„Внезапните проявления на любовта…“

Из романа „Хванеш ли самовила“ на Христо Буковски, издателство Изток-Запад.

Съседите подозираха, че нещо ужасно става вкъщи и не знаеха как да общуват с мене, когато неизбежно ни събираше асансьорът. Не смееха пряко да ме окуражават – да не излезе, че ме съжаляват. Затова опитваха да ми внушат бодрост като ме подпитваха за Нани – тя от години живееше в своята гарсониера.

– Аз на моите съм им заявила, че поне докато не станат шейсетгодишни, не ги пускам да се отделят от мене! – ми подхвърли жената от етажа под моя.

Може би се шегуваше – в жилище като нашето тя живееше с мъжа си и четири деца.

Не съм сигурен дали това тя ми каза точно сутринта на 6 май 2010-а, когато вече бях върнал Нари от парка и отивах в болницата много припрян – тях оставил Вила сама след много особена вечер.

А тогава заварих жена си странно развеселена.

– Пиши, че на сутринта съм се посрала от радост! – ми заяви, когато се надвесих над леглото ѝ да се убедя, че наистина се усмихва.

Вечерта приятелят на Нани поиска от нея ръката на щерка ни.

Не съм сигурен дали жена ми съзнаваше, че това беше последната ѝ възможност да отсъди вярно в полза на нейното бъдеще. Винаги намираше основания да оспорва всяка от връзките ѝ – беше вложила толкова много сили и очаквания в нейния възход, че се ужасяваше някой властен мъж да не срине от ревност кариерата ѝ. Понеже четеше нейната електронна поща, беше сепната от една препратката на приятеля ѝ към някаква обява, с която търсеха много добре платена телевизионна водеща. Той имаше заплата колкото нашите тримесечни доходи и тя се боеше дали разбираше какво означава за нас да живеем с изкуството. От този злочест имейл бе изтекло много време, но тя все бдеше дали той не подценяваше артистичните ѝ успехи.

Независимо доколко съзнаваше, че разчита на моята подкрепа, Вила винаги се държеше твърдо и самовластно. Изискваше много, но беше сигурна, че нищо не би я заставило да отстъпи, щом вече отстояваше непоклатимото си мнение. Когато болестта я срази, тя се притесни много повече да не изпусне дъщеря си, отколкото за своя живот. Чувстваше се предадена и усещах зле стаената ѝ ярост, че сам не съумях да постигна успеха, с който тя беше разчитала да ѝ проправяме по-добри пътища. Дори когато нямаше сили да се намести на възглавниците, от които постоянно се изхлузваше, тя, мисля, набираше ярост, че сама не избра мъж, способен да ѝ гарантира сигурност. Очевидно бе колко се боеше дали Нани не прибързваше, защото вече не виждаше в нея опора да чака още най-подходящия човек.

Каквито и вини да носех пред нея, Вила нямаше на кого друг да се довери, когато ѝ трябваше подкрепа. Макар да таеше какви мисли я връхлитаха преди нейният поглед да помътня и погасна, след като снощи тя ги благослови и младите си заминаха, тя ми каза:

– Може пък и той, и майка му да са добри хора…

И с някаква упойна отнесеност ме отпрати да отивам при кучето. Винаги се стесняваше, че можеше да ѝ проличи колко сантиментална бе, та затова и сутринта си върна за безсънието като прикри пък нощното си вълнение с очакваното чудо на перисталтиката.

Вестта беше върховна за онова време и се радвахме, че червата ѝ проработиха. Дори сега пропуснах „все пак” – толкова силно тогава ни се искаше да настава подобрение…

– Къде да го пиша? – я подкачих.

– В книгата за нашата любов! – заяви тя.

И тази толкова позната ми категоричност щеше много да ме зарадва като възвърнато самочувствие, ако не съзнавах, че нейната последна реплика въобще не бе шега. Затова реших да съм смел и честен:

– Но аз… не знам как… да покажа тази любов…

А милото ми момиче с изтерзано лице, хлътнали гърди, превити старчешки рамене и костеливи пръсти, повлекли по завивката длани с тъмна набръчкана кожа, впи хубавите си очи в мене и по кестеновото в нейните ириси просветнаха нежни отблясъци, когато се добра до ръцете ми и ме докосна за смелост:

– Пиши смело – то ще се покаже!

– А не е ли по-добре да те измия първо? – измънках, защото в очите ми припари и се извърнах, та исках да извиня смута си с бързане да стана.

– Стига да не развиеш вкус към перверзии на дърти години! – върна ми го тя.

Чувал бях, че неподозирано странни неща можели да направят човека щастлив, но как би ми хрумнало докъде можеше да се стигне в това…

 

 

Из романа „Хванеш ли самовила“ на Христо Буковски, издателство Изток-Запад.

Още откъси от романа:

“Като прострелян. Донякъде.”

“От трапеза на трапеза”

“Бог да потърси алиби”

“Щастлива и готова”

„Имам един амулет с разпятие, но с Орфей на кръста. Реплика е на пръстен печат от около III век, намерен в нашите земи. Обичах го, а жена ми се боеше от него. Когато страшното я сполетя, май реши, че ми бе даден за оброк. Струваше ми се смешно – подари ми го издател. Бяха жестоките години на прехода към кошмара на разсипията, политическата наглост, бедността, а той единствен тогава ми плати добре за книга, която сам издаде.

Но тя се поболя. „Носи го, носи… – започна да ми натяква за амулета, – че току-виж се наложи и ти да слизаш в ада за мен!“

Писал съм за тайнствата на Орфей. От много години изследвам подходите към магичните преходи на посветените извън земния триизмерен свят. Добре се продават няколко мои книги за мистерии. Но първо дебнах дълго по границата между нашия свят и измерения, засмукали ненадживени изпитания в миналото ми. Те бяха свързани с жена ми, а тя в един безотраден ден от нейното убийствено лечение ме закле… по мой начин да я върна… после. Как ли очакваше да изживеем вече неосмисленото ни преди щастие в брачно повседневната си обич?!

Какво преживяхме ще научите от тази книга. Тя се чете като роман, защото повествователното чародейство беше задължително условие да се получи резултатът. Много неща ще видите, но дано обърнете внимание, че живеете щастливо, когато осъзнавате прелестта на мига, а не със спомена за него.

Останалото е изпитание за волята, находчивостта и издържливостта.“

Христо Буковски е писател, редактор, журналист, изследовател и историк. Повечето му публикации са по теми от българската история, християнския духовен живот на българите, Богомилското учение и неговото място в духовната култура на България, а богато илюстрираните му исторически очерци „България“ и „София“ са издадени в луксозни томове на английски, немски, френски, испански, италиански и руски език. Автор е на романите „Буенец за братовчеди“, „Да пукне вещерът, горкият“, „Чия игра играхте, Оббов“, „Версия кивот“, „Обсебени“, а „Хванеш ли самовила“ е автобиографичният му роман.

Реклами

3 thoughts on “„Внезапните проявления на любовта…“

Add yours

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.

Create a website or blog at WordPress.com

Up ↑

%d блогъра харесват това: