„При вас има хора, които са преживели изумителни неща…“

Из романа „Животът, който загърбваме“ на Алън Ескенс, издателство Изток-Запад. Превод – Галина Величкова.

„Помня смътното усещане за ужас, което ме гнетеше в този ден, докато вървях към колата си, потиснат от лошо предчувствие – талазите му се завихряха над главата ми и се разбиваха в брега на вечерта на малки вълнички. На този свят има хора, които биха нарекли това усещане поличба, предупреждение от някакво вътрешно трето око, което вижда зад завоя на времето. На мен никога не са ми минавали такива. Но ще си призная, че е имало моменти, когато се сещам за този ден и се чудя, ако орисниците наистина бяха прошепнали в ухото ми, ако знаех, че това кратко пътуване ще промени толкова много неща, дали щях да избера по-безопасен път? Щях ли да свърна вляво там, където тогава завих надясно? Или въпреки всичко щях да мина по пътя, който ме отведе до Карл Айвърсън?

Моите хора – „Минесота туинс“ – трябваше в същата тази хладна септемврийска вечер да играят срещу „Кливланд индианс“1 в мач за Шампионската титла в Централната дивизия. Съвсем скоро прожекторите на „Таргет фийлд” щяха да осветят целия западен хоризонт на Минеаполис, пронизвайки нощта като лъчи от Божията слава, но аз нямаше да съм там, за да ги видя. Още едно нещо, което не можех да си позволя като беден студент. Така че щях да стоя на пост пред вратите на бар „При Моли” и да поглеждам крадешком към телевизора над бара, за да следя играта, доколкото мога, докато се взирам в рождени дати по шофьорските книжки и потушавам пиянски свади, което не ми беше мечтаната професия, но поне си плащах наема.

Интересно че, при срещите си с мен педагогическият съветник от гимназията нито веднъж не спомена думата „колеж”. Вероятно подушваше паническата безнадеждност, здраво полепнала по дрехите втора употреба, които винаги носех. Може и да беше чула, че съм започнал работа в долнопробен бар с името „Клуб Пиедмонт” още на другия ден щом навърших осемнайсет. Или, както аз лично предполагам, знаеше коя е майка ми и смяташе, че крушата не пада по-далеч от дървото. Както и да е, не я виня, че не виждаше у мен бъдещ студент. Честно казано, чувствах се много по-добре в мърлява дупка с евтино пиене, отколкото в мраморните академични зали, където пристъпвах патраво като в чужди обувки.

Този ден се метнах в колата си (двайсетгодишна ръждясала хонда “Акорд”), подкарах на юг от университета и се слях с трафика по И-35 в пиковия час, като слушах Алиша Кийс от надутите японски тонколони. Щом се качих на щатската магистрала, протегнах ръка към седалката до шофьора и затършувах из раницата си, докато най-сетне намерих листчето, на което бях записал адреса на старческия дом. „Не го наричай „Старчески дом”, смъмрих се. „Това е „Пенсионерски комплекс” или „Център за възрастни хора” или нещо подобно.”

Ориентирах се някак из заплетените улички в предградията на Ричфийлд, докато най-сетне намерих табелата на входа на „Хилвю Манър2 – моята цел. Името на това място трябва да го е лепнал някой шегаджия. Нямаше и помен нито от хълмове, нито от величието, подобаващо на имение. Фасадата гледаше към оживен булевард с четири платна, а прозорците на задната стена – към жилищен квартал със стари порутени постройки. Но неподходящото название беше може би най-ведрият факт в битието на „Хилвю Манър” с неговите сивкави тухли, на места позеленели от мъха, с избуялите тук-там храсталаци и със синкавия като оксидирана мед мухъл, обрамчил разкривените дървени рамки на прозорците. Сградата клечеше върху основите си като футболист в такъл3 и изглеждаше също толкова страховита.

Щом влязох във фоайето, в носа ме удари вълна от застоял въздух, пропит с острата миризма на антисептични мазила и урина, от която очите ми се насълзиха. Една жена с килната перука седеше в инвалидна количка и гледаше през мен, сякаш чакаше някой отдавнашен ухажор да се появи от паркинга и да я отведе някъде далеч. Като минавах край нея, се усмихна, но не и на мен. В нейния свят аз не съществувах, така, както в моя свят ги нямаше призраците от нейното минало.

Спрях, преди да се приближа до рецепцията, заслушан за последно в колебанията, които ми нашепваха да зарежа, докато е време, този курс по английски и да запиша нещо по-разумно, като геология или история.

Преди месец бях напуснал дома си в Остин, Минесота, измъквайки се като малко момче, което бяга от къщи, за да тръгне с циркова трупа. Без караници с майка ми, без да й дам възможност да се опита да ме разубеди. Просто си стегнах си багажа, казах на по-малкия си брат, че заминавам и оставих бележка за мама. Докато успея да стигна до канцеларията, за да се запиша, всички прилични курсове по английски бяха запълнени и затова избрах курса по писане на биографии, заради който щях да се окажа принуден да вземам интервю от напълно непознат. Дълбоко в себе си знаех, че причина за лепкавата пот, която сега избиваше на ситни капчици по слепоочията ми, докато пристъпвах из фоайето, беше това домашно – заданието, което доста дълго отлагах. Просто си знаех, че с него ще си взема белята.

Рецепционистката в „Хилвю Манър” – жена с ъгловато лице, остри скули, стегнато прибрана коса и дълбоко хлътнали очи, които й придаваха вид на надзирателка от Гулаг – се наведе към мен и попита:

– Мога ли с нещо да ви помогна?

– Да – отвърнах. – По-точно, надявам се. Управителят тук ли е?

– Каквото и да продавате, не ни трябва – каза тя и лицето й някак настръхна, докато се взираше в мен по-отблизо.

– Да продавам ли? – засмях се театрално и вдигнах ръце в помирителен жест. – Госпожо, та аз не мога и вода на жадния да продам.

– Е, не сте от обитателите, не сте и от посетителите, със сигурност не работите тук. Какво остава?

– Казвам се Джо Талбърт. Студент съм в Университета на Минесота.

– И какво от това?

Погледнах табелката с името й.

– Ами… Джанет…, бих искал да поговоря с управителя за един проект, върху който работя.

– Нямаме управител – каза Джанет, докато се мъчеше да ме прикове с кривогледите си очи. – Имаме директорка. Госпожа Лорнгрен.

– Извинете – казах, като се опитвах да запазя любезното си изражение . – Може ли да говоря с вашия директор?

– Госпожа Лорнгрен е много заета, а и моментът не е подходящ…

– Няма да й отнема повече от минутка.

– Защо не ме запознаете с вашия проект, аз ще преценя дали си заслужава да безпокоим госпожа Лорнгрен.

– Едно задание от университета, по което работя – започнах, – за курса по английски. Трябва да интервюирам стар човек, възрастен, искам да кажа, и да напиша биография. Нали разбирате… да разкажа с какво се е борил и какъв път е избрал в живота си, за да стигне до тук.

– Вие писател ли сте? – Джанет ме огледа от глава до пети, сякаш отговорът беше във външния ми вид. Изпънах се по цялата дължина на моите близо сто и осемдесет сантиметра. Бях навършил двайсет и една и се бях примирил, че по-висок няма да стана – благодаря ти, Джо Талбърт Старши, където и по дяволите да си. И въпреки, че наистина работех като охрана по кръчмите, не бях като онези грамадни биячи, които човек очаква да види пред входа на бара. Всъщност, като за охранител бях по-скоро дребничък.

– Не – казах. – Не съм писател, просто студент.

– Да не би да ви карат да пишете цяла книга за училище?

– Не. По-скоро нещо средно между съчинение и кратка биография – казах и се усмихнах. – Някои от главите трябва да са почти като план: само увод и заключение, а между тях, просто няколко повратни точки. Но повечето трябва да са моменти от живота му. Доста сериозен проект е.

Джанет сбърчи чипия си нос и поклати глава. После, явно убедена, че нямам намерение да им продавам каквото и да е, вдигна слушалката на телефона и заговори с приглушен глас. Не след дълго от коридора зад рецепцията се приближи жена със зелен костюм и застана до Джанет.

– Аз съм Директор Лорнгрен – обяви жената, високо вдигнала глава, сякаш балансира чаша за чай на темето си. – Мога ли да ви бъда полезна?

– Надявам се. – Поех си дълбоко въздух и отново повторих историята си.

Лицето на Госпожа Лорнгрен изглеждаше озадачено, докато тя се опитваше да проумее моето обяснение. После каза:

– Защо дойдохте тук? Нямате ли родител или баба, или дядо, които да интервюирате?

– Нямам роднини наблизо – отвърнах.

Това беше лъжа. Майка ми и брат ми живееха на два часа път оттук, на юг от Туин Ситис, но дори и кратко посещение в дома на майка ми, би било като разходка сред поле, обрасло с тръни. Никога не бях виждал баща си и нямах никаква представа дори дали още петни Земята. Но все пак знаех името му. На майка ми й беше хрумнала гениалната идея да ме кръсти на него с надеждата, че чувството на вина може да накара Джо Талбърт Старши да се свърти за по-дълго и кой знае, дори да се ожени за нея и да ги издържа с малкия Джоуи Младши. Не се бе получило. Мама пробва пак, когато се роди малкият ми брат – Джереми – със същия успех. Докато растях, постоянно ми се налагаше да обяснявам факта, че името на майка ми е Кати Нелсън, моето е Джо Талбърт, а брат ми се казва Джереми Нейлър.

Колкото до бабите и дядовците, единственият, с когото някога съм общувал, беше бащата на майка ми, дядо Бил – обичах го този човек. Беше тих, умееше да прикове вниманието ти само с поглед или кимване, човек, надарен с равни части сила и нежност, които носеше не като евтини шуби, навлечени една връз друга, а сякаш бяха едно цяло – палто от фина кожа. Имаше дни, в които търсех спомена за него, когато се нуждаех от мъдростта му, за да се справя с приливите и отливите в живота си. Но имаше и нощи, в които звукът на дъжда, който плющи в стъклата на прозорците, се процеждаше в подсъзнанието ми и той ме спохождаше в сънищата ми – сънища, на края на които неизменно се изправях рязко в леглото си, плувнал в студена пот, а ръцете ми трепереха от спомена затова, как го гледах, докато умираше.

– Съзнавате, че това е болнично заведение, нали? – попита госпожа Лорнгрен.

– Тъкмо затова дойдох тук – казах. – При вас има хора, които са преживели изумителни неща.

– Така е – каза тя и се наведе над плота, който ни разделяше. В близък план виждах бръчиците, които се спускаха от ъгълчетата на очите й и набраздяваха устните, като пукнатини по дъното на пресъхнало езеро. А и усещах слабия аромат на уиски, който се вливаше в потока на думите й, докато говореше. Продължи с тих глас: – Обитателите живеят тук, защото не могат сами да се грижат за себе си. Повечето страдат от Алцхаймер или деменция или други неврологични болести. Не помнят дори децата си, а още по-малко подробностите от миналото си.

Не бях помислял затова. Усещах, как планът ми започва да се пропуква. Как да напиша биографията на герой от войната, ако героят не помни какви ги е вършил?

– Нямате ли някой, който е запазил паметта си – попитах с доста по-жален тон, отколкото ми се искаше.

– Може да го пуснем да поговори с Карл – обади се Джанет.

Госпожа Лорнгрен стрелна Джанет с поглед, който обикновено си изпросва приятелят, току-що прецакал прекрасната ти лъжа.

– Карл, ли? – попитах.

Госпожа Лорнгрен скръсти ръце и отстъпи крачка назад.

– Кой е Карл? –повторих.

Джанет погледна към госпожа Лорнгрен за одобрение. Когато госпожа Лорнгрен най-сетне кимна, Джанет на свой ред се наведе над плота.

– Името му е Карл Айвърсън. Осъден е за убийство – прошепна тя, като ученичка, която изрича нещо неприлично. – От затвора го изпратиха при нас преди около три месеца. Преместиха го от Стилуотър4, защото умира от рак.

Госпожа Лорнгрен изсумтя презрително и добави:

– Явно ракът на панкреаса е напълно подходящ заместител на наказателните мерки.

– Убиец ли? – попитах аз.

Джанет се огледа, за да се увери, че няма да я чуят.

– Преди трийсет години изнасилил и убил четиринайсетгодишно момиче – прошепна тя. – Прочетох всичко в досието му. След като я убил, се опитал да прикрие доказателствата, като изгори трупа в бараката за инструменти.“

 

Бележки:

[1] Американски бейзболни отбори. – Б.пр.

[2] Наименованието Hillview Manor означава „Имение с изглед към хълма”. – Б.пр.

[3] Позиция в американския футбол, при която нападателят прикляка, за да подаде топката.- Б.пр.

[4] Затвор за опасни престъпници в Минесота. – Б.пр.

 

 

Из романа „Животът, който загърбваме“ на Алън Ескенс, издателство Изток-Запад. Превод – Галина Величкова.

Още откъси от романа:

“От изтрезвителното направо в затвора ли ще я пратите?”

Джо Талбърт получава рутинна задача за курса по английски в университета – да интервюира непознат човек и да опише накратко живота му. Той се отправя към близкия дом за възрастни хора, където се надява да открие герой за писмената си работа. Вместо това среща Карл Айвърсън – изнасилвач и убиец, прекарал трийсет години в затвора и преместен в хоспис да изживее последните си дни.

Има ли смисъл да се описва историята на подобен човек? Не след дълго обаче Джо започва да се съмнява, че нещата са такива, каквито изглеждат. Карл се оказва герой от Виетнам. Може ли в един човек да се съчетаят доблестта на воина и жестокостта на убиеца? С помощта на съседката си Лайла Джо възнамерява да намери отговора. Междувременно обаче трябва да реши множество лични проблеми: да помогне на лабилната си майка, да се погрижи за брата си аутист и да се справи с призраците от миналото си.

Нишка по нишка Джо разплита мрежата от загадки около присъдата на Карл. Но докато той и Лайла навлизат все по-дълбоко в случая, залозите се вдигат. Ще успее ли Джо да разкрие истината, преди да е станало твърде късно? Готов ли е да заложи живота си, за да помогне другиму?

Изпълнен с множество обрати, романът повдига редица важни въпроси: Можем ли да загърбим чуждото страдание в преследване на личното щастие? Как да живеем с вината и съжалението за миналото? Каква е цената на изкуплението и готови ли сме да я платим?

Алън Ескенс има журналистическа степен от Университета в Минесота и юридическа степен от университета „Хамлийн“. След като завършва юридическия факултет, учи творческо писане по програма в Минесота, както и в Литературен център и Летен писателски фестивал Айова. Той е носител на наградата „Бари“, награда за книга на „Минесота“, награда „Роузуд“ и наградата „Сребърен фалшион“, а също е финалист на наградите „Едгар“, „Трилър“ и „Антъни“. Дебютният му роман, „Животът, който загърбваме“ е публикуван на 16 езика и се разработва за игрален филм.

Advertisements

One thought on “„При вас има хора, които са преживели изумителни неща…“

Add yours

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.

Create a website or blog at WordPress.com

Up ↑

%d bloggers like this: