„Времето показа, че съм бил – в най-добрия случай – наивен…“

Из романа „Животът, който загърбваме“ на Алън Ескенс, издателство Изток-Запад.

„По-рано вечерта си бях изключил телефона, за да се спася от масираната атака с обаждания, която очаквах от майка си, и сега извадих телефона от джоба си и го включих, за да проверя кой ме е търсил. Имаше двайсет и едно обаждания от телефонен номер с код 507 – сто на сто бяха от майка ми, от изтрезвителния център. Представях си как ми крещи загдето съм си изключил телефона и съм я зарязал в изтрезвителното и в затвора, въпреки че аз нямах нищо общо с това решение.

Първите девет гласови съобщения бяха от майка ми:

„Джоуи, не мога да повярвам, че така се държиш към собствената си майка…“ [Изтрий]

„Джоуи, не знам с какво съм заслужила това…“ [Изтрий]

„Е, сега поне зная, че на теб не мога да разчитам…“ [Изтрий]

„Знам, че съм ужасна майка…“ [Изтрий]

„Джоуи, ако не вдигнеш веднага…“ [Изтрий]

„Не ме обичаш…“ [Изтрий]

„Ужасно съжалявам, Джоуи, ще ми се да бях умряла, тогава може би…“ [Изтрий]

„Какво сега? Да не би да си въобразяваш, че си великият студент…“ [Изтрий]

„Вдигни си скапания телефон…“ [Изтрий]

„Джо, обажда се Мери Лорнгрен от „Хилвю Манър”. Обаждам се само да ти кажа, че говорих с господин Айвърсън за твоя проект… той прие да се срещне с теб, да го обсъдите. Настояваше да ти кажа ясно, че с това не дава съгласието си да ти съдейства, та да го имаш предвид. Първо иска да се срещне с теб. Обади се утре на Джанет и попитай кога е удобно да наминеш. Не бихме искали да притесняваме обитателите по време на хранене. Така че първо звънни на Джанет. Довиждане.“

Изключих телефона и затворих очи. По лицето ми се плъзна лека усмивка, в която се отразяваше цялата ирония на факта, че скоро може би щях да интервюирам човек, който е извършил дивашко убийство, който – без да му мигне окото – е отнел живота на младо момиче, престъпник, оцелял в най-зловещия затвор в Минесота, а при все това се ужасявах от предстояща среща с майка си повече, отколкото от разговора с него. И въпреки всичко, се чувствах окрилен от повея, който предпочитах да приемам като попътен вятър, който щеше да ми донесе добра оценка по английски. Така, с издути платна, можех да наваксам дългото отлагане и да се захвана със заданието. Но докато лежах, удобно сгушен на дивана, изобщо не ми мина през ума, че този вятър може да се окаже опустошителен ураган. Тази нощ се отпуснах и се оставих да ме приспи убеждението, че срещата ми с Карл Айвърсън няма да ми създаде никакви проблеми, напротив, ще направи живота ми някак по-хубав… по-лесен. Времето показа, че съм бил – в най-добрия случай – наивен.“

 

Из романа „Животът, който загърбваме“ на Алън Ескенс, издателство Изток-Запад. Превод – Галина Величкова.

Още откъси от романа:

“При вас има хора, които са преживели изумителни неща…”

“От изтрезвителното направо в затвора ли ще я пратите?”

.

Джо Талбърт получава рутинна задача за курса по английски в университета – да интервюира непознат човек и да опише накратко живота му. Той се отправя към близкия дом за възрастни хора, където се надява да открие герой за писмената си работа. Вместо това среща Карл Айвърсън – изнасилвач и убиец, прекарал трийсет години в затвора и преместен в хоспис да изживее последните си дни.

Има ли смисъл да се описва историята на подобен човек? Не след дълго обаче Джо започва да се съмнява, че нещата са такива, каквито изглеждат. Карл се оказва герой от Виетнам. Може ли в един човек да се съчетаят доблестта на воина и жестокостта на убиеца? С помощта на съседката си Лайла Джо възнамерява да намери отговора. Междувременно обаче трябва да реши множество лични проблеми: да помогне на лабилната си майка, да се погрижи за брата си аутист и да се справи с призраците от миналото си.

Нишка по нишка Джо разплита мрежата от загадки около присъдата на Карл. Но докато той и Лайла навлизат все по-дълбоко в случая, залозите се вдигат. Ще успее ли Джо да разкрие истината, преди да е станало твърде късно? Готов ли е да заложи живота си, за да помогне другиму?

Изпълнен с множество обрати, романът повдига редица важни въпроси: Можем ли да загърбим чуждото страдание в преследване на личното щастие? Как да живеем с вината и съжалението за миналото? Каква е цената на изкуплението и готови ли сме да я платим?

 

Алън Ескенс има журналистическа степен от Университета в Минесота и юридическа степен от университета „Хамлийн“. След като завършва юридическия факултет, учи творческо писане по програма в Минесота, както и в Литературен център и Летен писателски фестивал Айова. Той е носител на наградата „Бари“, награда за книга на „Минесота“, награда „Роузуд“ и наградата „Сребърен фалшион“, а също е финалист на наградите „Едгар“, „Трилър“ и „Антъни“. Дебютният му роман, „Животът, който загърбваме“ е публикуван на 16 езика и се разработва за игрален филм.

Реклами

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google+ photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google+. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.

Create a website or blog at WordPress.com

Нагоре ↑

%d блогъра харесват това: