Мария Лалева: Иска се кураж, за да покажеш думите си пред света

8 октомври вечерта, Зала 42, НДК. На много премиери на романи съм присъствала, но такова множество от хора и такъв ентусиазъм да се срещнат с автор, не бях виждала. При това, говорим за дебютна проза. Обяснението е просто, въпреки че продължава да страни от практиките на литературния пазар в България – в продължение на 5 години откъси от книгата подгряват аудиторията за роман, който още от началото си има име, но далеч не е завършен. В резултат на това романът става феномен далеч преди да влезе в печатницата – хората познават откъси от съдържанието, цитати в интернет се радват на безброй споделяния, а тиражът се изчерпва в предварителни поръчки неведнъж, още преди да стигне до книжарниците.

“Аз съм най-щастливият сирак на света. Мама умря на трийсет и шест, само няколко месеца след като навърших осем години, а баща ми – когато съм бил на четири месеца. Отгледаха ме в скалите един пропил се актьор, един турчин – мъдрец и гадател, една арменка – истинска безбожница, и една мистериозна македонка пророчица. Те бяха моите ангели в човешки тела, със сърца, които можеха да поберат всички вселени. И за които аз станах всички вселени. Мама ме завеща на тях. И завеща тях на мен”.

Самотна майка с малко момченце напуска София, за да прекара последната година от живота си в близост до морето сред шепа мъдри старци, единият от които ще осинови детето й, малко преди тя да си отиде. С приемането на неизлечимо болната Марина и сина й Павел бившият актьор и настоящ пияница Михаил, благият мъдрец Демир, темпераментната арменка Луиза, ясновидката баба Настасия поемат нова мисия в живота си. Любов и раздяла, сила за прошка и воля за промяна се преплитат в емоционален разказ за изборите в живота и човешките взаимоотношения. Една история с предизвестен финал. Едно пътешествие, изпълнено с красота, любов и мъдрост.

Поместване на откъси от книги, преди последните да са излезли от печат и особено, когато вече можеш да ги купиш от книжарница, вече не е рядкост за България. Читателите, както всички други потребители на стоки, обичат да са информирани в аванс, а тестването на удовлетворението от продукт е лукс, който рядко могат да си позволят в други сфери и производители, и консуматори. В този случай осигуряването на контролиран достъп до част от литературно произведение може да бъде само привилегия за книгоиздатели и хора, които обожават да четат, ценят вкуса си и държат да купуват не подобия, а истинска литература. Дали обаче този откъс ще превърне книгата в хит зависи изключително от съдържанието. А съдържанието на “Живот в скалите” определено впечатлява и с цитат.

Това не е книга, задържаща вниманието на читателя с обрати и съспенс – тук атмосферата е кротка и интимна. И героите не са с класическо разделение Протагонист-Антагонист – в тази книга всеки образ е комплексен, но дори онези с пороци са представени в задушевна светлина. Комбинацията от поетичен изказ и философски поглед над живота докосва непринудено човешката душа. Една история, която може да се прочете от край до край или без да се следва някаква последователност, при това – без да изгуби от заряда си. Една история, родена като разказ, развивана с години в сюжет, действащи лица и пласт по пласт, достигала читатели преди да е завършена, поради взривоопасния си концентрат. Имахме нужда от подобни книги и у нас.

Мария Лалева е поет и автор на стихосбирките “Не съм ви ближна” и “Личен архив”, сценарист и продуцент на филма “Дамасцена”, а “Живот в скалите” е първият й роман.

Мария Лалева: Хората разказват невероятни истории, произнасят много мъдри думи, но сякаш сами не се чуват и не осъзнават колко красота и истина изговарят.

Интервю на Валентина Мизийска

 

Човек или сцена те вдъхнови за “Живот в скалите”?

Една действителна среща в стария Созопол беше началото на “Живот в скалите”. Така се роди един разказ, който впоследствие разширих като сюжет и добавих нови герои и нови линии в историята. Не съм предполагала, че ще се превърне в роман. Беше от онези срещи, които са заредени с емоция и вълшебство и исках просто да я “запазя” в проза.

Планира ли подробно сюжета или го остави да следва логичния си ход с процеса на писане? Знаеше ли как ще завърши?

Имах план, но в процеса на писане той много се промени, макар че основната история си остана непокътната. Променяха се по-скоро героите, реакциите им, мислите им. Нямах идея, че Павел ще порасне и ще говори така мъдро, настанен удобно в образа на млад мъж. Или пък че Демир ще умре. Нито, че баба Настасия ще бъде толкова словоохотлива през цялото време. Дадох им цялата свобода на света те да ме водят, а не аз тях.

Откъде събра цялата тази житейска философия за романа, Мария? Не си толкова възрастна, за да те е направил Животът мъдрец.

Е, да – чак толкова не съм. 🙂 Чета много, наблюдавам внимателно, живея с огромно любопитство към света и хората. И най-вече – слушам ги. Хората разказват невероятни истории, произнасят много мъдри думи, но сякаш сами не се чуват и не осъзнават колко красота и истина изговарят. Много от въпросите и отговорите в книгата са мои лични разсъждения, плод на случки и преживавния от моя личен живот. Мои рани, мои колебания, мои прошки, мои любови, мои раздели. Има и доста чужд “опит”. Не е нужно човек да е живял дълго, за да се научи да рови в себе си и в света. Не мисля, че мъдростта е резултат на опит или на дълъг житейски път. Тя е способността, куража и избора да си задаваш въпроси за всяко нещо по пътя си и да си даваш собствени отговори, без да разчиташ на общоприетите клишета и правила.

Как се спря на този формат – една и съща история, разказана от първо лице от няколко души?

Това е от онези “неслучайни случайности”, за които говоря и в романа. В един момент просто спрях да пиша. Нещо буксуваше. До този момент пишех романа стандартно и хронологично, от трето лице. Като наблюдател. Една нощ просто станах и започнах разказа от името на порасналия Павел. “Аз съм най-щастливият сирак на света…” и думите сякаш започнаха сами да се пишат. Преработих всичко отначало до край в първо лице, единствено число и сама се изненадах колко по-различни, реални и честни изглеждаха героите по този начин. Когато им дадох правото те да разкажат историята, а не аз, героите започнаха да говорят, мислят и постъпват доста по-различно от първоначалния ми замисъл. Но усещах, че им вярвам и че не лъжат. Това означаваше, че и аз като автор няма да подведа читателя в емоцията. Изкуството, в крайна сметка, трябва да вълнува и да докосва първо душата. Защото единствено душата е човешкият сензор за истина и красота. Разумът и тялото имат други задачи в живота ни.

Имат ли прототипи героите от романа или са събирателни образи? Изглеждат толкова реални! Как избра образите, от чието лице да разкажеш тази история?

Събирателни образи са. И това беше по-трудно отколкото да ме води реален прототип. Героите си имат собствени воля и характер. Когато ги изграждаш, все едно им обличаш дрехи. И ако кажат “Това не ми отива” или “Това не ми е по мярка”, си длъжен да ги послушаш. И започваш да прибавяш, да отнемаш, да подсилваш, да тушираш, докато образът започне да прилича на себе си, да има собствена физиономия.

В същото време баба Настасия е изключително ярък образ, който не присъства със своя личен разказ, с “гледната си точка”. Има ли някъде такава жена?

Има някъде няколко подобни на нея мъже и жени. С малко по-различни способности от нормалните човешки дадености. Ясновидци от различни религии, с които животът ме срещна. Но с едно и също усещане за светлина и добро, насочено към всеки човек и към болките му. Това са дейстително мъдри хора, от които много, много съм научила. Баба Настасия също е събирателен образ. От всички тях. Но говори като моята баба, която беше бежанка от Гевгели – с онзи напевен и в същото време леко рязък и грубоват македонски диалект.

Направила си речника й страшно автентичен. Ползва ли помощ от някого за целта?

Не съм ползвала никого. Просто думите, които трябваше да каже баба Настасия ги казваше в ума ми моята баба Велика. Даже понякога променяше смисъла им, но я следвах като малко дете, което не знае как ще свърши изречението – любопитно и с обич.

Не знам дали има друга книга в България, която да е била толкова дълго очаквана и така добре познавана от читателите си, и то в продължение на години преди да бъде публикувана. Как ти хрумна да публикуваш фрагменти от нея, как избираше тези фрагменти, след като книгата дори не е била пред завършване?

Публикувах откъси, както публикувам стихотворенията си във Фейсбук. Както правят и много други автори в социалната мрежа. Публикуват малка част от книга или стихосбирка, която предстои да бъде издадена. Това не е прецедент. Публикуваните от мен цитати представляват не повече от двайсетина страници от цялото произведение. Не знам защо се разпространява заблудата, че едва ли не тези цитати са половината и повече от съдържанието на книгата. Това може да го твърди само човек, който не я е чел. Факт е, че откъсите от “Живот в скалите” станаха много популярни и формираха определени очаквания, което е ужасно натоварващо за един автор. Една книга е готова, когато е готова, а не когато авторът и читателят искат. Ако не бях намерила тази формула на представяне на историята, нямаше да си позволя да я издам изобщо. Защото нямаше да й вярвам аз.

Как ти действаха възторжените коментари на читатели – вдъхновяващо, задължаващо?

Различно. Хубаво е да прочетеш, че това, което си написал, вълнува и докосва. Най-хубаво е, когато читател напише, че открива себе си, мислите си, емоциите си в думите ти. А когато се появиха първите нервни негативни реакции спрямо книгата – още преди да бъде издадена, на етап споделяне на откъси, – разбрах, че тази книга ще я бъде.

Кога щеше да завършиш книгата, ако не се бяха свързали тази пролет с теб от издателството?

Когато и я свърших – в края на лятото. Бях намерила вече формата и книгата не ме пускаше. Пишех по цели дни и нощи. Екипът на “Книгомания” се оказа най-смелият от издателите, които проявиха интерес към книгата. Те вярваха повече дори от мен самата в големия успех на “Живот в скалите”. Подписахме договора, без да са прочели нищо повече от публикуваните в интернет пространството откъси. И бяха единствените, които казаха: “Ти я допиши, за всичко останало ние сме зад гърба ти. Ще направим чудесна книга.” И така и стана.

Имам усещането, че си писател, който редактира текстовете си “до откат” и все намира нещо, което би могло да стане по-добре. Така ли е? Кога спираш с усъвършенстването на даден текст?

Когато усетя, че почвам да го развалям в желанието си да се хареса на всички. Това е невъзможно. И когато усетя, че вече не прилича на мен. Тогава спирам.

Как протече работата по редактирането на романа? Разбрах, че сама си избрала редактор – Гергана Георгиева е външен редактор за издателството. Защо Гергана?

Гергана е изключително интелигентен и чувствителен човек. С голям опит и безспорен професионалист. Деликатна и същевременно твърда. Знаех, че няма да е лесно. И не беше. Сблъсъкът между две твърди глави не завършва никога с хепи енд. Но ние успяхме да се разберем чисто в личен план и да поставим книгата над характерите си. Тя ми каза нещо, с което ме спечели на мига: “Моята задача е да те чета с очите на враг. Повярвай ми, прекалено си талантлива и нестандартна, за да живеем със заблудата, че няма да се появят врагове от класа. И прекалено много си харесвана от голяма маса читатели, за да не се опитат да омаловажат книгата и да те атакуват дори лично. Довери ми се.” Гергана се оказа най-верният приятел на моите думи. В момента дори не искам да си представя, че е възможно да редактирам тази книга с друг редактор. Такова уважение и грижливо отношение към написаното едва ли друг редактор би проявил. На редактора му личи кога обича и харесва книгата и автора.

“Всяка история заслужава да бъде филмирана”, казваш в романа. Историята от “Живот в скалите” стои страхотно на хартия – голяма част от повествованието не е толкова в действието, колкото в размислите зад него, във философията да живееш – и на книга това е перфектен формат. Но ти си и сценарист. Мислиш ли, че е възможно книгата ти да се превърне в хубав филм, без адаптацията да осакати духа й?

Дори мисля, че екранизацията на романа ще придаде ново, неочаквано звучене на някои текстове и те ще бъдат още по-въздействащи. Вече работя по превръщането на романа в сценарий с хора от киногилдията. Те самите ми се обадиха с предложения и записки по книгата. Налагат се доста промени, но като план и конструкция изглежда много интересно.

Какво е посланието, което се надяваш да си предала на читателите с “Живот в скалите”?

Че ние сме собствения си избор и че няма виновни или заслужили за провалите и успехите ни извън нас самите.

На премиерата собственикът на издателство Книгомания, Илиан Андонов, каза, че си била много притеснена от очакванията на читателите към тази книга. Какви са притесненията на един писател преди книгата да види бял свят? Кое толкова можеше да ги разочарова?

Бях притеснена, защото имаше двайсет цитата (около двадесет страници) във вид на диалози, които се въртяха в интернет, но те по никакъв начин не изразяваха духа и смисъла на 340 страници роман. Да издадеш роман при тези условия е голям риск. Толкова бяха станали популярни тези диалози тип притча, че размиването им в повествованието можеше да предизвика отказ да бъде проследен сюжета и развитието на героите и да се търсят нови откъси за цитиране, а не осмисляне на цялото. Което, слава Богу, не се случи. Дори напротив.

Чувствителна ли си към критиката? Как приемаш мнението на читателите към момента? Има възторжени и крайно “хейтърски” изказвания.

Зависи каква е критиката. Обективна или преднамерено негативна. Както и дали ще се спазва добрия тон и нивото на професионализъм или ще се мине границата и ще надделеят личната нападка и неуважителното отношение. Ние предварително знаехме кой и горе-долу в каква посока ще пише негативна професионална критика. Затова и не бяхме изненадани. Бяхме съвършено наясно, че продаденият огромен тираж за параметрите на нашия книжен пазар в такива кратки срокове е предпоставка за голям брой врагове и завист. Това, че интересът към книгата вече седма седмица я държи начело в класациите на най-продаваните книги в България, също беше неприятна изненада за мнозина. Лошото е, че единственото обяснение и анализ на този факт е, “че читателят е простоват и тежък илитерат”. Но това е същият читател, който изведнъж се превръща в интелигентен и високо ерудиран, когато купува препоръчаните от критиката книги в подобен тираж. Защото читателската маса, хората, които купуват книги у нас, са горе-долу едни и същи. И са константна величина. С изключение на детската и специализираната литература. Странно противоречие… Добре е, че има и читателски хейт. Ако нямаше, щях да се притесня, че нещо тотално съм объркала.

С какво се занимаваш и кога намираш време за писане?

Пиша, когато имам какво да кажа. Или нещо ме е разтърсило и впечатлило. Иначе се превръща в занаят. Или поне аз така го усещам.

Какво четеш? Кои са любимите ти български автори?

От класиците обичам да препрочитам Йовков и Талев, Яворов и Гео Милев. В момента чета отново с различни очи Дора Габе. Изключителна.

Твоят съвет към начинаещите български писатели, които четат bgstoryteller?

Не се чувствам готова да давам съвети към начинаещите писатели и поети. Някак си ми е странно. Не ми е свойствено да давам съвети към човешката емоция. Защото писането е лична емоция. Мога само да ги окуража да пишат, да го правят честно и да вярват на читателите, защото истинската стойност на написаното се определя от тях. Иначе никой нямаше да издава. И да ги уверя, че да пишеш е дълг и отговорност и се изисква кураж да покажеш думите си пред света. Но си заслужава риска.