„Така че ужасно съжалявам, мили дами, но днес не можете да си купите сираче…“

Из романа „Люляковите момичета“ на Марта Хол Кели, издателство Изток-Запад. Превод – Галина Величкова.

КЕРЪЛАЙН

С настъпването на пролетта положението във Франция ставаше още по-отчайващо. Всяка сутрин до десет часа приемната на Консулството вече се пукаше по шевовете от хора, а моят график беше отдавна запълнен. Нацистите, които тъпчеха надлъж и нашир из Париж, бяха докарали французите, останали в Ню Йорк, до самото дъно на отчаянието, а често и до тежки финансови затруднения, които ние не можехме дори да облекчим. Тъй като имах строга забрана от Роже да помагам с лични средства, не можех да предложа много повече от някой шоколадов бонбон и рамо, на което да поплачат.

Една сутрин сложих на бюрото си една от кутиите за обувки на Бети и се заех да подготвям колет с помощи за сираци. От Пол нямаше никакви новини. За да прогоня черните мисли, постоянно се опитвах да си намирам занимание – без значение какво, – само и само да потуша онази болка в гърдите си.

– Днес програмата ти е пълна – каза Пия и стовари на бюрото ми купчина папки. – С предимство, разбира се, са твоите височайши приятелки, които не признават „не“ за отговор.

– Това описание не е много конкретно, Пия.

– Не знам. Прис… нещо си и майка й.

Оказа се, че е Присила Хъф, дългокраката блондинка от випуска след моя в „Чапин“. Беше безупречна, както винаги, в син костюм на „Менбоше“, но необичайно приветлива. Майка й, Електра Хъф, нейно почти идентично копие, но не толкова фина, я следваше по петите. Влезе и тя и затвори вратата след себе си.

– Какъв елегантен малък кабинет си имаш, Керълайн, мила – започна госпожа Хъф.

– Бих искала да осиновя дете от Франция, Керълайн – обяви Присила, като че си поръчваше шатобриан в клуб „Сторк“. – Дори близнаци бих взела.

– Има списък на чакащи за няколкото деца за осиновяване, Присила, но Пия може да ти помогне с документацията. Ще трябва само подпис от съпруга ти.

– Как е Роже Фортие? – попита госпожа Хъф. – Такъв прекрасен мъж е този твой началник.

– Е, точно това е проблемът, Керълайн – додаде Присила, – не съм омъжена.

Все още, мила, все още – обади се госпожа Хъф, която вече разглеждаше снимките в сребристи рамки над камината. – Имаш две предложения и господата търпеливо чакат отговор.

Поставих чифт нови бежови чорапи в кутията. Две предложения? Тя какво? Да не би да е два акра парцел в Палм Бийч, ограден с жив плет?

– За осиновяване са нужни двама родители, Присила.

– Френският на майка е превъзходен, а и моят е plus que bien1.

Присила безспорно нямаше проблеми с изискването за владеене на езика. Всяка година ме водеше по точки на състезанието за съчинение. Нищо нередно нямаше в това, че техният готвач по Коледа винаги приготвяше префърцунен Bûche de Noël2 за целия клас, не ме дразнеше кой знае колко, само дето единственият съдник – учителката по френски, госпожица Беньоан – имаше пословична слабост към сладките неща. Защо ли толкова силно ми се прииска да запаля цигара?

– Разбирам, Присила, но не аз измислям правилата. Тези деца са преживели невероятни трагедии, както можеш да си представиш. Дори когато родителите са двама, може да се окажат в много тежко положение.

– Е, какво? Изпращаш им разни дреболии, а отказваш да ги дариш с чудесен дом? Бих могла да осигуря на някое дете най-доброто.

Сигурно. Докато не се появи следващата лъскава играчка.

– Извини ме Присила, имам още няколко ангажимента до обед – казах и отидох до картотеката.

– Носи се слух, Керълайн, че самата ти се каниш да осиновиш дете – каза Присила.

– Какви ли не слухове се носят напоследък.

– Явно за някои заобикалянето на правилата не е невъзможно – обади се небрежно госпожа Хъф, докато нагласяше ръкавицата си.

– Загубих баща си, когато бях на единайсет, госпожо Хъф. Ужасно е да растеш без баща и не бих причинила това на никое дете.

– Нима е по-ужасно от това изобщо да нямаш родители? – настояваше Присила.

Затворих чекмеджето на картотеката.

– Този разговор, опасявам се, е безсмислен. Просто няма много френски деца за осиновяване.

Присила се нацупи, а аз едва се сдържах да не я удуша.

– Мислех, че всеки ден пристигат кораби със сираци.

– Не, всъщност това става много рядко. Особено след случая с „Град Бенарес“…

– Кой град? – попита Присила.

Госпожа Хъф се пресегна и взе чантата си.

– Е, ако ти трябват пари… чух, че с майка ти сте прекратили членството си в клуб „Медоу“.

Седнах зад бюрото си.

– Госпожо Хъф, с майка продадохме имота в Саутхамптън и сега отсядаме в лятната ни къща в Кънектикът. Членството в клуба изобщо не ни е нужно. Виж, Присила, не можеш ей така да си купиш дете. Ако четеше вестници от време на време, щеше да знаеш, че „Град Бенарес“ е британски пасажерски кораб със сто английски деца на борда, които родителите им са изпратили в Канада, за да ги спасят от бомбардировките в Лондон. En route3 от Ливърпул към Халифакс, нова Скотия…

Госпожа Хъф опря двете си ръце на бюрото ми и се наведе към мен.

– Трябва ни френско дете, Керълайн.

– На четвъртия ден от пътуването децата, на възраст между четири и петнайсет години, са били по пижами, готови за лягане…

Усетих, че очите ми се пълнят със сълзи.

Присила скръсти ръце на гърдите си.

– И това какво общо има с осиновяването на френско…

– Немска подводница е потопила кораба, Присила. Седемдесет и седем от стоте деца са се удавили. Заради този инцидент всички програми за евакуиране на деца са прекратени за момента. Така че ужасно съжалявам, мили дами, но днес не можете да си купите сираче. А сега се налага да ви помоля да напуснете моментално. Ако случайно не сте забелязали, приемната се пука по шевовете и съм ужасно заета.

Присила огледа ръбовете на чорапите си.

– Не е нужно да се заяждаш, Керълайн. Просто се опитваме да помогнем.

В този момент, като по поръчка, Пия почука, влезе и изпрати госпожа и госпожица Хъф точно навреме, та да се разминат с Роже, който застана на вратата на кабинета ми.

– Вярвам, ще се зарадваш на новината, че съм издействал да се разшири обхватът на достъпа ти до секретна информация, Керълайн.

Отворих чекмеджето на бюрото си и подредих в редички новата партида шоколади „Хърши“, надявах се Роже да не забележи как треперят ръцете ми.

– Каквото и да означава това…

– От известно време знаем, че има транзитни лагери в териториите на Свободната зона. Там постоянно водят чужденци. Основно евреи, но не само. Вече се появиха и доклади, че затворниците се транспортират до лагери в Полша и в други държави. Чудех се дали можеш да поемеш този ресор.

Извих глава, за да видя лицето на Роже.

– Моля? Кой ресор?

– Трябва да разберем къде точно отиват, кои са, колко са и за какво са арестувани. Вече ми омръзна да обяснявам на хората, че не знам какво се е случило със семействата им.

– Разбира се, Роже, ще се заема.

Щях да имам достъп до класифицирана информация, та това е като място на първия ред в арената на европейските събития. Вече нямаше да се налага да чакам „Ню Йорк Таймс“, за да се добера до някакви новини. А може да излезе и доклад, от който да разбера нещо за Пол.

– Не ми е лесно да те карам да се занимаваш с това, без да мога да ти предложа заплащане.

– Не се тревожи за това, Роже, с майка се справяме.

В интерес на истината, татко се беше погрижил да нямаме затруднения, но все пак трябваше да внимаваме с разходите. Имахме доходи, макар и незначителни, както и някои ценни активи, които можехме да продадем. А и среброто на майка беше все още непокътнато.

Когато в този ден затворихме за обяд, изтичах до Librairie de France4, на крачка зад „Чанъл Гардънс“, и взех всички атласи, с които разполагаха, върнах се в кабинета си, а там ме чакаше цял един нов свят от класифицирана информация. Снимки от британското разузнаване. Секретни документи. Пия стоварваше нови и нови папки на бюрото ми, а аз се потопих в изследване на лагерите. Транзитни лагери в неокупираната зона. Gurs. Le Vernet. Argelès-sur-Mer. Agde. Des Milles. Снимките на разузнаването бяха потресаващи, детайлни, воайорски, та се чувствах така, сякаш надничам в нечий заден двор.

Разпределих документите за лагерите в папки и скоро се оказа, че обектите, от които се интересувах, можеше да се класифицират и по други признаци.

Имаше и концентрационни лагери.

Залепих на стената в кабинета си карта и я набодох цялата с карфици с червени главички на местата, за които получавахме доклади, че има лагери. Роже ми даваше списъците, а аз проследявах информацията. Не след дълго по териториите на Австрия, Полша и Франция имаше толкова топлийки с червени главички, че целите държави изглеждаха като покосени от скарлатина.“

 

 

–––––––––––––––––

1 Повече от доъбр (фр) – бел. прев.

2 Френски коледен сладкиш – бел. прев.

3 По пътя (фр.) – бел. прев.

4 „Френска библиотека“, книжарница в приземния етаж на „Рокфелер Плаза“, специализирана в разпространението на френска литература, съществувала от 1935 до 2009 г. – бел. прев.

 

Из романа „Люляковите момичета“ на Марта Хол Кели, издателство Изток-Запад. Превод – Галина Величкова.

Още откъси от романа:

“Транзитен превоз за небесата: или в газовата камера, или с хексобарбитал…”

В Ню Йорк една светска дама, Керълайн Феридей, е изцяло погълната от работата си във френското консулство и от новата любов, която се задава на хоризонта. Светът ѝ обаче се променя, когато през 1939 г. Хитлер напада Полша и насочва погледа си към Франция.

Отвъд океана Каша Кузмерик вижда как безгрижната ѝ младост отлита безвъзвратно, докато все по-сериозно се ангажира с нелегалното съпротивително движение в окупирана Полша.

В нацистка Германия за амбициозната млада лекарка Херта Оберхойзер една обява за работа е може би нейният изход от безперспективното ѝ съществуване. След като я назначават обаче, се озовава в свят, подвластен на мъжката воля и мрачните тайни на нацисткия режим.

Съдбите на трите героини се преплитат, когато се случва немислимото и Каша Кузмерик е затворена в печално известния концлагер за жени „Равенсбрюк“. Идва време на отчаяние и страдание, но и на приятелство, благородство и саможертва. Има ли справедливост и изкупление за онези, на които войната е отнела всичко?

Вдъхновена от реални събития и личности, това е история за трудности и изпитания, за престъпления и за възмездие, но и за тържеството на човешкия дух. Знае се, че люлякът цъфти повече и по-уханно само след люта зима. Това е разказ за онези „люлякови“ момичета, които – в търсене на любов, свобода или справедливост – са имали силата да променят историята.

Марта Хол Кели има диплома по журналистика от Сиракузския университет в Ню Йорк и магистърска степен по журналистика от Северозападния университет, САЩ. Тя е прекарала голяма част от професионалния си живот в писане за големи рекламни агенции, включително „Дж. Уолтър Томпсън“, „Маккан-Ериксон“ и „ББДО“. Случайно попада на историята за жена на име Керълайн Феридей, която живее в Кънектикът и успява да помогне на петдесет жени от Полша, оцелели от концетрационния лагер в Равенсбрюк, известни като „зайците“ – така се ражда идеята за „Люляковите момичета“, а Кели прекарва близо 10 години в проучванията за книгата преди написването й. Това е дебютният й роман.

Реклами

One thought on “„Така че ужасно съжалявам, мили дами, но днес не можете да си купите сираче…“

Add yours

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.

Create a website or blog at WordPress.com

Up ↑

%d блогъра харесват това: