“Нещо ми подсказа, че и тя бе имала своите мръсни прозорци…”

Из романа “Живот в скалите” на Мария Лалева, издателство Книгомания.

“Беше един от красивите слънчеви дни на април. От онези пролетни дни, които съдбата изпраща за любов или за смърт. Нямаше как да знам, че точно в този ден ми праща знак и за двете.

С Демир седяхме върху зида пред съборетината ми и просто бездействахме в късния следобед. Предчувствието за топлина и лято тежеше във въздуха. Радвахме се на първите пролетни туристи. Те са най-верните. Идват тук заради чистото усещане за море. Познават града, кръчмите, магазините. Харесват затворените капаци на къщите, стърчащите крака на обърнатите маси и столове пред все още затворените ресторанти. За тях не са непривични миризмата на лак и боя, която се примесва с морската, шумът от флексове, бормашини, триони – цялата пролетна какофония на курортния град. И въпреки нея са тук. За да им се разкрещи сутрин или привечер гларусът, да се полюбуват на пустия плаж. Без чадъри. Само голотата на пролетното море. Има огромна разлика между туриста и влюбения в морето. Единият го ползва, другият го е пуснал да живее вътре в него.

Познах жената измежду другите на мига. „Ех, Михаиле, ех, развратнико!“, чух Демир. Беше проследил погледа ми. Позагледа се в нея. И разбра. Не беше до развратник или до страст. Просто до мъж.

– Само не започвай филм! – почти се помоли Демир.

– Е, как? Е, кааааак!… Погледни ѝ стойката! Аз вече завърших сценария! – самоуверено и в неособено успешен опит да изглеждам трезвен, прогърмях в отговор.

– В края на историята да не се окажеш бащата…

Той наистина беше ясновидец.

– Демире, братко, сега разбирам защо турските сериали са толкова популярни. Този драматизъм и вкусът към неочакваната сълзлива развръзка комай са с генетично-регионален характер. Не залитай в кича!

Никой не можеше да се смее като Демир – в звънката октава на дете, но с хрипа на заклет пушач. Никой.

– Гледай, гледай! – продължавах да се възхищавам на глас. – Твоят Аллах или моят Бог, не знам, ама е знаел какво прави с тази жена. Ако ме убие ракията, от мен да запомниш – класата на една жена е в стойката, в глезена, в носа и скулата. С класа, не с красота те оковава една жена. Виж само – шията, като на лебед изправена, за да носи главата с достойнство короната. Ех, тъгувам си аз по аксесоарите на монархията… Само заради мечтата да оставя една кралица по корсет и корона. И после да ѝ покажа, че е жена. Ни повече, ни по-малко от камериерката. Но най-вече за да ѝ покажа, че между тях двете винаги ще има разлика. Винаги! До смъртта. И че аз знам това.

– Монархист развратник си ти!

– На квалификации ли ще си играем? Точно днес? Какъв следобед, Боже! Само е за умиране. Ей така – да те блъсне тая окъпана красота в душата, да ти избучи морето нещо си негово, да ти извряска гларусът остро, та чак да те ядоса, и хайде – и ти по него нагоре.

– Ако искаш, първо да пийнем по едно-две, пък нощес да мреш.

– Не, не! През деня ми се умира. Да го гледам тоя свят до последно. Нощта е за вампирите. И за страхливците…

А и как да умирам, когато точно тя върви към нас. Иисусе, милост! Много жена в тая жена, бе, Демире!

– На теб Всевишният ти е дал очи само за жени и за чаша!

– Ти по-красиво творение от жена виждал ли си?… Но си прав за едно, без дори да подозираш. Жените и чашите наистина си приличат, приятелю. Крехки са, чупливи и каквото си сипеш сам в тях, това ще пиеш. Божия и мъжка работа е жената, Демире. Дяволът няма пръст тук. И той мъж, завалията. Може само да я обича. Или дая изостави.

– Дяволът не танцува в центъра, така ли?

– Никога! Но го е измислил за глупаци като нас.

От малък виждах хората в цветове. Тази жена беше топла, кафява, преливаща във всичките нюанси на този цвят – от капучино до гъсто черно какао. И някак пластична, мека. Без да е смразяващо красива, изпъкваше и привличаше погледа с тиха женственост и сексуалност, без сянка от агресия и показност.

– Пораснала е. Не ти завира хубостта си в лицето с негласното: „Виж ме, харесай ме!“. Тя не изпитва нужда мъжете да я харесват и да ѝ го казват. Как обичам такива жени – красотата им да е по-голяма от егото.

– Защото не е на деветнайсет! – опита се да прекъсне монолога ми Демир.

– Тази и на деветнайсет е била такава! Родена кралица. Кокетката си е курва по душа. Камериерка по душа. Тя крещи в красотата си, отъждествява се с нея, счита я за собствена заслуга, демонстрира я, парадира с нея чак до степен да спреш да я уважаваш, защото си спрял да забелязваш такава красота. Радост за кочияши. Нищо повече.

Толкова лолити са се отъркали в мен, че накрая дори не виждах чертите им, телата им, бедрата им… Нищо. Просто красива плът, от която можеш да се лишиш, без да съжаляваш. Без усещането, че нещо си пропуснал. Затова ти обяснявам, че и на петнайсет, и на петдесет между кралицата и камериерката винаги ще има разлика. Тази си носи красотата като белег по рождение, за който не е виновна. Нито го крие, нито го показва. И рокля, Демире! В рокля е облечена! Не в джинси или спортни панталони, с които обезобразяват женствеността си почти всички жени, тръгнали на разходка през почивните дни. Тя се облича само за себе си. Може би са прави мъдрите да казват, че човек е това, което яде, но жената е това, което облича.

– Дааааа – проточи Демир, – стигнахме до събличането, щом заговорихме за обличане.

– Събличането е изкуство, тънко изкуство. Изящество на гейша с привкус от страстта на самодива. Харесвам жените, които знаят как да се събличат. На светло и вперили поглед в очите ти, докато остават по бельо. Без бельо… Хипнотизират те, канят те с поглед, но не като хищник. Канят те като крепост, която бавно и доброволно ще се предаде на победителя. Толкова сме безпомощни понякога ние, мъжете, правейки се на завоеватели… А дълбоко в себе си знаем, че жената ни е оставила да изиграем тази роля. Заради нас, заради мъжката ни глупава убеденост във въображаемото ни превъзходство.

– Михаиле, поетът в теб се събуди. А и за поет, да ти кажа честно, прекалено много разсъждаваш. Жената извървя само двеста метра по улицата, а ти цял психопортрет ѝ направи.

– Когато извърви и оставащите сто до нас, вече ще я обичам.

Тя ми се усмихна широко отдалече. Очевидно ме позна. Погледът ѝ мина зад гърба ми, където зееше отворена вратата към стаята ми, приличаща досущ на мен – овехтяла, прашна, отчаяно търсеща анонимност сивота. Стар стол, одеяло с неопределен цвят, хвърлено нескопосано и набързо, пълен пепелник на пода, досами леглото. Прозорци, немити сякаш от векове. Не трепна, не показа изненада или отвращение. Явно познаваше това състояние на отстъпление от задълженията на битието. Този протест беше вътрешен. И си беше мой. Не изисквах да го уважават, но и не намирах смисъл да го критикуват. Мръсните прозорци просто го правеха видим за другите.

Нещо ми подсказа, че и тя бе имала своите мръсни прозорци.

Демир я дебнеше с поглед, без да посмее да мигне. Не толкова заради жената, колкото за да се убеди, че може с точност да предвиди реакциите ми. Не желаеше да пропусне и сянка от гримаса по това красиво лице. Само с крайчеца на окото ме държеше на мушка, когато безмълвно отговорих на усмивката ѝ. Той пръв усети онова раздвижване във въздуха и в енергията, което предвещава съдбовен обрат. Наведе се леко към мен и прошепна:

– Само Всевишният знае накъде ще задуха този вятър, Михаиле! Аз мога единствено да се моля да е за добро.

– Мамоооооо! – проехтя звънлив детски глас и наруши мига. Или му придаде цвят.

Улисани да гледаме красивата жена, бяхме изпуснали малчугана. Незабелязано беше минал покрай нас, за да се шмугне през близкия паркинг към носа на залива. Потен, зачервен и превъзбуден, малкият тичаше откъм скалите с рапани в ръце и викаше с цяло гърло:

– Мамоооо, скалите природа ли са?

– Да! – извика майката.

– А Бог ли е създал природата? Защото ако скалите са природа, а Бог е създал природата, значи Бог е създал скалите! – все още отдалече, огласяйки цялата улица, викаше хлапето задъхано, без да спира да тича.

Е, господин режисьор, какво играем сега? Какво играем?…

– Много правилно! – бях вкарал в действие дълбокия си театрален тембър. Толкова авторитетно прозвучах и в такава непозната за малкия октава от ниския регистър, че той се вцепени и замръзна на място. Не ме засягаше хлапето. Трябваше да привлека вниманието на майката. Стар принцип: „Чуеш ли топуркащи крачета, се огледай за мама. Може да е хубава. И сама.“

Жената се разсмя първа, преди ние да я последваме. Направи тих жест с ръка към хлапето, сякаш да го успокои и да го повика. Малкият се изстреля като куршум и бързо се впи в майка си, обгръщайки я с ръце. Срамежливо зарови лице в корема ѝ с гръб към нас. Тя го погали по главата, потупа го по гърба, порови в огромната си чанта и измъкна кърпа, с която започна да бърше лицето му. Гласът ѝ беше в пълна дисхармония с чупливата ѝ външност – нисък, алтов, без да е груб, с голяма доза цигари в себе си. „Господи! – простенах вътрешно. – Нали няма да ми я поднесеш на тепсия нея – съвършената, в този съвършен следобед, и да ми я вземеш бързо-бързо?“.

 

Из романа “Живот в скалите” на Мария Лалева, издателство Книгомания.

Още откъси от романа:

“Беше нощта на моя най-важен въпрос и моя най-важен отговор…”

“В очите им аз бях крадецът, който е отнел плът от плътта им…”

 

Неизлечимо болна млада жена и малкият й син пристигат в Стария Созопол. Тук се запознават с няколко души, които скоро стават тяхно семейство: Михаил – бивш популярен актьор и настоящ пияница, Демир – мъдър и благ старец, Луиза – борбена и импулсивна арменка, и баба Настасия – ясновидка и гадателка. От този миг животът на всички се преобръща, а съдбите им се преплитат необратимо в любов, раздяла, смърт, прошка, мистика и усещане за предопределеност.

Драматичната история на ръба между философията и притчата провокира читателя да си задава въпроси, да открива своите лични отговори и да изживее цяла палитра от човешки емоции – от сълзи до смях, от страдание и усещане за загуба до тържество на красотата, любовта и истината.

“Роман за въпросите и отговорите по житейския ни път.

За въпросите, които е добре да зададем първо на себе си.

И за отговорите, които си дължим, за да продължим. Различна, многопластова и емоционална книга. Откровена и вълнуваща.

Роман за прошката и волята за промяна. Усещане за красива книга. Убедителен дебют на популярната поетеса и киносценарист Мария Лалева в прозата.

Смела заявка за сериозна литературна интерпретация на човешките взаимоотношения и избори.”

Георги Тошев, журналист

Мария Лалева е поет и сценарист. Има две стихосбирки: “Личен архив” (2014) и “Не съм ви ближна” (2016), сценарист е на филма “Дамасцена”, а “Живот с калите” е първият й роман.