„Щастлива и готова“

Из романа „Хванеш ли самовила“ на Христо Буковски, издателство Изток-Запад.

– Никога не съм се чувствала толкова щастлива! – ми каза Вила на Първи май 2010-а.

Беше повдигнала от устата си чашката на кислородната маска и макар че в едната ѝ ноздра пак бе побита тръбата на сондата към нейния стомах, прозвуча твърде ясно, за да помисля, че не бях разбрал.

Хиляди дни бях копнял да чуя това от нея, а потръпнах ужасен. Сякаш ми плисна нещо вряло и люто в очите – на мига, пряко волята ми, се оводниха и протекоха. Не смеех да се избърша, защото щеше да види, та – иззад сълза след сълза – нейното лице се смиваше в приливи на болезнена усмивка, която и исках, и не исках да запомня. Просто не можех да се побера в себе си от ужас колко виновен би трябвало да съм пред нея, че такъв изглеждаше нейният най-щастлив ден.

Кое му беше неповторимото? Беше на кислород повече от седмица, по маркуча на сондата още преливаха зелените сокове от нейния стомах; все така не можеше да приеме никаква храна през устата, защото червата ѝ не пропускаха надолу, а електролитното равновесие в нейния организъм зависеше от скоростта и редовността на капките, които течаха по тръбичките към шията ѝ – нищо не беше се подобрило (и нямаше начин да се подобри). Дори новата, вече съвсем сива коса, ѝ беше на повече от месец…

А наистина виждах как през нейната изпита съсипана кожа сякаш прозираше светлина. Дори имах чувството, че в уморените ѝ от безсъние очи присветна искрица радост. Ала погледът ми отвлякоха китките ѝ: нейните дълги – вече кокалести! – пръсти се обтягаха и – мъчително, но настойчиво! – възвръщаха изконната си изящност, като се протягаха към моите ръце. Объркан, влуден, трескав, аз побързах да ги поема и това беше досег, който ме разтърси както първата среща на телата ни. Не знам какво ставаше; дори да имах мисъл, нямам думи за нея (и зорки сухи очи, за да гледам, докато ги запиша правилно!), но беше прекрасно в своята непознатост и ужасно в съдбовната си мимолетност! Докато всяко мое сетиво крещеше, че допирът бе до друга кожа, че тялото беше на друга жена, че гласът не беше оня и мирисът е чужд, сякаш ангел проникна в мене и из цялото ми същество ечеше възторжен вик: Това е Тя! Това е Тя! Задушавах се от копнеж да я прегърна, да я притисна плътно, да я скрия в себе си, за да я поверя на Това, Което Знаеше какво бе разбрала тя и какво – аз открил.

Заедно с това ужасно се боях, че можех да я отблъсна със страст и грубост, да я оболя с непохватните си жестове и да я огорча със своето безсилие да изрека умно всичко, което изпитвах към нея. Объркан, с подгизнали очи се заех да повдигна леко наклона в горната част на кревата и да преместя на точното място възглавницата ѝ…

Но ако от месеци разговорите ни бяха посърнали, този ден тя упорито се напрягаше да ми говори.

– А сега ме остави да си замина! – каза. Тихо. Простичко. Като най-интимната молба, която можеше да ми довери.

– Не! Не… дей… – Обзе ме паника: – Моля те! Не мога да те пусна!

Гледците ѝ леко играеха – навярно ме оглеждаше. Какво ли откриваше? В какво ли искаше да се убеди?

– Много се уморих… – промълви. Едва раздвижваше устните си, пресъхнали от кислорода под маската: – Позволи ми да си ида!

Беше настанало времето, за което лекарите ме подготвяха. Но напразно бях смятал, че съм приел… това да стане. Страшната болка за нея и… паниката… как това щеше да се случи сигурно ме превърнаха точно в мъжа, от когото нямаше нужда в такъв миг, защото не тя, а аз стенех:

– Не…

Миглите ѝ потрепнаха – вероятно съм превишил тона, който допускаше. Видях пулс в зениците ѝ – изненадата ли ги разшири за миг, или прихвана безпокойството ми?

– Повярвай ми, съвсем готова съм! – изрече бавно, отчетливо. Със съсипвашо уравновесен тон.

– Но аз не съм… – остана отговорът ми, защото мъката ме задави и щях да се разхълцам, ако продължах.

Сигурно няма да ми отшуми в главата – нима съм могъл да си помисля, глупакът ми с глупак, че някога бих успял да се подготвя?!

– Единствено ми е мъчно, че Нани ще остане съвсем сама… – додаде глухо тя.

– Няма! – успях да вметна. Но едва ли звучах мъжествено, когато опитах да съм убедителен точно докато сподавях хлипове: – Ние си… посветихме… годините… на три деца и… докрай… ще… правим… всичко, за да… се чувстват… братя и сестра…

Тя си прихлупи устата и носа с прозрачната чашка на кислородната маска и отпусна назад глава, а завивката ѝ полека се повдигна – явно опита да поеме дълбоко въздух. Но това по-скоро я измори още повече, защото не пробва пак, а остана да лежи сякаш бездиханна.

Знаех, че бе настанало времето да изкажа неизречени до този миг мили думи, а като урочасан крепях жалкото равновесие между няма глас – няма сълзи.

Така – тя просната, пък аз превит като питанка – проиграхме много минути в споделено безсилие, докато тя пак отмести чашката на кислородната си маска.

– Не знам как ще се разбирате с Добри… – изрече с голямо усилие, след като не успя да повдигне глава.

– Той вече е зрял мъж…

Не схванах как прие думите ми – по-скоро имах чувството, че не ги чу, замислена над нещо, което видимо я угнетяваше.

– Всичко съм му простила, но ми е жал за сбъркания му живот… – промълви бавно. А като повдигна леко чело и пренесе погледа си върху очите ми, продължи с непосилна не само в нейното положение тържественост: – Кажи му от мене: Обичам те! Сбогом!

 

 

Из романа „Хванеш ли самовила“ на Христо Буковски, издателство Изток-Запад.

Още цитати от романа:

“Като прострелян. Донякъде.”

“От трапеза на трапеза”

“Бог да потърси алиби”

“Внезапните проявления на любовта…”

„Имам един амулет с разпятие, но с Орфей на кръста. Реплика е на пръстен печат от около III век, намерен в нашите земи. Обичах го, а жена ми се боеше от него. Когато страшното я сполетя, май реши, че ми бе даден за оброк. Струваше ми се смешно – подари ми го издател. Бяха жестоките години на прехода към кошмара на разсипията, политическата наглост, бедността, а той единствен тогава ми плати добре за книга, която сам издаде.

Но тя се поболя. „Носи го, носи… – започна да ми натяква за амулета, – че току-виж се наложи и ти да слизаш в ада за мен!“

Писал съм за тайнствата на Орфей. От много години изследвам подходите към магичните преходи на посветените извън земния триизмерен свят. Добре се продават няколко мои книги за мистерии. Но първо дебнах дълго по границата между нашия свят и измерения, засмукали ненадживени изпитания в миналото ми. Те бяха свързани с жена ми, а тя в един безотраден ден от нейното убийствено лечение ме закле… по мой начин да я върна… после. Как ли очакваше да изживеем вече неосмисленото ни преди щастие в брачно повседневната си обич?!

Какво преживяхме ще научите от тази книга. Тя се чете като роман, защото повествователното чародейство беше задължително условие да се получи резултатът. Много неща ще видите, но дано обърнете внимание, че живеете щастливо, когато осъзнавате прелестта на мига, а не със спомена за него.

Останалото е изпитание за волята, находчивостта и издържливостта.“

Христо Буковски е писател, редактор, журналист, изследовател и историк. Повечето му публикации са по теми от българската история, християнския духовен живот на българите, Богомилското учение и неговото място в духовната култура на България, а богато илюстрираните му исторически очерци „България“ и „София“ са издадени в луксозни томове на английски, немски, френски, испански, италиански и руски език. Автор е на романите „Буенец за братовчеди“, „Да пукне вещерът, горкият“, „Чия игра играхте, Оббов“, „Версия кивот“, „Обсебени“, а „Хванеш ли самовила“ е автобиографичният му роман.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.

Create a website or blog at WordPress.com

Up ↑

%d bloggers like this: