“Ще има и други…”
Из романа “Пътувам сама” на Самюел Бьорк, издателство Емас. Превод – Мария Стоева.
“Мунк седеше на скалата и съзерцаваше спускащото се над хоризонта слънце. Смяташе Хьонефос за тихо място, толкова далечен бе шумът, когато се излежаваше на хълма вечер, но тишината там бе нищо в сравнение с това. Това тук беше истинска тишина. И красота. Мунк отдавна не бе виждал такъв изглед. Добре разбираше защо тя е избрала това кътче. Заради спокойствието. И заради прекрасния въздух. Пое си дълбоко дъх през носа. Наистина беше нещо специално. Погледна часовника на телефона си. Два часа? Дълго се проточи, но тя разполагаше с цялото нужно й време. Нали той няма да ходи никъде. Може би просто трябва да остане тук. Да направи като нея, да си изхвърли телефона. Да се оттегли от света. Да излезе в постоянна почивка. Не, а малката Марион – изключено е да я остави. За другите му беше все тая. Но не, сега съвестта го загриза. Ясно си представи майка си в инвалидната количка на път за срещата. Надяваше се да е минало добре. Негово задължение беше да го прави. Да я води на срещите в молитвения дом. Защо държеше непременно да ходи там, той не разбираше, та тя никога не е била особено набожна, но всъщност беше все едно. Беше достатъчно възрастна да решава сама, дори плановете й да не се нравеха на Мунк.
– Холгер?
Гласът на Миа долетя от къщата горе и прекъсна мисълта му.
– Готова ли си?
– Така мисля.
Мунк бързо се изправи, протегна се, за да раздвижи схванатото си тяло, и тръгна с енергични крачки към сградата.
– Какво ще кажеш?
– Ще кажа първо да хапнем нещо за вечеря. Сготвих супа.
Мунк влезе във всекидневната и седна на стола. Снимките вече не бяха разпръснати по масата, пак бяха прибрани в папката.
Миа се появи мълчаливо във всекидневната и сложи пред него купичка, ухаеща на топла супа. Очевидно размишляваше дълбоко. Той отново усети погледа й – беше далечна и вглъбена и не искаше да я безпокоят. Мунк си изяде супата безмълвно, остави я и тя да се нахрани. Едва тогава се покашля внимателно, сякаш да я разбуди.
– Паулине Улсен. Старомодно име за шестгодишна – констатира Миа.
– Лине – обади се той.
– Какво?
– Кръстена е на баба си, но я наричали Лине.
Миа се взря в него с поглед, който Мунк не съумя да разтълкува напълно. Все още бе вглъбена и далечна.
– Лине Улсен – продължи той. – На шест години, щяла да започне училище през есента. Случаен минувач я намерил в Меридален увесена на едно дърво. Няма следи от сексуална злоупотреба. Убита е със свръхдоза метохекситал. На шията й имало табелка от “Норуиджиън”1 “Пътувам сама” . На гърба си е носела ученическа раничка. Била пълна с учебници, не нейните – както споменах, още не била започнала училище. Несесер, линийка, всички книги са били подвързани на ръка, липсват пръстови отпечатъци. На всички учебници пише Рине ЮВ, неизвестно защо не нейното име. Дрехите са чисти, огладени, но нито една не била нейна според майката, всичко е ново.
– Кукла – изрече Миа.
– Какво? – сепна се Мунк.
Миа си напълни чашата бързо; очите й бяха като от стъкло. Бе взела бутилката с коняк от кухнята, докато той беше навън, почти я бе изпразнила.
– Това са кукленски дрехи – продължи Миа. – Цялата премяна. Откъде са?
Мунк повдигна рамене и се извини.
– Съжалявам. Не знам повече от съдържанието на доклада.
– Микелсон ли те изпрати?
Той кимна.
– Ще има и други – предупреди Миа тихо.
– Какво имаш предвид?
– Ще има и други. Тя е само първата.
– Сигурна ли си?
Миа го погледна особено.
– Извинявай – промърмори Мунк.
– На малкия й пръст има число – уведоми го тя лаконично и взе една от снимките в папката. Близък кадър на лявата ръка на момиченцето. Остави я пред него и я посочи.
– Виждаш ли? На нокътя на малкия пръст на лявата й ръка има надраскано число. За някои би изглеждало като чертичка, но не е. Това е единица. Ще има и други.
Мунк се почеса по брадата. На него наистина му изглеждаше като малка чертичка, което бе упоменато и в доклада, но си замълча.
– Колко? – попита той и я остави да продължи.
– Може би колкото са пръстите.”
—————————————
1Норвежка авиокомпания – Бел. прев.
Из романа “Пътувам сама” на Самюел Бьорк, издателство Емас. Превод – Мария Стоева.
Още откъси от романа:
Двама детективи тръгват по следите на отмъстителен убиец, а по пътя разбулват тайна, която ги свързва с ужасяващото престъпление…
В норвежката провинция откриват безжизненото тяло на шестгодишно момиченце, увиснало от едно дърво на въже за скачане. Облечено е в необичайни кукленски дрехи, а около врата му е вързан етикет за багаж – “Пътувам сама”.
В Осло отново почва работа специален полицейски отдел начело с ветерана Холгер Мунк. Първата задача на инспектора е да убеди Миа Крюгер – брилянтната, но обладана от духовете на миналото следователка – да напусне изолирания остров, на който живее, и да се върне в отбора. На снимка от местопрестъплението Миа вижда цифрата “1”, издълбана в нокътя на момиченцето, и разбира, че това е едва началото. Преди шест години новородено е било отвлечено от родилно отделение в района и случаят е останал неразкрит. Възможно ли е убийството и отвличането да са свързани? Дали християнската секта, криеща се в усамотението на близките гори, има пръст?
Миа се завръща на работа, за да залови убиеца – безмилостен, интелигентен, движен от жажда за отмъщение. А когато шестгодишната внучка на Холгер изчезва безследно, следователката осъзнава, че злокобната игра е лична и ще ги отведе до експлозивен и разтърсващ завършек.
”Пътувам сама” е смразяващият кръвта дебют на Самюел Бьорк, новото открояващо се перо в скандинавския криминален роман. Номинирана за Наградата на норвежките книготърговци, книгата се превръща в световен бестселър с читатели в повече от 30 страни и жъне успехи и сред критиката.
