Стефан Коспартов: Да знаеш какво пишеш е рядък късмет
Когато някой каже, че даден автор пише хубаво, няма начин да не ме заинтригува. Очакванията ми към книги се изчерпват точно с това – не толкова да видя колко оригинална е идеята и колко напрегнат е сюжетът, колкото да проверя вярвам ли в една история, в състояние ли съм да забравя, че чета, склонна ли съм да оставям книгата, когато ми се спи, и съжалявам ли, че я прибирам в чантата, защото слизам от тролея, спирам ли след четене да мисля за героите й и “какво ще стане след това”.
Интервюто на Христо Блажев – заместник главен редактор в издателство Сиела – е едно от най-популярните в bgstoryteller. Ако ми предстоеше сега, щеше да бъде с много повече въпроси по едно книгоиздаване, но и в краткия си вид съм сигурна, че то съдържа всичко най-съществено, което всеки непубликуван автор трябва да научи. Почти наизуст го знам и въпреки това, когато преди два-три месеца Христо Блажев взе да анонсира предстоящ дебютен роман с тематика от сорт на “комунизъм”, “лагери”, “стремеж за свобода”, аз пак си го прочетох. А на премиерата на “Когато капят кестените” не пропуснах да го подкача: “Добре де, уж преди време каза, че нямат край ръкописите със сюжети от социализма, които на младите са им безинтересни, а за по-възрастните са болезнени, а издавате такъв сюжет! С какво е по-различен той?” Христо само леко се усмихна и отвърна: “Ами не е по-различен. Просто вече никой не пише така. Достатъчно е да прочетеш една-две страници и ще ме разбереш.” Зачетох още след като си тръгнах от събитието, електронното табло на спирката показваше 30 минути до пристигането на тролея. Беше някакъв кучи студ, тролеят се забави още повече, но вече много не ми пукаше. Бяха ми достатъчни една-две страници, но четох много още без да спра. Не помня как съм се качила в тролея, помня единствено, че с неогромно съжаление осъзнах, че съм пропуснала да сляза там, където трябва. После вървях към къщи много дълго, по малки тъмни улици и сред повечко мъгла, и дълго мислех за романа…
През зимата на 1946 г. Димо Костурков, доктор по право от Сорбоната, пътува от Париж към опустошената от войната България, изпълнен планове, идеали и надежди. Във влака среща красивата цигуларка Ана, която се прибира, за да погребе баща си. “И ето ти сега мъката за компания”…
Още на перона у дома ги чака сблъсък с жестоката реалност – комунистите са заграбили властта, а на двамата млади им предстои да опознаят истинското лице на строя – насилието, издевателствата, лагерите, изселванията…
Десетилетия по-късно режимът се люшка в предсмъртна агония. Задействат се внимателно обмислени планове за съхраняване на властта и натрупаните богатства. Предстоят шеметни промени, протести и манифестации, избори, провали и победи. И сред целия хаос на внезапната свобода младият писател Никола Костурков трябва да открие истината за баща си и неговата съдба. А любовта му към Адриана е като стихия, която пронизва времето и пространството и надмогва престъплението и наказанието.
Този роман е завладяващ като поредния роман на майстор с много опит – по нищо не личи, че е дебют. Наситен е с персонажи, но нито един не е “просто епизодик” – всички са развити и са с мястото си в историята. Няма незавършена сюжетна линия, няма случайни сцени, няма загадки, които не намират отговор до края. А диалогът? Ах, диалогът е като в онези вечни БГ филми, които всички знаем наизуст – без “празни” реплики, обречени да се цитират до една. Динамика, изчистен стил, реалистичност и любов. И болка, много болка. Толкова болка, че когато осъзнах, че имам усещане като за филм, за истинска литература, за добре обмислен сюжет и качествена фикция, ми стана мъчно, много мъчно, че така приемам разказа за време, в което хората са осъзнавали, че нямат свобода за толкова неща….
“Днеска беше гаден ден. Едно знам – трудно е да се родиш, а още по-трудно е да оживееш. Лесна е само смъртта.”
За избора на издател, за вдъхновението и писането, за различните решения с имена на образи и образите на хлебарки с имена, за реализма, който чупи жанровите граници с размах, говорим със Стефан Коспартов – доктор по филология, дългогодишен преподавател по английски език и литература, сценарист на филмите “Мярка за неотклонение”, “Аз съм ти”, “Шекспир и другите” и вече автор на ГОЛЯМ роман.
Стефан Коспартов: Всеки роман е автобиографичен дотолкова, доколкото той е отражение на опита на своя създател.
Интервю на Валентина Мизийска
Снимки: Виктор Кожухаров
“Никога не отварям с вълнение имейли от никого и този имейл беше един от онези имейли, но всичко се промени на 5–ата минута от четенето…” Така започна представянето ти Захари Карабашлиев на премиерата на “Когато капят кестените”. Малко отзад-напред започвам този разговор, но ми е иска да знам как избра издателството, на което да изпратиш романа?
Давах си сметка, че романът се възприема различно от привържениците и противниците на комунизма. “Сиела” има история на книги с антикомунистическо съдържание. Достатъчно е да споменем монументалното изследване на Борислав Скочев “Концлагерът Белене”. Това беше определящо за избора ми.
А какво съдържаше писмото ти? На името си ли разчиташе или се представи като съвсем обикновен дебютант?
Просто изпратих романа. Разчитах на неговите качества.
Това ли е романът, за който приятел ти е казал, че никой няма да ти издаде, но да му оставиш “едно копие да го показвам на приятели, за да се знае, че има такъв писател”? Кой беше този “ясновидец” и какво (ли) мисли по въпроса сега?
Не става дума за мой приятел, а за един от известните български писатели, който по онова време беше главен редактор на литературния алманах “Съвременник”. Той се оказа прав за времето, в което живеехме. Никой не очакваше, че нещата така драстично ще се променят и голяма част от непубликувания текст ще бъде използван в третата част на “Когато капят кестените”.
Какво се случи с историята междувременно? Отлежаваше? Беше постоянно дописвана и редактирана?
Опитах се да я превърна в сценарий за филм, но и той беше отхвърлен. После остана като свидетелство, че някога съм бил нелош писател.
Какво се промени, че реши да пробваш с нея в издателство сега?
През годините на прехода така и не се появи художествено произведение, което да разкаже за жертвите на комунизма. Реших, че това е дълбоко нечестно и трябва да бъде поправено. За радост, така мислеха и издателите от “Сиела”.
Знаеш ли, че преди време в едно интервю за bgstoryteller Христо Блажев каза, че “нямат край ръкописите със сюжети от социализма, които са пределно безинтересни за младата четяща публика, а по-възрастните също не жадуват да си спомнят ония години”. Въпреки всичко точно той се явява твой отговорен редактор. Потърсих го за мнение, но ще те изненадам с отговора му с публикацията на интервюто. Как мислиш, с какво текстът ти е впечатлил издателството?
Това е въпрос към издателите. Мога само да кажа, че чувствах тяхната подкрепа през целия процес на превръщане на ръкописа в книга.
Ако трябва да предадеш историята с различни думи от онези, които са на гърба на книгата, как би го направил?
Аз мисля, че историята на семейство Костуркови е разказ за невъзможността на честния човек да бъде щастлив при комунизма.
Как се вдъхнови да напишеш този роман? Кое “видя” първо – историята на Димо (и Никола) или обстановката, в която тя се случва?
Бях измислил в едри щрихи скелета на романа. Оставаше да допълня мускулите и сухожилията.
В тази връзка, планираш ли подробно? Беше ли наясно от самото начало с какво ще започнеш, през какво ще минеш и как ще завърши този роман?
Аз започвам да пиша един сюжет едва когато съм си представил как той завършва. Самото писане често е автоматичен процес, като че ли някой движи ръцете ти по клавиатурата. Да знаеш какво пишеш е рядък късмет.
Лесно ли взе решение за структурата на романа? В настоящата последователност ли го писа или първо създаде хронологично историите на Димо и Никола, и после ги раздели на части и преплете?
Беше ми ясно, че трябва да разказвам двете истории паралелно. Реших да развия сюжета като спазвам определена последователност като в музикално произведение. Епизодите следваха в групи по три – първо един за Димо, после един за Никола и накрая един за компанията около Никола. Така в разказа имаше определено структурно единство, което не е лесно, когато разказваш две истории, отдалечени една от друга с четиридесет години.
“Романът на Стефан Коспартов изисква бавно четене… Читателят не бива да пропуска думи”, каза проф. Чернокожев за текста ти. На същото мнение съм. Текстът създава усещането за старателно писано и още по-прилежно редактирано произведение. Лесно или трудно се изливаше текстът? Имаше ли моменти, в които не знаеше как да продължиш или как да направиш преход от една точка от плана ти до следващата?
Аз съм филолог по образование. Преди да започна да пиша, съм прочел много книги и имам ясна представа какво прави един текст качествен. Това ми помага при писането, аз почти не редактирам. Както вече казах по-горе, интуицията също е много важна, трябва да оставиш вдъхновението да насочва мисълта ти.
Прилики с лица и събития (освен онези – общоизвестните) случайни ли са? Кой ще се познае в този роман?
Това е роман за две поколения българи – тези, които не дочакаха падането на режима, и тези, които участваха в разглобяването му. Надявам се и едните, и другите да могат да се припознаят в текста.
Но защо някои реални личности присъстват в романа ти с истинските си имена, други имена и фамилии леко си обърнал, трети си променил повече? Какъв е смисълът да си с различен подход към тези герои?
Първоначално мислех всички герои да бъдат с измислени имена. После реших, че е нелепо на 10 ноември 1989 година от власт да пада не Тодор Живков, а някой с друго име. Все пак, свидетелите на тези събития са сред читателите на този роман. След това допълних някои неистински, но разпознаваеми имена. Струва ми се, че това придава на текста усещане за достоверност.
“Баща му пращаше писма с адрес: Никола Костурков, писател. А улица и номер няма. Само име. Някой ден ще ги получиш, казваше той. И тогава ще знаеш, че си успял.” Това е цитат от романа ти, но на премиерата аз те чух да разказваш тази история като лична. Колко автобиографичен е романът?
Всеки роман е автобиографичен дотолкова, доколкото той е отражение на опита на своя създател. В текста има много лични истории, но в никакъв случай той не е автобиография на моето семейство.
Казват, че писателят пише най-добре за неща, които познава. По записки, разкази на очевидци, лични участия в събития ли е писан “Когато капят кестените”?
В разказа на нито един етап не е използван документален материал, освен едно писмо на Петър Коев до Никола Петков. Всичко е художествена измислица, и, както казват, приликата с истински хора и събития е (не) съвсем случайна.
Интересно ми е защо чак в трета част избра да пишеш от гледната точка на Никола? Защо не представи историята му от първо лице от самото начало?
Текстът от първо лице в третата част е (може би) романът на Никола Костурков. Той го завършва в края на втората част, така че е нормално да бъде отразен в третата.
Колко време писа романа?
Три години.
Как ти хрумна Александър Кох-Роуч? Да ти кажа – когато за първи път се появи в историята, ме изненада много приятно, даже се зачудих на онези хора, от които бях чула, че това е едно от малкото писателски решения в творбата, които не харесват; за мен бе много новаторско, адски оригинално. Но с всяка следваща среща с този герой се питах: “За какво точно ти беше нужен той, Стефане, чисто сюжетно?” Какво щеше да стане, ако го нямаше него – такъв един, твърде нетипичен жанрово, прекалено фантасмагоричен?”
Аз много харесвам магическия реализъм като литературен похват. Струва ми се, че литературата само печели, когато в нея има нещо свръхреално. Пък и с кого е най-естествено да се съюзи Людмил Тасев, ако не с хлебарките?
Събирателен или прототипен е образът на хлебарката?
Ти ми кажи.
Кестените прогонвали хлебарките. Нещо общо с избора на заглавието?
Заглавието се роди през 1968 година, бях още ученик. Вървях по улица “Фритьоф Нансен”, в близост до която съм се родил. Беше краят на септември, когато капят кестените. Беше ми и хубаво, и тъжно, уникално чувство за млад човек. Тогава реших, че ако някога стана писател, ще се опитам да опиша това чувство. Когато започнах да пиша тази книга, си спомних онова време.
В романа ти има сънища, видения. Но защо хлебарки? Защо търсене на Входа? При това, “случват” се на не един от героите. Не обърква ли прекалено много читателите това извънжанрово жонглиране с метафори? Историята ти е достатъчно богата, динамична, драматична и силна, за да се нуждае от подобна абстрактност, модернизъм.
Вече имах възможност да коментирам този въпрос. Аз считам, че възможността да прекрачиш отвъд видимото прави литературата по-богата от живота.
Не ме разбирай погрешно – страшно ми хареса романът ти! Имаш уникален стил, прекрасен диалог, структурата, която си избрал е просто перфектна. Пишеш просто МАЙСТОРСКИ! Попивала съм изреченията ти като жаден човек. Но ще ти призная нещо – четох го като художествен текст, като чиста художествена измислица. Какво мислиш за хора, които биха възприели текста ти по подобен начин, които не биха усетили авторовата болка от тази книга?
Мисля, че не си права. “Когато капят кестените” е разказ за болката. За тъгата. А това, че романът е художествен текст, е вън от всякакво съмнение. Какво друго би могъл да бъде?
Проф. Константинов каза на премиерата, че това е история, която “не е за нас. Тя е за синовете и внуците, на които все не успяваме да разкажем какво е било”. Радва ли те подобно разбиране на текста ти? Как си представяш аудиторията на романа?
Много се надявам сред читателите на романа да има и много млади хора. Все пак, това е един любовен роман. За това възможна ли е любовта, ако я няма свободата.
Едно време в училище ни тормозеха с въпроса: “Какво е искал да каже авторът?” Какво се надяваш да си казал? Какво е посланието, което ти се иска да си предал на читателите с този роман?
Иска ми се да вярвам, че романът ще помогне на онези хора, които смятат, че свободата и достойнството са по-важни от салама. Това, че тази очевидна истина се подлага на съмнение, е много жалко.
С какво се занимаваш и кога намираш време за писане?
Доскоро преподавах, но вече се занимавам само с писане. Може да се каже, че в края на живота си станах професионален писател.
Имаш ли си творческа рутина? Как и къде пишеш?
Пиша около два часа сутрин и два часа следобед. Понякога, разбира се, само зяпам компютъра. Имам хубав кабинет с библиотека, където това не изглежда глупаво.
Кой е следващият ти писателски проект?
Аз мислех, че “Когато капят кестените” ще бъде еднократно усилие, нещо като изпълнение на дълга. Сега, обаче, ми се върти един сюжет в главата и не ме оставя на мира. Когато му измисля края, може би ще седна да го напиша.
Какво четеш?
Обичам да препрочитам романи, които са ми направили впечетление като по-млад. Сравнявам чувството си сега и преди и се опитвам да се примиря с остаряването.
Твоят съвет към начинаещите български писатели, които четат bgstoryteller?
Не се отказвайте от писането. То има смисъл.
