Георги Томов: Ядосвам се не на слаби текстове, а на пропуснати възможности
Той смята, че е чел много романи, по-добри от своите, а аз бързам да призная, че “Розариум” ми върна вярата в модерната БГ литература. Според него много малко сборници с разкази са конкурентни на неговите, но като заклет читател се налага да го коригирам: Няма други наши сборници на същото ниво, господин Томов. Нито като професионално изпълнение, нито като емоция, като разнообразие от уникален глас и послевкус, да не говорим за перфектната селекция от ангажиращи истории. За мен сте майстор!
Когато преди година и половина зачетох “Розариум”, не бях отявлен фен на модерния български роман. Бях чела произведения на наши автори – съвременни!, – но опитите ми да ги сравня с чуждата литература на нашия пазар завършваше отчайващо. На 30-40 заглавия, доказали ниво на Запад и в Европа, четях до край едно от нашите. Стиловите подражания от млади автори на български класици никога не са ме дразнили, дали обаче всичко не приключваше с това? Логичност на структурата, лекота в изразяването, изградени образи, многопластовост в сюжета, автентичен диалог са само малкото неща, които търся в кой да е роман. Без претенция за някакво познаване на актуални имена и съобразяване с издателство, съм разлиствала в книжарници десетки наши четива, тръгвала съм си с не едно и нещо все не ми достигаше. После дойде “Розариум” и всичко си дойде на мястото. После пък взех да се държа като по-информиран читател – завързах връзки с издателства, взех да посещавам премиери, открих страхотни наши автори, но Георги Томов беше вдъхновението.
И пак той. Никога не съм била запалена по разкази. Причината на млада възраст беше, че се влюбвах лесно в истории, а щом една история приключеше в рамките на 20-30 страници, ме беше яд. Навремето бях млада, но и историите си бяха резултат от истинска селекция. Днес кой ли не издава разкази и качеството е съвсем различно. Малцина са онези, които могат да разказват майсторски, да бъдат интригуващи с фабула, да са в състояние да ти представят и банална тема по уникален начин, да нямат образи-клише, да имат повече какво да кажат, отколкото желание да публикуват, да доведат читателя до изненадващ или силен край, да провокират, да бодат отвътре дълго след като страницата вече е обърната. Малцина могат. Георги Томов може. И може много повече от тях.
Роден през 1961 година, Георги Томов е преподавател в Техническия университет в София, специалност “Ергономия и екология”, “Инженерна екология” и “Промишлена вентилация”. Започва да пише на около 50, насърчаван от по-младия си брат – утвърдения по това време писател Петър Делчев. Автор е на сборниците с разкази “Не беше тук и си отиде” (2013) и “Всичките дни” (2016), и романите “Докато дишам” (2015, в съавторство с Дейна Бранченс) и “Розариум” (2017).
Той е един от писателите, които най-продължително и търпеливо някога съм чакала, за да намерят време да си поговорят с мен. За да повдигнеш тънкия воал над творческия си процес, да облечеш в полезни думи своята магия, се иска повече от време за кафе. Разговорите за писането чакат специфично състояние на дух. Резултатът е едно от най-ценните и смислени интервюта в bgstoryteller. С един писател с късен старт на литературния пазар, който успешно си спечелва преднина с неоспорим талант. Един изтънчен провокатор на въображението. Един литературен звяр.
Георги Томов: Винаги е добре пишещият да мине през собствения си опит, но не трябва да се застоява.
Интервю на Валентина Мизийска
Имам една приятелка, която започна да пише на 30 и още тогава го правеше така добре, сякаш винаги е писала. Интервюирала съм една английска авторка, започнала да пише на 40, която прави дебютен бестселър и започва да живее от писане. Но ти си първият човек, когото познавам, който е прописал чак на 50, при това – справяш се като професионалист! Как се случиха при теб нещата?
През всичките години преди 50 съм опитвал да пиша веднъж, някъде около “на попрището жизнено в средата”, което е десетина години по-рано от кризата на средната възраст, превръщаща нормалните хора в емоционални чудовища. В резултат на този ми изненадващ и останал неповторен порив в компютъра ми отлежаваше 4 страници брилянтно начало на роман с работно заглавие “Черна жигула”. Някъде около 2011-а, когато световната криза от 2008-а най-сетне допълзя и у нас, се оказах с достатъчно свободно време “за глупости” и реших да напиша – напук на международното положение – нещо весело. Ревизирах предишното си “творчество” и много се смях, но така и не го продължих, ами поех в друга жанрова посока – фабулни разкази. След 2 години имах повече от 20 разказа, разнообразни като звучене.
Чете ли някъде как се пишат разкази – някакви насоки за структура, задължителни елементи, препоръчителни такива? Питам, защото разказите ти притежават една особена дълбочина, нямаш повърхностен сюжет, нямаш плоски герои, нямаш слаби човешки отношения, нямаш разказ без послание…
Аз се занимавам с наука и преподаване, което предполага, че осъзнавам силата на теорията, но напълно съзнателно избягвах да се ограмотявам “как се пише”. Предпочитах да съхраня естествения си импулс и натуралното си усещане за писане. Чел съм много, при това – смея да твърдя – качествени автори, което е изградило у мен една вътрешна мяра за литература. Е, по-късно се наложи да се ограмотя със знания за професионалното писане и започнах да внимавам за различните “хватки”, използвани от авторите.
В предговора на първия ти сборник с разкази “Не беше тук и си отиде” редакторът Христо Блажев споделя как твоя приятелка му изпратила твои разкази, за да ги прочете, и след като ги прегледал, той осъзнал, че наистина трябва да бъдат издадени. Ти знаеше ли, че те препоръчват на издателство “Изток-Запад”, надяваше ли се да бъдеш някога “издаден” автор – въобще как стоеше въпроса с писателското его в този далечен момент?
Бях питал – чисто информативно, след като имах 5-6 готови разказа – какви са условията за издаване в “Жанет 45”, но ми беше казано, че трябва да представя завършена книга и да чакам поне 8 месеца, за да се произнесат дали имат интерес. Видя ми се налудно, сега не мисля така. Както и да е, спрях да се интересувам, на онзи етап ми беше важно писането. А и винаги можех да си издам книгата сам, стига да съм убеден, че си заслужава.
Разказите ми бяха стигнали до Христо Блажев, без аз да знам. Той се свърза с мен и каза, че “Изток-Запад” му поверяват нова поредица “Гравитация” – настояваше моята книга да е първа. Аз обаче не можех да си позволя да прибързвам, защото съм прекалено взискателен към крайния резултат и не обичам да правя каквото и да е в предварително зададени срокове.
Но все пак сборник с разкази има, макар да не е първата книга от поредицата “Гравитация”. Как протече редакцията с Христо по тези разкази? Бях чела някъде за появата на някакви таблици с цел подредбата им в сборника.
Христо Блажев, в ролята на отговорен редактор, избра кои разкази да влязат, кой ще е първи и кой – последен. Относно реда на останалите подходихме иновативно – аз съставих екселски таблици по различни показатели и графики, които оптимизирахме по няколко критерия: дължина; оценка за качество – бях си ги оценил по десетобалната система, нямаше под осем; тема и идея; основно послание; послечувство – това е нещо като послевкус при вината, но тук става дума за смях, тъга, размисъл; вид на финала (хепи/нехепи енд, отворен/затворен) и т.н. Основната ни цел беше да “люлеем” читателя. Казано по-простичко, не е много гот, ако в няколко поредни разказа главният герой умира, па макар и по разнообразен начин.
И как реагираха читателите на тази иновация? Оцениха ли я?
Разбира се, че не. По-късно си направих труда да проведа импровизирана анкета, като единият въпрос беше в какъв ред са прочетени разказите – резултатите бяха плачевни. По-малко от 20% се бяха съобразили с нашата “научна” подредба. По-голямата част от читателите – оказа се – четат на случаен принцип, където отворят. Пълно безобразие!
О! Че аз няма да знам къде да си сложа книгоразделителя, ако чета на случаен принцип!
Когато свърша с някоя книга от електронния четец, тутакси я изтривам – да не ми се пречка. Предполагам, че хаотично четящите късат прочетените страници.
Ох, ще ме умориш! Мъча се да ти задам поредния сериозен въпрос…
🙂
Младите писатели четат на десетки места, че за да се справят добре, трябва да пишат за това, което познават. Твоите разкази звучат като едни напълно реални истории, за повечето бих се заклела, че лично си ги преживял – толкова достоверно и емоционално са направени. Така ли е или притежаваш “добро ухо” за стойностни сюжети и си в състояние да напишеш чужда история, все едно си я видял със собствените си очи?
Винаги е добре пишещият да мине през собствения си опит, но не трябва да се застоява дълго. В “Не беше тук и си отиде” повечето истории са лично преживени, докато във “Всичките дни” – издаден от “Сиела” през 2015-а – по-голяма част от сюжетите са ми “подарени”.
Хората обичат да споделят историите си с писатели. Не знам, може би по този начин се надяват да обезсмъртят свои преживявания, да дадат своя принос към вдъхновението на добрите автори, но и истината е, че писателите не търсят вдъхновението – добрите истории сами ги намират. Увеличи ли се броят на споделящите с теб, откакто стана известен с писането си? Кажи ми, че после няма сърдити.
Сръдните са гарантирани: ако си измисляш, то куп хора се припознават в героя ти; а ако разкажеш нещо споделено – то почти винаги звучи по-различно от оригинала. Суеверен съм и се страхувам да предам нечие преживяване “едно към едно” – имам чувството, че “вграждам” човека в произведението. Предпочитам да начупя личните и чужди истории на едри късове и да сглобя нова, неочаквана мозайка. Това е нещо като редене на пъзел – напасването на дадена външност към чужд характер и вкарването на този Франкенщайн в измислена ситуация – страхотна забава.
Разказът може да е вдъхновен от лични преживявания или споделен чужд опит, но все пак е художествено произведение и трябва да има литературна стойност. Лесно ли вземаш решение къде и колко художествена измислица да вмъкнеш, за да направиш историята по-силна и атрактивна?
Права си – не всичко написано е литература. Дори при най-големите майстори истинската литература е само част от произведението. Въпросът е каква част? И да – това се постига с добавка на художествена измислица. Я в сюжета, я в мотивацията на героите или пък в описанието на природните картини… Нали не вярваш, че винаги, когато главната героиня е тъжна, природата “страда” заедно с нея – сълзи в очите и едри капки дъжд по стъклото, примерно. Разбира се, може да потърсим контраста, който да подчертае душевните преживявания, но без значение кой подход сме избрали, това ще е плод на нашата фантазия.
В едно интервю казваш, че тестваш историите върху близките си – разказваш ги, за да прецениш потенциала им. Но не губиш ли част от заряда им, от вдъхновението? И не е ли прекалено различно разказването от писането? Второто е доста самотно занимание, предполага свободата да усъвършенстваш на спокойствие фразата, да пренапишеш структурата, развитието на героя, дълбочината на дилемата.
Това с разказването е много добър първоначален тест. Една “сурова” история ако не “държи” вниманието при директен контакт, то едва ли ще плени читателя, ако ще да я напудриш обилно. Това не е универсална истина, но със сигурност важи за моето разказване и моето писане. Писането наистина е самотно занимание, но за моя радост то ми доставя огромно удоволствие, дори в най-скучната си част – редактирането. В състояние съм да “рендосвам, шлайфам и лакирам” по 50, 100 пъти, без да губя интерес. След това идва времето на друг специфичен способ – използването на доверени читатели, чиито литературен вкус – без задължително да е еднакъв с моя – ценя. Изпращам им текста, като настоявам да бъде прочетен на момента. Аз също го чета, при което се опитвам да го “видя” с очите на другия, а след това сравняваме впечатленията си. Често се получава чудесна синхронност.
Заявяваш се като един сериозен познавач на човешката психика. Допитваш ли се до мнението на приятел-психолог или имаш интерес към психологията? Или това опира до зрелостта ти като човек?
Интересът ми към психологията дойде с годините, но имам и официално “гуру”, на когото съм благодарил в първите страници на “Розариум”. Катерина Павурджиева – един от най-добрите психотерапевти и психоаналитици у нас – “консултира” героите ми поне по няколко пъти преди и в процеса на писане. С нея се запознахме след излизането на “Не беше тук и си отиде” (за моя радост, тя го беше харесала), след което работихме по първия ми роман “Докато дишам” (в съавторство с Дейна Бренченс) и по “Всичките дни”, но най-вече по “Розариум”.
Колко време ти отнема писането на един разказ, средно? Планираш ли структурата на историите си предварително? “Търсиш” ли точните думи или те сами те намират, докато изливаш текста?
Не мога да калкулирам времето, което влагам за написването на един разказ, защото има много етапи: формулиране на идеята; разработване на фабулата; структуриране на сюжета; проучвания; наливане на текста; специално внимание за заглавието, финала, началното изречение, диалозите, акценти и пирони; редактиране, редактиране, редактиране; работа с тест читатели; работа с редактор.
И как се редактират разкази? Имаше ли с първите си разкази усещането, че към всеки от тях се подхожда индивидуално – те все пак са с различна структура, сюжет, брой на героите, конфликти, послания? На какво държи един редактор при работата по толкова различни истории?
Работата по “Не беше тук и си отиде” беше много приятна, защото в повечето истории не само аз съм пряк участник, но и редакторът Петър Делчев, който ми е брат. Ако сте чели “Трънски разкази”, то знаете той на какво е способен. Когато бях 10 години по-голям, го учех да чете – в пряк и преносен смисъл, а когато се оказах 10 години по-възрастен, той ми върна жеста – учеше ме да пиша, което става най-добре с редактиране.
Интересното пък в сборника ти “Всичките дни” е, че имаш различни редактори за всеки разказ и че това е било твоя идея. Но това са различни маниери на работа, най-вероятно – и различни критерии за “най-важното” в един разказ. Как ти дойде на ум това писателско решение и би ли повторил със следващия сборник, например?
Стремя се разказите в един сборник да са разнообразни като тематика, сюжет, форма, дори стил. Във “Всичките дни” има 13 разказа с 13 различни редактора, подбрани в зависимост от спецификата на текста. За мен най-важното беше редакторът да харесва разказа, за да работим с взаимно удоволствие. С повечето от тях се получи, но едва ли бих повторил упражнението – изисква се сериозна логистика. Истинската редакторска работа предполага огромен труд, пълна отдаденост на всички етапи от създаване на произведението – убедих се при писането на романа “Розариум”. Там се получи хубава симбиоза автор – редактор, общо литературно “дишане”.
Пишеш разкази и романи. Коя форма ти доставя по-голямо удоволствие?
Това са много различни литературни форми, още повече че “разказ” е твърде широко понятие. Нещо като думата “куче” – в твоето и моето съзнание би могла да извиква коренно различни асоциации. Но да отговоря на въпроса – усещането не е различно и зависи по-скоро от резултата. Психолозите твърдят, че не размерът на удоволствието има значение, а честотата на изпитване. В тази връзка писането на разкази е по-благодатно занимание. При цялата условност на субективните оценки, ще си позволя да кажа, че съм чел много романи, по-добри от моите, но се сещам за много малко сборници с разкази, конкурентни на “Не беше тук и си отиде” и “Всичките дни”.
Но разказите ти не са никак кратки, не си ли се изкушавал да превърнеш всеки от по-дългите в роман? Как се вземат такива решения?
Повечето ми разкази са фабулни – в тях има история. Говорим за story, нали, не за history. Всеки един от тях може да се развие до роман, защото съдържа всички предпоставки за това – важна тема, интересен наратив, пълноценни герои в развитие. Харесвам ситуационните разкази – откъснати парчета време, в които важното са асоциациите и чувствата, – но не ги пиша. Не, че не съм пробвал. Този формат добре пасва на поетите.
Колко време писа романа “Розариум”? На мен ми изглежда като дългогодишен труд – много е дълбок и сложен, с житейската му философия, с размислите, които несъмнено буди у читателя, освен това е и “пипнат” откъм структура.
Благодаря за оценката. За мен това е единственото ми произведение, за което мога да кажа “нямаше как да не го напиша”. Пряката работа по него отне една година, подготовката – един живот.
Кое изигра ролята на вдъхновение? Идеята за “Розариум философорум”, която трябваше да решиш с каква история да представиш, или историята за катастрофата и дилемите на един баща и едно семейство, които впоследствие обогатяваш с Юнг и Розариум-а?
Кокошката или яйцето? Материята ли е създала времето или времето е породило материята? В романа героят достига до Юнг и философската база на алхимията, зашлевен от живота. Доколкото този герой е отражение на авторовото съзнание, то сторито е базисният компонент.
Каква част от главния си герой си ти? От себе си ли черпиш житейските му принципи, маниерите му да взема решения, вътрешните му борби?
Каква част от героя съм аз…? В конкретния случай – определящата за повествованието част, що се отнася за принципите, вътрешните борби, начините за вземане на решения. Докато сюжетът е по-освободен и по-малко натоварен с оковите на лично преживяното.
Много тежка история. Лично аз, като читател, жадувах за “по-светъл” финал. А и смятам, че като автор ти си Бог за съдбите на героите си, можел си да го напишеш всякак. Защо го реши така?
Според мен финалът е доста светъл, при това отворен. След такъв финал може да се случи всичко, абсолютно всичко, което читателят би пожелал.
Разсъждавам така: подобни сюжети – с фокус върху героя – се характеризират с една силна промяна на този герой в края на произведението, в сравнение с началото. Лично аз очаквах този мъж да е доста по-различен в много аспекти на финала, не тепърва да тръгва да търси себе си. Все пак идеята на “Розариум”-а не е ли за трансформацията на човека? Каква беше идеята ти в този смисъл, посланието за читателя?
Нима не е трансформация да осъзнаеш, че не познаваш добре себе си и да решиш, че имаш нужда да се потърсиш?!
Бил ли си някога обект на негативна литературна критика и как я понася един непрофесионален писател? Като пишещ за сериозните неща човек, сигурно и сериозно са те критикували.
Ще подмина определението “непрофесионален писател” – предполагам, че не означава писател, който се отнася непрофесионално към писането…
Имам предвид, че не си превърнал писането в професия и съответно не можеш да живееш само от него.
Разбирам… Нещо като да обичаш да се печеш на слънце, но фотосинтезата да не ти е приоритет. Доста се палех след първите си 2 книги, най-вече за повърхностни “критики”, формулирани без сериозен опит да се вникне в същността. Ама защо в изречението “В топлата майска вечер страстите жужаха като медоносна пчела…” (цитирам по памет) пчелата е медоносна?! Щом била пчела, значи била медоносна! Та се наложи да търся формално оправдание – от над 2000-те вида пчели в света само около 40 правят мед. Но в момента мога да се ядосам само на твърдение, че в мое произведение има нещо недомислено или претупано. Ми, не – всичко е сериозно премислено и разработено, след което е преработвано, докато и авторът, и редакторът останат доволни. Което може да е утежняващо обстоятелство, защото ако не се е получило, не е заради небрежност – авторът толкова си може.
Сигурно си доста зает с работата си на преподавател. Как наместваш писателските си проекти сред професионалните си ангажименти?
Позволи ми – като пример за редакторска работа – да ти “пипна” въпроса. „Как съвместяваш писателските си проекти с ангажиментите ти на преподавател?“ Отговор – справям се.
Как реагираха едно време студентите и колегите на реализацията ти като писател? Промени ли се отношението им? Сега “известен” ли си с писането си в университета и станаха ли по-популярни лекциите ти?
Много хубав въпрос. Никога не съм крил, че пиша, но и не съм го афиширал. По някое време се разчу и бях помолен за “вътрешно” представяне на книгите ми на една от годишните семейни сбирки на катедрата. С обсъждане, рецензии и прочие. Адски мило. А относно лекциите ми – те са си достатъчно популярни от време оно, защото се старая да има хумор. И не – не питам студентите дали са чели художественото ми творчество преди да ги оценя. Нито след това.
Как изглежда работният ти кът, академичният? Там ли пишеш или си имаш друго място за творчество?
Академичният ми работен кът е в кабинет 2405 на Техническия Университет, но там никога не съм писал художествена литература. “Творя” у дома, с лаптоп на колене, излегнат на кожен диван в поза, близка до тази на космонавт при излитане. Вдигна ли поглед от монитора, мога да избирам между телевизора, камината и зелената морава в градината. А на съседния диван седи жена ми и шие гоблен. Сами сме – синовете ми са големи – и единственият нарушител на концентрацията ми е сивият разкош Лео, персийски котарак с официално име Леополд. Но така го наричаме главно на национални празници и при екстремни бели.
Остава ли ти време за четене? Какви книги четеш? Имаш ли любими съвременни БГ автори?
Постоянно чета, но четенето вече не е онова удоволствие, което изпитвах преди да започна да пиша. Както вече ти казах, сега дебна за тънкости, чалъми и мурафети. И още една разлика с преди – предпочитам да се запознавам с най-доброто от различни автори, отколкото да чета всичко на най-добрите. За съвременните български автори – считам, че жените са по-добри от мъжете. Много харесвам Здравка Евтимова, Керана Ангелова, Иванка Могилска, Йорданка Белева, Юлия Спиридонова.
Пишеш ли нещо в момента?
Пиша абсурден роман за глобално валидните общочовешки проблеми. Тематиката е медицинска.
Твоят съвет към начинаещите български писатели, които четат bgstoryteller?
Не мога да съветвам никого как да пише, но пък имам общовалидна формулировка на това, как не трябва да се пише. Не трябва да се пише небрежно. Може да се пише арогантно, надменно, ехидно, назидателно… изобщо всякак, само не и небрежно. Не мога да чета произведения, които са претупани, в които има множество “карай, може й така”. Не, не може така. Дори да е семпличка една история, ако е работено съвестно по нея, я чета с удоволствие. И обратното – какъвто и великан да е авторът, ме губи на третата небрежност. Ядосвам се не на слаби текстове, а на пропуснати възможности.
