„Бях започнал да си падам тайно по нашия новоизкован мъжкарски образ…“

Из разказа „Херкулес ЕООД“ от сборника „Бразилски храст“ на Велина Минкова, издателство Колибри.

„През лятната ваканция преди единайсети клас двамата с Петьо се хванахме като хамали в малка частна ферма. Местенето на хора от стари в нови апартаменти се беше оказало не само доходоносен бизнес, а и твърде приятно лятно времепрекарване. След втория месец вече страхотно се бяхме изпедепцали. На гребена на процъфтяващия капитализъм в страната все повече хора можеха да си позволят жилища в центъра София и да продават или да дават под наем старите бетонни панелки в крайните квартали на млади семейства, студенти и кандидат-софиянци, които нахлуваха на талази в столицата. В същото време обеднели пенсионери от центъра, които едва връзваха двата края, продаваха големите си стари жилища и се местеха в евтини апартаменти в периферията, за да могат да живеят от разликата в цената. Така че цяло лято народът се местеше напред-назад и ние нямахме и ден свободен.

Беше много мило от страна на чичо Гошо, собственика на хамалската фирма, да ни наеме, както бяхме с чисто нови шофьорски книжки и нула професионален опит. В десети клас хич не ни се учеше, нашите доста се бяха отчаяли, затова ни подкрепиха в желанието да изкараме поне шофьорските курсове. Учебната година едвам я завършихме, но затова пък и двамата с Петьо взехме листовките с овации и разбихме инструктора на кормуване. Чичо Гошо беше познат на бащата на Петьо, който го помоли да ни вземе, за да не се шляем безотговорно цяло лято, а да изкараме някой и друг лев джобни, защото животът в София главозамайващо поскъпваше. Не ни беше лесно предвид пръкващите се ежедневно на всяка крачка нови магазини за дрехи, музика и всякакви други изкушения, а и трябваше да сме в крачка с никнещите като гъби след дъжд ресторанти, кафенета и нощни клубове, от които ставахме разногледи.

Повечето ни познати и приятели също се бяха хванали кой на каквато работа бе успял да се вреди, затова бяхме горди и доволни, че и ние сме финансово независими и можем да си позволим едва ли не всичко, което ни се прииска. Печелехме пари, каквито не бяхме виждали през целия си живот, а чичо Гошо се проявяваше в добра светлина и дори ни се виждаше забавен. Твърдеше, че като млад е свирил известно време в „Сребърните гривни“, преди да се разпаднат. Предостави ни на пълно разположение микробуса „Деу“ с цвят кучешка дрисня, който той упорито наричаше „охра“, за да сме били „моторизирани“. Разнасяхме с него напред-назад из града хорските партакеши и гордо возехме всеки приятел, който ни се примолеше, особено след като цяла нощ бяхме танцували из дискотеките или играли билярд. Петьо по едно време дори предложи да му изрежем каросерията, за да прилича на американски пикап. Аз пък си падах по семплия му дизайн без финтифлюшки, беше като кола от анимационен филм.

Физическият труд, който неизменно съпътства хамалогията по разнасянето на мебели, беше добър повод да правим мускули и ние се перчехме с широките си рамене пред чичо Гошо в офиса му. Той пък се фукаше, че притежава единствения в страната фитнес, който не смърди на застояла пот. Студентски хамалски услуги „Херкулес“ ЕООД. Макар че повечето от хамалите не бяха помирисвали студентска скамейка, така било по-добре за бизнеса – хората не искали да пускат в къщите си кой да е, по-благородно и по-културно било да се наемат ученолюбиви „студенти“ да изкарат някой лев. Повечето наемници във фирмата бяха музиканти, дори често виждахме някои от тях да свирят на улицата. Чичо Гошо не спираше да разказва музикантски истории от времето на соца, имахме си жива легенда за шеф. В компанията му се чувствахме много зрели и възмъжали, допадаше ни малко дебелашкото му чувство за хумор и това, че се държеше свойски с всички. Можехме и да псуваме на воля. Да не говорим, че немалко от хората, които пренасяхме, бяха интересни, често и доста щедри. Един дядка например ни подари пълен чувал с едновремешни военни фуражки, кожени колани, ръкавици, кобури на пистолети и какво ли не още, без изобщо да си дава сметка, че това са класически соц ценности, антикварите направо ги грабеха от ръцете ни. Някаква вдовица с радост се отърва от огромната колекция с плочи на покойния си съпруг, да не говорим за адвоката с коженото куфарче, който за бакшиш ни бутна по една банкнота от цели хиляда лева!

– Според баща ми трябва да хвърляме шапки, задето си живеем живота в такива времена – каза ми един ден Петьо на връщане след поредното пренасяне. – По негово време, когато завършвал гимназия, е било съвсем различно.

Микробусът дрънчеше оглушително и заплашваше да се разпадне, докато Петьо шофираше по неравните павета на тясна софийска уличка и със заучено перване с показалеца ловко тръскаше пепелта от цигарата си през отворения прозорец, държейки дясната си ръка изпъната към кормилото.

По време на демократичните промени и двамата с Петьо сме били в основното училище, прекалено малки и незрели, за да съзнаваме какво се случва наоколо. През последната година обаче започна да ми става много интересно това далечно минало. По телевизията тръгна поредицата „Киноцентърът представя – понеделник осем и половина“ и аз изгледах всички филми от периода на соца, много от които дори са били забранени тогава. С Петьо често говорехме на тези теми.

– Всички са били с промити мозъци бе, Владо. Представи си какво е да не ти дават да ходиш с дънки на обществени места или да те арестуват само защото пушиш, без да си навършил осемнайсет, и слушаш готина музика. Виждаш в „Бунтовник без кауза“ как са живели по това време гимназистите в Америка, а тук е трябвало да носят гадни училищни униформи, да пеят комунистически маршове и да ходят по бригади…

Интересите на Петьо се въртяха в кръга на модата, музиката и американския начин на живот. Много държеше да ходим на работа обути с черни кожени ботуши, с дебели, също черни кожени колани на избелели и нарочно скъсани сини дънки Levi’s и с чисто бели тениски, които събличахме по време на товаренето и разтоварването – хем да не ги изцапаме, хем да не останат незабелязани широките ни мускулести гърди. Образ на американските рокери от петдесетте години на миналия век, копиран старателно от рекламните постери, накачени в новооткрития магазин на Levi’s в центъра на София. Да си призная, бях започнал да си падам тайно по нашия новоизкован мъжкарски образ ала Мики Рурк и Марлон Брандо.

– Не може да не ти е жал за тези хорица – и родителите ни, и бабите и дядовците ни. Живели са в страшни времена, без да имат някакъв избор – додадох аз и запалих цигара, навирил крака отпред на таблото.

Петьо закова с неистово скърцане пред моята кооперация.

– Хайде, отивай да се оправяш, в девет ще мина да те взема – каза той.

– Къде ще ходим?

– Излизаме! Градът ни зове.

 

* * *

 

– Обади се чичо Гошо – осведоми ме Петьо по-късно вечерта, докато карахме към „О! Шипка“ да ядем пица и да слушаме групи на живо в мазето. Бяхме с още мокри от душа коси, обвити в последния писък одеколон на „Калвин Клайн“. – Каза утре рано сутринта да се „изнесем“ към „Люлин“, „барабар с мускулатурата“, ще пренасяме „боклуците“ на някакво „глухо бабѐ“…“

 

Из разказа „Херкулес ЕООД“ от сборника „Бразилски храст“ на Велина Минкова, издателство Колибри.

Още откъси от сборника:

(публикацията предстои)

„Бразилски храст“ е какофония от дълги и кратки разкази, в които абсурдно, но безпроблемно съжителстват плъхове, лели, златни рибки, буржоа бохеми и хамали, Созопол, парижкият май 1968-а, любов, възмездия и какво ли още не. Една деликатна иронична игра на двусмислието.

„Хроники на градското момиче, разказващо с еднаква лекота и за Париж, и за Лондон, и за Лос Анджелис, и за любимата си София. Една от малкото ведри книги, зачената в смутните времена на българския преход, „Бразилски храст“ очарова с привидната си невинност и свежото си чувство за хумор.“

Алек Попов

ВЕЛИНА МИНКОВА е родена през 1974 г. в София. Завършва английски език и литература с профил творческо писане в Калифорнийския университет (UCLA). Автор е на сборника с разкази на английски език Red Shorts (Колибри, 2001) и на романа „Доклад на зелената амеба за химическия молив“ (Колибри, 2015), който излиза във Франция със заглавие Le Grand Leader Doit Venir Nous Voir (Actes sud, 2018). Живее в Париж, където преподава английски език, превежда художествена литература и работи върху втория си роман. „Бразилски Храст“ е вторият й сборник с разкази.

Реклами

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.

Create a website or blog at WordPress.com

Up ↑

%d блогъра харесват това: