“Започвам да си мисля, че тук в Москва, където и да плюеш, все е Небесният Йерусалим!”

Из романа “Призракът на Небесния Йерусалим” на Даря Дезомбре, издателство Изток-Запад.

“Андрей не беше свикнал да се самозалъгва дълго – сутринта беше нахранил Раневска до пръсване, докара се с нови панталони и чиста риза, шофира като луд, докато кой знае защо слушаше радио “Класика”, и всичко това само защото искаше да види стажантката си Мария Каравай.

Но го искаше, каза си Андрей, понеже работата ставаше сериозна и ако не беше Каравай, едва ли щяха да свържат всички тези неразкрити престъпления в една верига. Оказа се, че стажантката Каравай има ум в главата; и го беше забелязал не само той, но и анонимният убиец. Иначе защо би избрал за жертва приятелка на Маша? Той я предизвиква, помисли си Андрей. Дразни я. Вика я на дуел. Изведнъж го заля вълна от животински страх за Маша: “Да го вземат дяволите този изверг! Да ми беше паднал, мръснико, щях да те… – закръжиха откъслечни мисли. – Избра младото момиче да му размахваш юмруци, с мъже не ти стиска, така ли? Но разбираше, че работата не беше в това. Просто той, Андрей, не му беше интересен. А Маша му беше интересна.

Излезе от колата и затръшна с все сила вратата със смътно чувство на обида и – възможно ли беше? – на ревност. Имаше нещо между тях: интелигентното момиче и безпощадния убиец. Мисловна връзка, понякога по-силна от физическата. Но как да стигне до нея в явно препълнената глава на Маша? Как да я предпази от страшната схватка със злодея? Андрей отвори вратата на стаята, кимна на колегите и бързо се приближи до Маша.

– Маша! – каза той рязко.

Маша вдигна очи към него и се усмихна. Усмивката й изчезна бързо: изражението на шефа й отново беше сурово и много решително. Той дишаше тежко, сякаш току-що беше пробягал поне сто метра. Така си и беше – по стълбищата и коридорите на Петровка.

– Маша! – повтори той, като седна срещу нея и се опита да успокои дишането си. – Искам да те отстраня от това дело!

Нямаше нужда да й обяснява от кое. Тя така пребледня, че очите й станаха по-тъмни, подчертани от дългите й мигли.

– Защо? – попита тихо. – Къде сгреших? Защо толкова не ме понасяте?

– Глупачка! – изстреля Андрей. – Глупачка, макар и умна! Да не мислиш, че ние тук си играем на шикалки?! Та той уби приятелката ти, сложил я е в колата ти и я е пуснал право към стълба! Той знае коя си! Не искам да рискувам с теб! Имаш прекалено малко опит, още ти липсва “Професионалният страх” – онзи нюх, който ще ти позволи да усетиш опасността. А той се придобива с времето…

– Затова пък успях да схвана логиката на убийствата му! – яростно зашепна в отговор Маша. – Знанията и интуицията ми стигнаха, за да го направя, а на никого от вас не са му стигнали! Ако е убил приятелката ми, значи е искал да ми каже нещо, това е послание! И ако не приема, ако не се справя с този ребус, ще излезе, че Катя е умряла напразно!

– Точно за това ти говоря! – развика се Андрей, не можеше да се сдържа повече. – Това не ти е някакъв ребус! Ще те убие заради някакви твои грехове, които само той знае! И ще те убие извратено, със средновековен щик! И аз ще бъда виновен!

– Не се тревожете – сухо каза Маша, докато прибираше документите в чантата си. – Никой няма да ви обвини в нищо. Освен в неблагодарност – и бързо излезе от стаята.

– Каравай! – кресна Андрей подире й, но тя дори не забави крачка. Тая идиотка е упорита като магаре, каза си той. Ще продължи да рови около убиеца, дори да й забрани официално.

Андрей грабна якето си и хукна след нея. Даже не забеляза как всички в стаята млъкнаха и го изпратиха с озадачени погледи. Маша вече излизаше от сградата, когато я догони, хвана я за ръката и мълчаливо я повлече към колата си. Маша не се съпротивляваше и вървеше до него, но гледаше настрани. Той отвори вратата на автомобила си, бутна я на седалката и рязко, ядосано потегли.

– Отиваме в моргата – каза й през зъби, макар че тя не попита. – През почивните дни е загинала още една жена.

И чу съвсем тихото: “Ох!”

– Може и да не е “наша”, но е живяла на адрес, посочен от твоя приятел от детинство. Като място, свързано с Небесния Йерусалим.

– Къде?

– На Пушкинския площад.

– Всичко е точно – въздъхна Маша. – Белият град. Третата крепостна стена след Кремъл и Средния град. Била е построена в края на ХVІ в. и – подобно на Небесния Йерусалим – имала дванайсет порти. Сретенската се е намирала на мястото на днешния Пушкински площад.

– Слушай – нервираният Андрей пристрои колата вляво, – започвам да си мисля, че тук в Москва, където и да плюеш, все е Небесният Йерусалим!

– Тези места са много. Всъщност е целият исторически център в една или друга степен – съгласи се Маша. – По-рано убиецът хвърляше много повече усилия и се подлагаше на по-голяма опасност в старанието си да оставя трупове на значими места – от сорта на Покровския събор. А сега мисля, че знае, че ние сме наясно, и просто използва подходящи места близо до жертвите…

– Как?! – Андрей рязко натисна спирачките. – Как можеш да знаеш, че той вече знае, че знаем? Пфу! Е, разбра ме!

Маша повдигна рамене:

– Така ми се струва.

– Ето! Точно за това говорех! – изръмжа Андрей. – Когато ти се струва, знаеш ли какво трябва да направиш? – Андрей и Маша вече стояха от двете страни на колата, вперили гневни погледи един в друг. И схванал смисъла на казаното току-що, Андрей пак се изплю: какви чудесии стават, щом такъв атеист и безбожник като Андрей Яковлев приказва само за кръщения, за грехове и за символите на Небесния град?

– Е, благодаря ти, много ти благодаря! – дуднеше той под носа си, докато влизаше в моргата, без да погледне дали Маша идва след него, или не.”

 

Из романа “Призракът на Небесния Йерусалим” на Даря Дезомбре, издателство Изток-Запад. Превод – Ася Григорова.

Още откъси от романа:

“Ако не ти харесва, прав ти път, Раневска!”

“Но внезапно усети как го лъхна отвъден студ…”

 

Мъртвец изплува от река Москва; друг е положен на древната стена на кулата „Кутафя“; трети, разфасован на четири – на пейка в Коломенское… Нещастниците са убити с брутални средновековни методи, а каква е вината им, знае само убиецът. Той оставя кървави знаци в центъра на руската столица, сякаш подрежда ужасяващ пъзел. По страшната следа върви двойка от „Петровка“: стажантка-връзкарка, абсолвентка в Московския държавен университет, пристрастена от дете към темата за серийните убийци, и опитен детектив, завършил милиционерска школа в провинцията. Маша Каравай е интелигентна и напориста, но без практически опит, а Андрей Яковлев е врял и кипял в полицейската работа, но му липсва острият ум и широките познания на Маша. Двамата не могат да се търпят, но в работата се допълват идеално. Само те могат да разшифроват съставения от убиеца ребус, чиито корени стигат до древната Москва, до забравените текстове на старообрядците и символиката на Светото писание.

Детективски роман, пълен с неочаквани поврати, който ни потапя в атмосферата на шумния мегаполис, където жесток убиец измъква на повърхността древните пороци на столицата. Запознайте се с Москва, каквато никога досега не сте я виждали – със страшните й тайни и мистична символика, зашифрована в хаотично преплетените старинни булеварди, улички и площади…

 

Даря Дезомбре е завършила Училището по изкуства към Ермитажа. Има магистърска степен по английска и испанска литература от Санктпетербургския университет, а също и по моден мениджмънт от Института по мода в Париж. Автор е на поредица от детективски романи за мистерии в историята и изкуството.