“Да го държа настрана… Аз искам да се махне завинаги…”

Из романа “Огледало за сънища” на Златина Бахова, издателство Монт.

“Ще търсиш хора, които разбират, беше казал той. Старата жена наистина разбираше. Господи, колко леко е да поприказваш с човек, който взема всичко това за чиста монета, не мисли, че е плод на болното ти въображение и ти вярва, и те съветва… Идеше й да заплаче.

– Кой ти рече за мене? – попита бабичката.

– Съседката ми. Идвала е да й гледаш. Каза, че всичко си й познала и си помислих… че сигурно разбираш от тези неща.

– Каквото знам, ще ти обадя. Да ти гледам, не щеш ли?

Анна се поколеба, после поклати глава:

– Не.

– По-харно, че не щеш. По-харно човек да не знай що го чака. И аз не обичам да гледам. Ама се за това идват.

– Е, аз съм за друго.

Старицата кимна.

– Родена си в събота, затова го виждаш. Думала ли ти е майка ти, че е било събота, когато те е добила?

– Да, родила съм се в събота. Казвала ми е.

– Тъй е, родените в събота ги виждат. Най-вече, кога е Сирна събота, събота преди Божик, през поганите дни – те са от Коледа до Йордановден, събота преди Великден… Думаш, че са го убили?

– Да.

– Може затова да е вампирясал. Ама пак не се знае. Малко ли хора ги убиват, не всички вампирясват. Дали са го изкъпали?

– Сигурна съм, че да. Нали знаеш, правена му е аутопсия, измили са го, извадили са вътрешностите…

– Ти, като го видя, плака ли?

– Да – прошепна Анна.

– Така. Че не са го опели, ми е ясно – властите забраняват, кой ще се разправя с тях, пък и той е убит, убитият и без това се заравя неопят… С какви дрехи го погребахте? Плетена дреха имаше ли по на него?

– Не.

– Защото ако е бил с дреха, плетена през Вълчата неделя, може от нея да е… Ама щом викаш, че не е бил…

– Нямаше такава дреха, помня.

– Не е крал, не е убивал?

– Не, разбира се – възмути се Анна.

– Очите му затворени или отворени бяха?

– Затворени.

– Нещо да го е прескочило, котка, куче?

– Не.

– Някой да ти е подал нещо над трупа?

– Не.

– Хм… – позамисли се баба Тодора.

Анна изгуби търпение.

– Как да се отърва от него?

– Ще ти обадя от що се бои. Ние едно време ги гонехме с баене… Бягай оттука, зло нечисто, главня ти под носа, кошери ти наглава, къпина ти пред нозе, вълк ти насреща! Ама ти няма да можеш… Затуй да знаеш – страх го е от вода, от сол, от желязото, него чукат сол с него, от чесън, от катран, от Божия кръст… и от вълци се бои… ти сигур нямаш кръст, навъдихте се едни безбожници, ама сториха ви такива, не сте родени тъй, секи е роден с Бога… е, нищо, имай подръка я сол, я чесън и ще можеш да го държиш настрана…

– Да го държа настрана… Аз искам да се махне завинаги.

– Туй е по-трудно. Преди опалваха гроба, ама сега – как, пък и много време е минало, то се пали на втория или третия ден. Някои забиват игла в корема или в дясната пета, или порязват петите и дланите на мъртвеца, тъй кожата му вече не е цяла и дяволът не може да стори от нея гайда, ама и туй, и дето чупят яйце до главата му, и дето турят сребърна пара̀ под езика му, сичкото се върши преди да го заровят, за да не вампиряса, а твоят вече е вампирясал…

– Няма ли начин? – прошепна отчаяно Анна.

– А, има… не може да няма… Ще те заведа при един ходжа. Той е голям вампирджия. Ако той не помогне, никой друг няма да може.

– Далече ли живее?

– Не е далече – бабичката каза името на селото. Звучеше странно познато. Изведнъж се сети:

– Аз съм живяла в това село! Само че съм била много малка и почти нищо не си спомням, баща ми ми е разказвал. Той беше лекар там.

– Е, още по-харно. Ходжата е човек на възраст, може да знае баща ти. Ще му обадя чия щерка си.

С автобуса стигнаха за по-малко от час. Дворът на ходжата беше широк, в дъното млад русокос мъж цепеше дърва, други двама поправяха някаква каруца. Откакто се появи Анна, работата им не спореше. Закачаха се, намигаха си, шушукаха и се кискаха като деца. От скука тя започна да брои летвите на оградата, струваше й се, че старицата, влязла да поговори с ходжата, се бави вътре цяла вечност. Неволно погледът й попадна върху русия младеж, напомняше й на Анастас. Това предизвика нов взрив от смях, подмятания и сластни погледи, а русокосият въздъхна мечтателно: “Гюзел ханъм, чок гюзел…”. Анна не слушаше всеки ден похвали за хубостта си, затова се изчерви. От неудобството я избави едно момче, което излезе от къщата и я повика:

– Гел.

Ходжата имаше бяла, равно подрязана брада, а от детското му розово лице надничаха засмени сини очи. Гласът му беше плътен, дълбок. Говореше правилен български и макар че го месеше с доста турски думи, речта му излизаше гладка, без запъване и дълги паузи.

– Гел, гел, джанъм, седни. Тодора ми рече на кого си щерка. Познавах буба ти. Беше хеким в нашето село. Много добре говореше нашия език. Колко пъти е идвал тука и сме приказвали и на турски, и на български, и сме пийвали по чашка… той обичаше да пийва, ама яваш-яваш, не бързаше, не беше сарфош… Секи по-стар в това село го помни. Много добро е сторил, ама аз няма да го забравя, йок, никога. Голямо добро стори на моята сестра. Ако не беше той, нейната гелин и унуката й щяха да умрат. Сестрината гелин беше гебе и роди, преди да му дойде времето. И тя, и детето – сини-посинели, едвам дишали… Буба ти ги спаси, и двете. Сега унуката е мома един път – руса, бяла, синеока, да не й се нагледаш. Оня ден беше сватбата й. Аз венчах младоженците, ама и това нямаше да стане, ако твоят буба не беше такъв хеким. Разбрах, че вече не е между живите, затова аз сичко, каквото мога, ще сторя за неговата щерка.

– Благодаря – прошепна Анна.

– Аз ти рекох – обади се баба Тодора, – той ако не помогне, друг няма да може.

– Сичко ще й разправя – каза ходжата – сичко ще й разправя, ама най-страшното тя тряба да го свърши сама, друг не бива место нея…

Той млъкна и се замисли. Отвън се чуваше скрибуцане, удари на брадва, неясен говор, “Гел йесън!” – извика женски глас иззад вратата.

– Истемем – махна сърдито с ръка ходжата. – По-важна работа имам сега.

Той се изправи бавно и тежко, отвори едно от чекмеджетата на големия дъбов бюфет и извади парче дърво, добре издялано и заострено от единия край. Подаде го на Анна и седна.

– Какво е това? – попита тя. Държеше дървото така, както би държала жив въглен.

– Кол от ясен – обясни ходжата. – С него трябва да се прониже сърцето на вампира.

– Не! – изкрещя младата жена и изпусна кола.

– Инак не може, джанъм – продължи кротко ходжата. – Не го ли сториш, няма отърване от него. Капка по капка ще ти изпие кръвта.

– Той – не! Той обеща да не го прави!

– Дал ти е малко време. Още те жали, водили сте се, докато е бил жив… Обаче огладнее ли, ако няма друга кръв наоколо, ще се нахвърли върху тебе. И твоята кръв най-сладка ще му се види. Той го знае и няма да те изтърве. А има и по-лошо: умреш ли, ще станеш същата като него. Не щеш да пиеш чужда кръв, нали?

– Не-е-е – захлипа Анна.

– Знам, че ти е тежко – потупа я съчувствено по рамото старият човек. – Ама трябва, казъм. На него добро ще сториш. Нали той сам ти е рекъл, че се мъчи, че не е ни жив с живите, ни умрял с умрелите…

Тя вдигна очи и срещна неговите. Бяха сини, чисти. Знаеше, че не я лъже. Поколеба се, след това протегна ръка, взе кола и го прибра в дамската си чанта.

– Аферим, казъм. Сичко ще ти обадя, ред по ред. Днеска е петък, утре е събота. В събота той не излазя от гроба. Ще идеш там с някой човек. Такъв, дето добре го знаеш и дето не дрънка много. И да не е от пъзливите. Той ще ти помогне да разровите гроба. Ще ровите привечер, слънцето да отива към залез, ама още да не е залязло. Като отворите ковчега, ще видиш, че не се е разкапал. Вампирясалият не се разкапва. Или ще е “весел” – подут, червен, или хептен ще мяза на жив. Ще носиш чук ли, тесла ли и ще забиеш кола право в сърцето. Като избликне мръсната му кръв, ще натъпчете устата му с чесън. Туй може да го свърши и тоя, дето е с тебе. Важно е ти само кола да забиеш, щото си му била жена, друг не бива место тебе. После твоят човек тряба да му отреже главата и да я обърне с лицето надолу. Тъй душата му не ще може да познае отде да влезе и той повече няма да се съживи.

– Сигурно ли е? – попита с треперещ глас Анна.

– Хептен. И още нещо. Той ужким ще спи, ама сякак ще гледа да те омагьоса, за да го пожалиш. Не се оставяй. Не го жали, щото той няма да те пожали. Като забиеш кола, сигур много ще пищи… Да не ти омекне сърцето и да го оставиш. Което си почнала, тряба да го довършиш.

– А ако ни види някой?

– Затуй те карам да идете привечер. По залез слънце на гробищата няма хора. Секи се страхува. Сам не знае от що, ама страхува се. Никой не ще да замръкне на гробищата. Писъците му никой няма да чуе. Ще ги чувате само ти и той, който е с тебе.

Като видя унилия й и безпомощен вид, той продължи меко и ласкаво:

– Вярвай ми, къзъм. На много съм помогнал – и турци, и помаци, и българи. Аз не деля хората. Не водя джихад. Аллах е един, само че ние го наричаме тъй, вие – инак. На неговите ръце сме сички. Той да те пази и закриля.”

 

Из романа “Огледало за сънища” на Златина Бахова, издателство Монт.

Още откъси от романа:

“– Сега… ще продължаваш ли… да се правиш… на много… умен?”

“Сега можех да плувам с глава над водата…”

 

“Тя се усмихна през сълзи. Анастас Боянов, чиито способности я изпълваха с възхищение, Анастас Боянов, чиято сложност понякога не проумяваше, Анастас Боянов, чиято любов бе за известно време най-важното нещо в живота й, та същият Анастас Боянов си отиваше завинаги с епитафията: “Арабия човек беше. Голяма терца…”

Анастас се подготвя за дипломирането си като юрист. Две ярки събития в живота му – студентско пътуване до Париж и женитбата му с прекрасната Анна, го тласкат да разследва смъртта на български писател, намерил поприще във Франция, но завършил живота си в Белене. Това се оказва най-голямата грешка в живота на бъдещия юрист. Смъртта достига и него, а за да разбере защо, му е нужна неговата Анна…

“В романа “Огледало за сънища” се смесват фантазия и реалност, спомени и сънища, фолклор и митология, пътешествия във времето и пространството, довели до разкриването на две жестоки убийства. Разследването на тези убийства води героите по цялата българска земя, от морето до западните покрайнини, за да открият истината не само за причинените страдания и смърт, но и за една голяма любов, преминала отвъд пределите на смъртта.”

Евгения Атанасовa-Теневa, Главен продуцент на “Ръкописът”, БНТ

Златина Илиева Бахова е родена през 1968 г. През 1995 г. завършва Софийски университет “Св. Климент Охридски” със специалности българска филология и журналистика и започва да се занимава с журналистика като работи във вестник “Бургас днес” (сега “Компас”) и телевизия “Скат”. От 1998 г. Златина започва работа като преподавател по български език и литература – първо в бургаското училище “Димчо Дебелянов”, а от края на 2014 до днес в несебърското училище “Любен Каравелов”, където факултативно преподава и журналистика. Нейни разкази и стихотворения са публикувани в периодичния печат, предимно в списание “Море”, а през 2017 г печели първа награда за проза в Х Национален конкурс “От учителя с любов” с разказа “Прощъпулник”. През 2015 г. Златина взема участие в стартиралия по БНТ литературен формат “Ръкописът” по лиценз на италианския “Masterpiece” и е един от 12-те финалисти в първия етап. Романът, с който участва там, е издаден през 2017 от издателство Монт под заглавието “Огледало за сънища”.