„Потъналият манастир“

Из „Събрани приказки и разкази“ Том 2 на Ханс Кристиан Андерсен, издателство Ентусиаст.

Край селцето Нойкирх се намира, насред тъмната гора, една самотна поляна с малко езерце; това място се посещава рядко, много малко хора го познават. В черната борова гора наоколо има нещо меланхолично, нещо, от което те побиват тръпки, то като че хвърля тайнствен воал над това място, където птиците не чуруликат и нито един слънчев лъч не може да си проправи път. Самото езеро е безкрайно дълбоко, а има и друга причина, поради която човек се страхува от него.

Преди много векове тук имаше женски манастир, с високи кули и изсечени в червените стени релефи.

В една тъмна, бурна зимна нощ там пристигна беден старец; болен и без сили, той искаше да се помоли за подслон и нощувка; почука на портата, но портиерката беше ленива и коравосърдечна жена; беше й много студено и много неудобно да слиза и да отваря всичките ключалки и кепенци; затова тя му извика кратко и гневно да върви и да си търси нощувка на друго място. Но от изтощение и студ старецът не можеше да върви по-нататък, той се помоли още веднъж, хлипа и плака, но напразно; дори игуменката и всички останали монахини не се трогнаха от неговото затруднено положение. Само една единствена, тя все още не бе положила клетвата на ордена, го съжали и се помоли за него; но те й се присмяха и й се подиграха за доброто чувство и оставиха стареца навън.

Времето се влошаваше все повече и повече; старецът докосна стената на манастира с тоягата си и в същия момент гордият манастир потъна в пропастта. Дим и огън се извиха от ужасната бездна, която след това се напълни с вода. Когато към сутринта бурята премина, на това място, където предишния ден златен кръст бе блестял по високите камбанарии, сега се виждаше едно езеро.

Благородната сестра, която единствена изрази съчувствие към стареца, бе изпитвала истинска, животворна любов към един от най-благородните рицари в този край; поради това тя бе чувствала манастира като затвор. Не в един нощен час рицарят се бе промъквал през гората към самотния манастир. Когато всичко навън се унасяше в сън, те си говореха през решетката на килията и често, преди да се разделят, зората вече се бе показала на небето.

И в тази бурна нощ той дойде. Как се сви сърцето му от страх и болка, когато не видя манастира на мястото му, а само чу как водата бушуваше и вреше в гъстия дим! Той чупеше ръце, хлипаше и викаше името на любимата си, така че се чуваше през бурята далеч наоколо.

„Само един път, само един-единствен път – въздишаше той – ела обратно в ръцете ми!“

Тогава той чу глас от дълбините, където езерото надигаше пенещите се вълни.

„Ела утре през нощта, в единайсетия час, тук, на това място! На повърхността на водата ще видиш една кървавочервена копринена нишка, хвани я и дръпни?“

Гласът утихна. Изпълнен с болка и тъга, рицарят си тръгна за вкъщи, без да знае каква ще бъде съдбата му. Но в уречения час той се върна и направи каквото гласът му бе наредил.

Разтреперан хвана той кървавочервената нишка, дръпна я и – любимата му се появи до него!

„Неведомата съдба – каза тя, – която ме остави невинна да потъна в бездната заедно с виновните, ме ощастливи да мога да говоря с теб всяка нощ от единайсет до дванайсет; но аз никога няма да мога да просроча определеното време; ако го направя, никога повече няма да ме видиш; а и никой друг мъж освен теб не трябва да ме вижда. В противен случай една невидима ръка ще отреже нишката на живота ми.“

Дълго, дълго продължи рицарят своите нощни посещения и любимата му винаги излизаше от сините вълни, когато той дръпнеше кървавочервената нишка. И двамата бяха толкова щастливи при тези тайнствени срещи и не се бояха да бъдат изненадани на това самотно, страшно място. Но завист и злоба проследиха стъпките на рицаря и един чужд мъж видя влюбените да се разхождат ръка за ръка по брега на езерото. И когато рицарят на следващата нощ, на ясната лунна светлина се приближи до скъпото езеро, водата бе кървавочервена. Той разтреперан сграбчи нишката, но тя бе станала бяла и бе прерязана.

С вопли обиколи той езерото, като чупеше ръце и викаше името на любимата си. Но всичко беше притихнало. Тогава безутешният момък се хвърли в езерото и водата се затвори над него.“

 

Из „Събрани приказки и разкази“ Том 2 на Ханс Кристиан Андерсен, издателство Ентусиаст.

Още откъси от приказките:

“Последният бисер”

 

„Събрани приказки и разкази“ – пълната колекция от произведенията на Ханс Кристиан Андерсен в красиво издание, което заслужава специално място във вашата библиотека.

Преводът е на Петър Милков Петров – първия преводач на Андерсен от датски на български език. Вилхелм Педерсен, чиито илюстрации красят новите издания на събраните съчинения на Ханс Кристиан Андерсен, е първият художник, илюстрирал приказките на датския разказвач. През 1849 г. е публикувана поредица от пет тома с творбите на разказвача и 125 рисунки на Педерсен. В Дания и до ден днешен те се смятат за неразделна част от приказките на Андерсен.

Във втория том ще откриете обичаните приказките „Малката Русалка“, „Цветята на малката Ида“, „Дивите лебеди“ и други не толкова познати творби на датския гений.

Реклами

One thought on “„Потъналият манастир“

Add yours

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.

Create a website or blog at WordPress.com

Нагоре ↑

%d блогъра харесват това: