“Гледах как дядо умира…”

Из романа “Животът, който загърбваме” на Алън Ескенс, издателство Изток-Запад.

“Отидох до Карл и седнах на удобното кресло до него, а той само леко извърна очи към мен, без да показва по какъвто и да е друг начин, че е забелязал присъствието ми. След малко продума:

– Прекрасен ден.

– Наистина – отвърнах.

Подвоумих се, преди да започна да го разпитвам. Не смятах да продължаваме от там, където приключихме предния път: момента, когато е получил призовката си за Виетнам. Исках да го попитам защо е настоявал за бърз процес и защо е давал вид, че не иска да разшифроват дневника. Имах съмнения, че темата, която предпочитах, щеше да отрови остатъка от деня на Карл, затова се опитах да подготвя почвата с този разговор.

– Днес говорих с Бъртъл Колинс.

– Кой?

– Бъртъл Колинс, той е бил един от адвокатите ти.

– Адвокат ми беше Джон Питърсън. Той почина преди години, или поне така чух.

– Колинс е работел като чиновник по делото.

Карл се замисли за момент, явно се опитваше да си спомни Колинс, и след малко каза:

– Май си спомням някакво хлапе, което седеше на един стол по време на някои от посещенията. Но това беше толкова отдавна. Той сега адвокат ли е?

– Главен служебен защитник за Минеаполис.

– Браво на него. И защо си говорил с господин Колинс?

– Опитвам се да разбера какво се крие в кодираните пасажи от дневника на Кристъл Хейгън.

Погледът му изобщо не помръдна от балкона на апартамента отсреща. Изглежда, не се вълнува от това, че повдигнах въпроса за дневника, не реагира – сякаш просто бях хлъцнал.

– Е, значи, вече си и детектив, а?

– Не, но обичам интересните загадки. А тази май се оказва сериозна.

– Ако искаш интересна загадка, погледни снимките.

Това не беше посоката, в която исках да тръгне разговорът.

– Видях снимките – отвърнах и в същия момент кадрите с трупа на Кристъл Хейгън изплуваха в паметта ми. – Замалко не повърнах. Изобщо не искам да ги виждам пак.

– О… не. Не тези снимки – каза и се извърна към мен, погледна ме за пръв път, откакто бях пристигнал. По лицето му се разля болнава бледност. – Виж, наистина ужасно съжалявам, че е трябвало да видиш тези снимки. – По лицето му разбрах, че все още, след толкова много години, образите от доказателствата по делото не са избледнели в ума му. Чертите му се стопиха, засенчени от трийсетгодишна тегоба. – Тези снимки бяха ужасни. Не трябва изобщо да се показват. Не, аз говоря за снимките от пожара, преди да дойде полицията. Виждал ли си ги?

– Не. Какво за тях?

– Попадал ли си като малък на списание “Хайлайтс”?

– “Хайлайтс” ли?

– Да. Имаше ги в чакалните на зъболекарите и лекарите. Списание за деца.

– Мисля, че не.

Карл се усмихна и кимна.

– Както и да е. В тях има такива загадки, като на снимките. Две картинки, които привидно изглеждат еднакви, но между тях има малки разлики. Целта е да намериш разликите, това, което го има на едната, но не и на другата.

– Сещам се – отвърнах. – Решавахме такива загадки в първи клас.

– Щом обичаш ребусите, намери снимките, направени преди и след пристигането на пожарникарите, и ги разгледай. Взирай се в тях, като че са една от онези загадки. Да видим дали ще можеш да намериш разликата. Трудно се вижда. Отне ми години да я забележа, но пък аз нямах преднината, която ще имаш ти. Ще ти подскажа: това, за което трябва да гледаш, може би гледа теб.

– Да не би да са ти дали тези снимки в затвора?

– Адвокатът ми изпрати копия на повечето от документите по делото. След като произнесоха присъдата ми, разполагах с цялото време на света да ги разглеждам.

– Защо не прояви повече интерес към делото, преди да произнесат присъдата? – попитах.

Карл ме погледна така, сякаш виждаше неочакван ход в игра на шах. Вероятно разбираше накъде бия с въпросите си, маневрата ми не беше една от най-елегантните.

– Какво искаш да кажеш?

– Колинс твърди, че си поискал бърз процес.

За момент се замисли, после каза:

– Да, така е.

– Защо?

– Това е доста дълга история – отвърна той.

– Колинс каза, че им е трябвало време, но ти си настоявал да се изправиш веднага пред съда.

– Така беше.

– Той смята, че си искал да отидеш в затвора.

Карл не каза нищо, само премести погледа си към прозореца. Продължих да настоявам:

– Искам да знам защо не се постара повече да не влезеш в затвора.

Той се поколеба, преди да отговори:

– Мислех, че това ще заглуши кошмара.

Помислих си: “Е, сега вече стигнахме до някъде.”

– Кой кошмар?

Наблюдавах как спря да диша и преглътна с мъка. След това проговори с нисък, спокоен глас, глас, който идваше някъде от дълбините на душата му:

– Правил съм неща… неща, с които си мислех, ме мога да живея… но грешах.

– Нали това е предсмъртното ти изявление. – Продължавах, опитвах се да се промъкна в мислите му, да налея масло в огъня, който щеше да го пречисти. – Нали ми разказваш какво ти се е случило, за да снемеш бремето от плещите си… – В очите му видях, че се предаде, че наистина искаше да ми разкаже какво е преживял. Прииска ми се да му изкрещя, да го принудя да си признае, но за да не го подплаша, само прошепнах: – Ще те изслушам, обещавам, няма да те съдя.

– Дойде тук, за да ме изповядаш и да ми дадеш опрощение за греховете, така ли?

Говореше съвсем тихо, почти шепнеше.

– Не, не опрощение. Но може би ще се почувстваш по-добре, ако ми разкажеш какво се е случило. Казваш, че признанието било лечебно за душата.

– Да, чувал съм. – И постепенно мислите му се насочиха към мен. – А ти съгласен ли си с това?

– О, да – отвърнах. – Вярвам, че ако нещо те тормози… и го кажеш на някого, помага.

– Дали да не пробваме? Да ли да не проверим тази теория?

– Няма да е зле да проверим, така мисля.

– Щом е така, разкажи ми за дядо си.

Нещо силно ме стегна в гърдите, за миг сякаш не знаех къде се намирам. Извърнах поглед от него, за да се успокоя.

– Какво за дядо ми?

Карл се наведе към мен, говореше още с онзи тих, равен тон:

– Още първия ден, когато се срещнахме, попитах за него, просто така, между другото. Поинтересувах се как е починал, а ти изтръпна. Сякаш целият свят се стовари върху теб. Виждах го в очите ти. Кажи ми какво се случи с него.

– Почина, когато бях на единайсет. Това е.

Карл замълча, доста дълго нищо не каза. Остави лицемерието ми да се намести на плещите ми с цялата си тежест. После въздъхна, сви рамене и рече:

– Ясно. Аз съм просто домашно задание.

В главата ми се защура безпокойна мисъл, подхранвана от собствената ми вина – един глас, който настояваше, макар и шепнешком, да му кажа, да открия пред Карл тайната си. “Защо да не му кажа? – кънтеше гласът. – Още няколко седмици и той ще отнесе тайната ми в гроба си. Пък и може да се сметне, че това е отплатата за тайната, която той ще ми повери.” Но имаше и друг глас, по-тих, който ми нашепваше, че изобщо не става въпрос за отплата, че причината да искам да му кажа е съвсем различна. Аз просто имах искреното желание да призная това пред него.

Карл продължи, загледан в ръцете си:

– Не е нужно да ми казваш. Не сме се договаряли така…

– Гледах как дядо умира – избоботих изведнъж.

Думите сами се изхлузиха от капана на мисълта ми и изскочиха от устата, без изобщо да мога да ги спра. Карл ме стрелна с поглед, бях го прекъснал и това го изненада.

Точно като при гмуркачите в момента, когато се откъсват от твърдта на скалата, един-единствен миг на смелост или безразсъдство отприщи нещо, което повече нямаше как да върна. Сега аз се взрях в прозореца точно както толкова пъти бях виждал да прави той, опитвах се да събера спомените си с всички подробности. Когато мислите ми се избистриха достатъчно, проговорих отново:

– Това никога, на никого не съм го казвал, но… той умря по моя вина.”

 

Из романа “Животът, който загърбваме” на Алън Ескенс, издателство Изток-Запад. Превод – Галина Величкова.

Още откъси от романа:

“При вас има хора, които са преживели изумителни неща…”

“От изтрезвителното направо в затвора ли ще я пратите?”

“Времето показа, че съм бил – в най-добрия случай – наивен…”

 

Джо Талбърт получава рутинна задача за курса по английски в университета – да интервюира непознат човек и да опише накратко живота му. Той се отправя към близкия дом за възрастни хора, където се надява да открие герой за писмената си работа. Вместо това среща Карл Айвърсън – изнасилвач и убиец, прекарал трийсет години в затвора и преместен в хоспис да изживее последните си дни.

Има ли смисъл да се описва историята на подобен човек? Не след дълго обаче Джо започва да се съмнява, че нещата са такива, каквито изглеждат. Карл се оказва герой от Виетнам. Може ли в един човек да се съчетаят доблестта на воина и жестокостта на убиеца? С помощта на съседката си Лайла Джо възнамерява да намери отговора. Междувременно обаче трябва да реши множество лични проблеми: да помогне на лабилната си майка, да се погрижи за брата си аутист и да се справи с призраците от миналото си.

Нишка по нишка Джо разплита мрежата от загадки около присъдата на Карл. Но докато той и Лайла навлизат все по-дълбоко в случая, залозите се вдигат. Ще успее ли Джо да разкрие истината, преди да е станало твърде късно? Готов ли е да заложи живота си, за да помогне другиму?

Изпълнен с множество обрати, романът повдига редица важни въпроси: Можем ли да загърбим чуждото страдание в преследване на личното щастие? Как да живеем с вината и съжалението за миналото? Каква е цената на изкуплението и готови ли сме да я платим?

 

Алън Ескенс има журналистическа степен от Университета в Минесота и юридическа степен от университета “Хамлийн”. След като завършва юридическия факултет, учи творческо писане по програма в Минесота, както и в Литературен център и Летен писателски фестивал Айова. Той е носител на наградата “Бари”, награда за книга на “Минесота”, награда “Роузуд” и наградата “Сребърен фалшион”, а също е финалист на наградите “Едгар”, “Трилър” и “Антъни”. Дебютният му роман, “Животът, който загърбваме” е публикуван на 16 езика и се разработва за игрален филм.