус или да пиете чай от малки розови чашки, преструвайки се, че сте големият лош вълк!
Знаеше ли, че можеш да пишеш, преди да пуснеш първия си разказ? Може да си бил страшно забавен в компания, но да не си бил в състояние да изложиш мислите си в текст. Кога прописа?
Всички учителки по литература ми обръщаха специално внимание, но аз упорито ги игнорирах. Изобщо не си давах зор по предмета и бях толкова уверен в себе си, че в техникума влизах на изпит, без да знам и думичка от материала, и винаги се справях с отличие. Веднъж влязох на класна работа и трябваше да направим анализ на някакво стихотворение, което виждах за първи път. Успях да изкарам шестица, а на този до мен петица, като учителят не се усети, че и двете работи бяха писани от един и същ човек, а моята оценка бе общо единадесет. Винаги съм усещал едно удоволствие и облекчение, когато пиша, а след 20 години, в които не бях писал и дума, тези усещания са все така силни. Явно ми е трябвало нещо, за което да пиша, и с появата на близнаците се сдобих с мотивация и истории за разказване.
Още една причина на човек да му се приискат близнаци, а? А иначе така ли си говориш – както пишеш? Или си от онези писатели, които са красноречиви само в писмен вид?
По-скоро говоря, както пиша, но не винаги. Може би има хора, които очакват, че съм като бълващ весели истории джубокс, който 24/7 разказва весели случки, но не е така. Понякога съм в настроение да го правя, понякога може апатично да слушам и отговарям, а често може и да съставям таен план за бягство, докато поддържам неангажиращ разговор.
Посмей да отговориш апатично от сега нататък! Колко време пишеш една история?
При положение, че сравних импулса ми да пиша с разстройство, оформянето на едно мое “произведение” е с различно времетраене. Мога да приключа наведнъж и за два часа, мога да пиша на малки порции и да свърша за две седмици.
Кажи, доукрасяваш ли си или нещата, които описваш, такива ти се случват – смешни и невероятни? Каква част от тях е художествена измислица?
Вероятно в някаква степен го правя, но границата, където са истината и измислицата, е размита и трудно се вижда. Всъщност всичко е истина, а аз просто избирам по-забавния начин да представя случките. Има моменти в книгата например, които накараха редактора да ми се обади и да ме пита дали това наистина се е случило, а аз да потвърдя и да продължим. Моите истории са от ежедневието ми, а там трудно можеш да фантазираш и прекаляваш с художествената измислица.
Нали ти е ясно, че само хората без деца могат да бъдат заблудени колко е забавно да имаш едновременно няколко деца на тази възраст? Да не те причака някой татко на близнаци някъде, за да ти държи сметка колко лековато представяш нещата?
Всъщност наскоро някой ме предупреди, че най-вероятно държавата ще ми търси отговорност за демографската криза и трябва да се готвя за цензура. Едва ли някой ще прочете мой разказ и ще реши, че животът му е скучен и затова дай да си направи деца, които да го забавляват. Всъщност има и такива хора, но те бързо разбират, че са си направили криво сметката. Мисля, че с всеки татко бих се разбрал, ако има критики и претенции, стига да ни оставят на мира за два часа, Шампионска лига и алкохол.
Интересно ми е такива големи разкази така лесно ли се изливат, както лесно се четат. Редактираш ли много преди да публикуваш?
Някои от разказите излизат наистина много бързо и гладко, а други се нуждаят от повече време и усилия, за да придобият вид, който ме удовлетворява. Гледам да не прекалявам с редакциите, защото винаги ще намирам какво да поправя и променя, а така ще пиша по един разказ на шест месеца.
Мислел ли си някога, че някое издателство може да прояви интерес да издаде историите ти? Мислел ли си въобще, че би могъл да публикуваш “дневника” си някой ден?
Докато не ми се обадиха от издателството за разговор, аз никога не съм имал намерение, подозрение или желание да пиша или издавам книга. Изобщо нямаше никакъв “дневник”, докато не ми пуснаха мухата, че всъщност имало доста хора, които биха се радвали да прочетат моя книга.
Разкажи по-подробно. Как се свързаха с теб от Софтпрес? И внимавай с апатията!
Няколко дни преди да ми позвъни Димитър Риков от “Софтпрес” от непознат номер ми се обади мъжки глас, който съвсем сериозно ми заяви, че работи в известна адвокатска кантора и негов клиент е решил да води дело срещу мен за уронване на престижа. Аз “учтиво” му пожелах успех, гангрена и интензивен полов живот с майка му, а провокаторът се оказа приятел на мой приятел. След като Митко Риков ми се обади (естествено от непознат номер), представи се и попита дали се интересувам от това да напиша, а те да издадат книга, бях на косъм да го пратя на едно много специално място и да му пожелая конкретно и живописно множество неприятни нему (и на майка му) неща. Реших обаче да видя докъде ще стигне изобретателността на този шегаджия, но накрая се оказа, че е истински човек, от истинско издателство и най-невероятното – наистина е решил да издаде моя книга!
В какво се състоеше събирането на разказите ти в книга? Наложи ли се дописване?
В книгата вървят два сюжета, които не позволяват на читателя да скучае и да зацикля на една и съща вълна. Реших, че ще е интересно да се разбере как се е стигнало дотук и да разкажа за пътуванията, дресурата на папагалите и първата ми среща с Росито. Преживяванията с децата бяха доста пресни и скорошни, а за другия сюжет трябваше да реша какво да включа и какво да отпадне и, веднъж направил своя избор, седнах и дописах тази част.
А как решихте структурата на книгата – да не представяте историята хронологично, а като разказ с ретроспекции?
Колкото и да е забавно да четеш за нашите родителски перипетии, аз прецених, че хората ще искат и да се отърсват от време на време и да се потапят в друга атмосфера. Темата за емиграцията, трудното начало и преследването на мечтите е актуална за почти всяко българско семейство и решението да включим и този сюжет дойде много естествено и без колебания. Макар и животът ни с децата да е поредица от дни, в които се крещи, чупи, къса, удря, блъска и т.н., не исках да се концентрираме само в това, а да се види, че някога ние с Росито също сме били ведри оптимисти и сме кадърни хора, които са имали своите успехи в живота, а намеренията ни да изгледаме безпроблемно близнаците са били съвсем истински и без грам наивност.
Постовете ти в интернет са издържани всякак – и композиционно, и стилово. Имаше ли какво въобще да ти редактират от издателството преди да те публикуват? Как протича една редакция на текст, който досега е бил четен и харесван от хиляди хора, а в един момент му предстои да се появи с лого на издателство?
Предполагам, че Митко Риков може да отговори по-добре за редакцията, но с неговия успокояващ тон ми каза, че не съм го затруднил много и е нямал сериозни проблеми. Комуникирахме през цялото време и решавахме казусите бързо и безпроблемно. Ако те имаха претенции, те винаги бях смислени, и щом ми обяснеше причините за промяна в някои детайли, аз бързо се съгласявах. Всъщност, доста малко неща променихме и повечето бяха свързани с хронологията на главите.
И все пак не ти ли се наложи да предявиш претенции за нещо като автор? Ей така – заради самото тропване с крак?
Не ми се е налагало да тропам с крак, да се цупя с устни или да спирам да им говоря, а работата с всички от издателството беше коректна и вървеше учудващо гладко. Всички бяха запалени от идеята за книгата и не ми дадоха никакъв повод да се сърдя или карам с тях.
Досега са те чели главно майки. Но ми се струва, че с това заглавие ще започнат да те “купуват” и “подаряват” на бащи. Според теб, по какво се различава мъжката читателска аудитория от женската? С какво би ги впечатлило четивото?
Нямам и най-бегла представа какво различава мъжката от женската аудитория! Вероятно мъжете ще се припознаят много по-лесно и солидарно ще ме оправдаят за гафовете. Според мен мъжете и жените като цяло се различават доста (слава богу!) в почти всеки аспект на живота. Например онзи ден бяхме на зоологическа градина с жена ми и тя се впечатли от редките видове животни, условията и чистотата в клетките, цялостната атмосфера, която ти внушава респект и отговорност към околната среда и други такива неща. Аз се впечатлих от цената на бирата и от един сурикат с ерекция! Искам всички мъже да знаят, че когато ги наричат безчувствени тиквеници, които не могат да оценят красотата и хармонията на живота, докато гледат само да се наливат с бира и да мислят простотии, че не са сами и не трябва да се чувстват виновни за това, което им харесва. Много сме, силни сме и ще победим (вероятно, ще унищожим света!).
Показваш ли на Росито, преди да публикуваш в интернет? Какво мисли тя за писането ти? За доста успешни писатели най-безкомпромисната критика идва точно от техните половинки. Критикува ли те?
Жена ми е по-заета от Папата по Великден и трудно успявам да й привлека вниманието. Понякога успява да хвърли един поглед, а понякога успява да хвърли нещо тежко по мен. След няколко месеца в безплодни опити да прочете книгата, най-накрая успя, но пък ревюто й беше доста кратко, макар и да каза, че много й е харесала. Няма време да се прави на литературен критик наред с ролята й на майка, съпруга, рефер, доктор, вътрешен дизайнер (правихме ремонт), електротехник (правих контакти) и всички други нейни превъплъщения.
А какво мисли за случките с нейно участие, които описваш? Намира ли ги за коректно представени? Искала ли е да я поредактираш малко, за да я представиш в друга светлина?
Нищо и никога не е искала да редактирам, защото знае, че съм много свободолюбив и независим характер. Наред и с други “прекрасни” черти на характера ми, инстинктивно правя напук и наобратно, когато усетя опит за забрана или контрол.
Харесва ли ти корицата? Имаше ли някаква представа за визията й, преди да ти я покажат от издателството? Колко предложения видя, някое хареса ли ти повече?
Корицата е страхотна и Неда Малчева е уникален талант и човек. Много се радвам, че точно тя направи корицата и нямах никакво съмнение, че ще се справи. Не помня да съм имал колебания коя точно корица да изберем, понеже Неда беше уловила правилно духа във всяка една нейна илюстрация.
С какво се занимаваш сега и кога намираш време за писане?
Точно в този момент съм на плажа на о. Тенерифе, където дойдохме с Росито, понеже й бях обещал да й покажа местата, на които се развива част от действието в книгата. Децата са с бабите и наред с постоянния бюлетин, който получаваме за здравословното им състояние, успяваме да си прекараме добре и относително спокойно. Седнал съм на едно кафе, а тя вече ЕДИН ЧАС И ПОЛОВИНА рови в един магазин за дрехи. След малко ще отида да проверя дали не е почнала работа там и леко започвам да се настройвам за скандал! Ще си поръчам бира и ще видим какво ще стане.
Да питам ли остава ли ти време за четене? Какво обичаш да четеш?
Най-често чета в самолет и в тоалетната, понеже има по-малък риск от детско присъствие. Доста е неудобно да те прекъсват, когато си се вглъбил в теорията за емоционалната интелигентност или за влиянието на графитите върху престъпността в Ню Йорк през 80-те. Дъщеря ми обикновено се присламчва до мен и след десетсекундна пауза ме пита: “– Какво четеш?”, “– Едни работи тука, тате.”, “– За Пинокио ли?”, “– Не, тате.”, “– За София ли?”, “– Не, тате!?!?”, “– Ми ко четеш?”, “– Чета за видовете интелигентност и как човек не бива да бъде оценяван само по способността му да заучава училищен материал, който не може да приложи на практика.” Дъщеря ми отдавна гледа като празен акумулатор, но когато млъквам, важно отбелязва: “– На Пинокио татко му го набил, щото не слуша и бута децата! Искам да ми плочетеш за Пинокио!” Тук идва брат й, който усеща, че ще бъде жестоко ограбен откъм приказки и след доста сносна подсечка, която просва сестра му на пода, заявява твърдо: “– Искам тлите пласенца и Кумчо Вълчо!” Остава и пет лева да ми залепи на челото шефчето! Докато ги разтървавам със сестра му, която се е съвзела и с мощно дръпване го е запратила в стената, бебето е изяло към три средноголеми абзаца. Иначе обичам да чета, да! Чета всичко и без мярка, а всеки автор, който има своята публика, заслужава да бъде четен и уважаван, а моите фаворити са се сменяли с времето. От Карл Май, през Стивън Кинг, та до сър Пратчет и Дъглас Адамс напоследък.
Водиш ли си записки от време на време? Не те ли е страх, че с този динамичен начин на живот ще забравиш някоя хрумка, преди да си стигнал до компютъра?
Водя си записки и хрумвания редовно и без изключение. Добрата идея или вдъхновението може да се появи навсякъде и трябва да се улови моментът. Нямам голяма вяра на паметта си и често изоставям или забравям идеи, които поначало са били доста обещаващи. Чувството е много неприятно, защото си спомняш, че нещо хубаво се е родило в главата ти, но си нямаш никаква идея какво беше, мамка му!
Кой е следващият ти писателски проект? Или ще питаш децата?
Нямам писателски проект засега, а си продължавам постарому с постове във Фейсбук. Опитвам се да бъда разнообразен и да не се повтарям, което на моменти е трудно, понеже ежедневието ни понякога зацикля с ужасяваща монотонност. Стига да се харесва и чете това, което пиша, винаги има възможност за нови проекти и събития. Когато попитах децата дали тати да продължава да пише книги, Микаела ми отговори: “Тате, ще ми купиш ли плинцеса и куче?”, Боримир каза: “Тати пише книги?” (толкова беше учуден от този факт, че се почувствах като глист, който е написал опера от шест действия), а бебето се ухили и ме шибна с едно камионче в носа.
Твоят съвет към начинаещите български писатели, които четат bgstoryteller?
Не обичам да давам съвети, но го правя несъзнателно и с доста настоятелен тон. Осъзнал съм, че който наистина се нуждае от съвет, търси и сам си намира отговорите на въпросите, които го вълнуват. Днес всеки има достъп до много информация и при добро желание е много лесно да се сравни или поучи от опита на други. За мен най-ценното, което разбрах досега, е, че хората оценяват старанието ти и усещат кога си правил нещо през пръсти и не си бил достатъчно съсредоточен и искрен с тях.
