“Но внезапно усети как го лъхна отвъден студ…”

Из романа “Призракът на Небесния Йерусалим” на Даря Дезомбре, издателство Изток-Запад. Превод – Ася Григорова.

“Андрей позвъни на тапицираната с качествена кафява кожа врата и не се учуди, когато вместо обикновен звън се разнесоха славееви трели. Дяволите го взели тоя любител на красивия живот! И приятелката му Маша, по съвместителство – негова стажантка. Инокентий му отвори почти веднага и застана на прага на жилището си като герой от 1812 г. на портрет в цял ръст: небесносиня риза и дънки – явно за да се понрави на госта си. “Изяж се!” – помисли си не без вътрешна насмешка Андрей. През изминалия уикенд той беше ходил в ГУМ и си беше купил нов панталон. Класически, тъмносин, от рипсено кадифе. Беше страшно скъп и той се ядосваше на себе си, докато измъкваше портфейла от джоба си. Беше го яд, но все пак го измъкна, защото знаеше, че не може да се появи още веднъж със старите дънки пред оня фукльо. А като се появи, моментално разбра, че мигът на неговото тържество се отлага за неопределено време. Първо, защото домакинът наистина си го биваше – дори по това как бе променил обичайната си елегантност, за да се чувства неговият гост по-уютно в дома му. И второ – дънките на Инокентий бяха от такова качество, че панталонът на Андрей веднага, буквално на мига, престана да му бъде толкова интересен. Затова Андрей отново бе обхванат от вече станалото обичайно за него раздразнение и като видя в коридора Маша, също с дънки (наговорили са се, или какво?) само кимна. И просто усети как онези двамата си размениха объркани погледи зад гърба му, от което се разяри още повече.

– Заповядайте в хола, сега ще спретна нещо в кухнята – Инокентий му показа посоката по коридора и Андрей тръгна след Маша, като се опитваше да не гледа настрани. Е, какво толкова, само идеално шпакловани бели стени, по които потъмнелите образи на старите икони са особено ефектни. И мебелите – първокласно съчетание на модерен дизайн и антики. Яркочервено канапе с капковидна форма, светилник с орнаменти от ковано желязо, до него обикновен, без познала, секретер в стил ампир с обвито в кожа писалище, а от другата му страна – кресло с меки извивки от епохата на Людовик ХVІ, тапицирано със същия червен плат като модернистичния диван. На стената в помещението вече нямаше икони – само огромен черно-бял фотос на широко отворено око. На Андрей снимката му се стори някак позната, а интериорът беше като от корица на модно списание за обзавеждане… каквото Андрей дори не беше разгръщал.

Върху секретера бяха наредени снимки и Андрей поспря пред тях – не му се щеше да започва първи разговора. Но като огледа по-внимателно черно-белите фотографии, се смути – домакинът не беше сам на нито една от тях. Винаги с Маша Каравай. Маша на десетина години, кой знае защо с рапира и спортен костюм – и младият Инокентий срещу нея; Маша като тийнейджърка със спусната коса, загледана някъде надалече, Маша с Инокентий на някакъв банкет – във вечерен тоалет, неуверено усмихната пред обектива, неуверено усмихната пред обектива. Андрей се смути, покашля се, обърна се към стажантката си, седнала в креслото до ниската масичка, на която се извисяваха няколко различни бутилки и три чаши. Тя срещна погледа му и леко се изчерви:

– Инокентий искаше да пийнем за успеха на делото…

– И не само да пийнем, но и да хапнем – приятелят й влезе с поднос, на който бяха наредени петифури, апетитно ухаещи като току-що изпечени. – Бързам да предупредя, че не съм ги правил аз. Само ги пъхнах във фурната. Тъй че не се хабете за комплименти!

Маша се засмя и първа си взе от подноса изящна кошничка със сьомга:

– Благодаря, Кентий. Зверски съм гладна!

Андрей последва примера й. Смешните претенциозни кошнички се оказаха вкусни, и той се почувства като Раневска, добрала се до кучешкия кулинарен рай: почти като песа тъпчеше в устата си по няколко наведнъж и бързо ги поглъщаше с мъглявата надежда, че поне не издава онези гърлени звуци. Междувременно Инокентий отвори с вкусно пукване бутилка вино, наля първо на Маша, а после погледна въпросително Андрей. А той, понеже заради дяволските петифури не можеше да каже ясно каквото и да било, само кимна към бутилката уиски. Инокентий му напълни масивна ръбеста чаша и пусна две кубчета лед в нея. Андрей предпазливо взе чашата, опасявайки се да не направи още нещо в разрез с етикета, но после се отказа, чукна се с Инокентий (който го подкрепи също с уиски) и с чашата вино на Маша и надигна “Джони Уокър” – не го пиеше често, но го обичаше.

– Е, какво става? – каза Андрей, като огледа личния състав и за първи път се усмихна топло на тези двамата, усетил как златистото питие си проправя път до сърцето му и настроението му се повишава.

Инокентий и Маша се спогледаха многозначително. Но Андрей вече не се дразнеше: щом се познават от деца, нищо чудно, че се разбират без думи. Та те са приятели. При-я-те-ли. А може би настроението му се оправи съвсем не от уискито?

Сякаш уловила промяната в него, Маша му се усмихна и бръкна в чантата си, откъдето извади цяла купчина дребно изписани листове.

– Направих отделно досие за всеки от пострадалите. Мисля, че ще бъде правилно, ако като начало се опитаме да въведем ред и по някакъв начин да класифицираме, или нещо подобно, възможните им прегрешения.

Андрей кимна и отпи от уискито.

– И така – Маша все още се притесняваше, но постепенно гласът й укрепна и тя започна спокойно да се аргументира, без да подозира, че всяка нейна интонация е точна отливка от маниера на адвоката Каравай. – Какво имаме? Имаме цифрите “1”, “2” и “3” – тримата убити на “Берсеневская”. Двама мъже, една жена.

– Номер едно – включи се Инокентий – е напълно безобиден персонаж… Освен бърборенето, няма в какво да го упрекнем. Но има един любопитен детайл: баща му е свещеник и той не се е разбирал с него. Правил се е на шут в църквата по време на църква. С една дума, е богохулствал. Но така – на дребно и от глупост.

– Втората – Маша погледна Андрей внимателно – е обвинила любовника си в изнасилване.

– И защо? – заинтересува се Андрей.

– Била бременна, а той не искал да се развежда и…

– Ясно. Осъдили ли са го?

– Не, оправдали го. Едва не осъдили момичето за лъжесвидетелство, но в крайна сметка решили да не се забъркват. Наистина, съпругата му била в залата и, както разказват, проклела публично развратницата.

– Така, така. Можем да разберем дамата. Надявам се, че не я подозираме?

– Не съм проверила – прехапа устни Маша. – Но ми се струва, че няма връзка с нашата версия.

Андрей се усмихна подигравателно:

– Точно за това говоря – фактите според версията, а не версията – според фактите. Добре де. Продължавай.

Маша се изчерви леко и Инокентий моментално й се притече на помощ:

– И накрая, номер три – Солянко. Професионален спортист, претендент за олимпийско злато. Подозират го, че е подхвърлил наркотици транквиланти на основния си съперник, Снегуров.

– Подозират?

– По-точно самият Снегуров го подозира. Казва, тъй да се каже, coi prodest: “търсете кому е изгодно”.

– Така ли каза? – подсмихна се Андрей.

– Горе-долу.

– Е, и какво имаме?

– Имаме – тихо отвърна Маша – три трупа на мястото на Царските градини в средновековна Москва, праобраз на Гетсиманската градина. Единият е оскърбявал църквата, другата е лъжесвидетелствала, третият е измамил другаря си. И езиците на всичките са изтръгнати – те замълчаха.

– Има логика… – не можеше да не се съгласи Андрей. – Продължете, стажант Каравай.

– Номер четири е пияницата, открит в кулата “Кутафя”, на мястото на храма Гроб господен в Йерусалим. Цифрата е във вид на прясна татуировка на рамото. Участъковият твърди, че не я е виждал преди.

– С този се провалих – разпери ръце Инокентий. – Само си изхабих времето и хубавия костюм… – той млъкна, забелязал ироничния поглед на Андрей. – Общо взето, напразно говорих с тамошния алкохолен гуру. Освен че Николай Соригин е бил цвете, нищо друго не изясних.

– Това пък какво е?

– Означава, че е живял като растение, пил е водка, както е дишал, и така нататък. Не се е интересувал от нищо. Не е направил нищо лошо. Впрочем и нищо хубаво. Просто някакъв архетип на пияница. И ще отбележа, че са го убили именно с водка, като в старите времена, както действа нашият злокобен Робин Худ…

– Следващият – обади се Маша – според мен е бил архитектът Гебелай…

– Това не беше ли онзи, дето умори маса народ: конструкторът на рухналите метростанции?

– Той е – Маша погледна Андрей и не издържа: – Андрей, сигурна съм, че това е нашият сериен убиец! Дори не сме проучили прегрешенията на архитекта – и без това всичко е ясно. Имаше стотици жертви. Вината му е доказана. Но обвинението е отпаднало заради амнистия. Намерен е в жилището си на “Ленивка”…

– Яфските порти в Йерусалим – вмъкна Инокентий. – Умрял е от изтощение, а е бил заслужил архитект, лауреат на всевъзможни награди, богат и ухажван. На него е бил закачен орден. Направо за кожата – Кентий подаде на Андрей снимка на ордена, открита в интернет. – Това е орден “Ахъдз-апша” трета степен, даван в Абхазия за особени заслуги. Има седем лъча. Два от тях са били отчупени.

– И са останали пет – мрачно обобщи Андрей и по навик разтри основата на носа си. – Добре. Продължавайте.

– Освен това успяхме да разпознаем ръката.

– Каква ръка?

– Спомняте ли си, преди половин година имаше дело за една отделена от тялото ръка с картина на Шагал? Тази. Открихме колекционера, от когото е била открадната картината. И той разпозна ръката.

– Разпознал е ръката? – погледна ги скептично Андрей.

– Този човек притежава уникална зрителна памет – потвърди Инокентий. – Разпозна татуировката на ръката: те с крадеца, Самуилов, се били срещали, докато свидетелите давали показания. Работата е в това, че той не за първи път ограбва едни и същи колекционери.

– Струва ми се, че ръката е символ – каза Маша. – На убиеца му е било все едно кой крадец ще убие, важното е да е крадец.

– Съгласен съм – кимна Инокентий. – За него ръката е знак. Като например йероглифът за понятието “кражба”. При това на крадците им отсичат ръцете от Средновековието, та до ден днешен.

– Къде? – попита Андрей. Но Инокентий го разбра.

– Покровският храм – планината Сион. Може би помните, че точно така са му казвали по времето на Грозни: “Йерусалим”?

Андрей, естествено, не помнеше нищо такова. Но внезапно усети как го лъхна отвъден студ. И се зарадва, че Инокентий му сипа още уиски.”

 

Из романа “Призракът на Небесния Йерусалим” на Даря Дезомбре, издателство Изток-Запад. Превод – Ася Григорова.

Още откъси от романа:

“Ако не ти харесва, прав ти път, Раневска!”

“Започвам да си мисля, че тук в Москва, където и да плюеш, все е Небесният Йерусалим!”

 

Мъртвец изплува от река Москва; друг е положен на древната стена на кулата „Кутафя“; трети, разфасован на четири – на пейка в Коломенское… Нещастниците са убити с брутални средновековни методи, а каква е вината им, знае само убиецът. Той оставя кървави знаци в центъра на руската столица, сякаш подрежда ужасяващ пъзел. По страшната следа върви двойка от „Петровка“: стажантка-връзкарка, абсолвентка в Московския държавен университет, пристрастена от дете към темата за серийните убийци, и опитен детектив, завършил милиционерска школа в провинцията. Маша Каравай е интелигентна и напориста, но без практически опит, а Андрей Яковлев е врял и кипял в полицейската работа, но му липсва острият ум и широките познания на Маша. Двамата не могат да се търпят, но в работата се допълват идеално. Само те могат да разшифроват съставения от убиеца ребус, чиито корени стигат до древната Москва, до забравените текстове на старообрядците и символиката на Светото писание.

Детективски роман, пълен с неочаквани поврати, който ни потапя в атмосферата на шумния мегаполис, където жесток убиец измъква на повърхността древните пороци на столицата. Запознайте се с Москва, каквато никога досега не сте я виждали – със страшните й тайни и мистична символика, зашифрована в хаотично преплетените старинни булеварди, улички и площади…

Даря Дезомбре е завършила Училището по изкуства към Ермитажа. Има магистърска степен по английска и испанска литература от Санктпетербургския университет, а също и по моден мениджмънт от Института по мода в Париж. Автор е на поредица от детективски романи за мистерии в историята и изкуството.