„Да расте тревичка върху някого – какво зелено облекчение!“

Разказ от сборника с разкази „Белязани лебеди“ на Елена Павлова, издателство Гаяна.

Градинарят

Беше тиха къща, една от последните в Шевал, почти на хълмовете. Високата ограда беше обрасла с бръшлян и пълзящи рози. Две върби размахваха дългите си клони над портата. Покрита с неравни плочи пътека водеше навътре сред разцъфналите цветя, покрай чимширен лабиринт и към малката, кокетна вила със стени, облицовани с червен пясъчник. Пътеката я заобикаляше и продължаваше покрай езерце с рибки, просторна, равно окосена морава и зад нея – овощна градина с няколко праскови, ябълки и дребни криви смокини. В дъното на двора люляци разнасяха нежния си аромат, а зад тях, сякаш скрити от човешкия поглед, по протежение на оградата бяха подредени грозни и криви бодливи трънаци.

– Трийсет години вече съм тук – каза, след като ме разведе из двора. – Всичко поддържам сам и се надявам поне още двадесетина да съм жив и здрав да поддържам градината…

Погледнах го. Сух, изпит, с малко сурово лице и очилца с телени рамки. Издокаран в сивия си костюм и с вратовръзка, изглеждаше като делови бизнесмен – гладко избръснат, с интелигентен поглед и артистични пръсти на ръцете… Трудно ми беше да си го представя как окопава розовите храсти и коси моравата, но самият начин, по който докосваше и галеше листенцата, подсказваше, че ако изобщо има някакви дечица, точно това са те.

– Тук имаше беседка – той посочи една акация до езерцето. – Когато мама почина, посадих дървото. Не беше лесно да го оформя, но вече дванадесет години се радвам на… как да кажа, плодовете на усилията си.

Беше голяма, жълта акация с причудливо изкривено и усукано стебло, цялото на възли и криволици.

– Мама се отличаваше с доста остър език – подсказа ми той. – Особено зиме, когато вятърът се усили, дървото свири и приказва.

– Истинско изкуство! – похвалих го, тъй като очевидно имаше нужда да кажа нещо.

– А тази роза – той се насочи към първия розов храст в редицата – ми е поръчка от, е, да речем, един клиент. Подходящ надгробен паметник за съпругата му, как смятате?

Приличаше по-скоро на екстравагантна статуя – сплетени една в друга дебели издънки, бодлите на всяка се впиват в стеблото на друга, а около сях сияят снежнобели цветове, големи кажи-речи колкото чаени чинийки.

– А Вашият съпруг – попита ме той – отличава ли се с някое особено неприятно или пък интересно качество?

– О, хм! – Свих рамене. – Преди всичко е досаден. Нали разбирате, един от онези нещастници, които сутрин не те забелязват, четейки вестника, вечер не те забелязват заради телевизора… Много скучна личност наистина.

– Значи не заслужава някакво по-особено растение? – Той изглеждаше почти разочарован. – Бих могъл да го увековеча… о, може би с дърво кинко?

– Не мисля. Той е, хм, по-нисък от тревата…

Мъжът спря, сложи ръце на хълбоците си и се разсмя:

– Добре казано, даже много добре казано! Знаете ли, имал съм и такива клиенти! Ет тук, този парцел – посочи ми част от моравата, обрасла с детелина и дребни цветчета – е на един точно подобен на Вашия съпруг господин. Но все пак клиентите винаги имат някакви предпочитания. Ето този се е увличал по разни млади момиченца и по хазарт, не особено, но все пак достойно за увековечаване…

– Тогава може би край езерото? – предположих. – Една-две тръстики биха подсказали например за малкото му постижение в живота.

– Прекрасно! – той направо засия. – Ето това се казва артистичен дух!

– Само че – прекъснах възторга му аз, – след като се налага, бих искала да бъда напълно сигурна, че не си давам парите просто за един парцел край езерото.

– Но разбира се! – сините му очи чак се ококориха над очилцата. – Можете да бъдете сигурна, че е веднъж и завинаги…

– Така ме увериха – съгласих се. – Но според мен завинаги е малко силно казано. Рано или късно все нещо се случва… Просто бих искала да науча повече за клиентите Ви.

– О, разбира се, питайте!

– Онази… – огледах се. – Онази смокиня например. Прекрасно гледана и е израсла в интересна форма.

– О, да. Един от шедьоврите ми. Сигурно сте чували за Йоргос Пантопулос…

– Корабният магнат?

– Същият. Съпругата му настоя за изкривено като съзнанието му, но пък типично южно дърво и ето я смокинята. Беше доста дебел, дори се притеснявах дали няма да пречи на растението, но както виждате…

– Лично ли го убихте?

– Винаги върша работата си лично. Ако Ви интересува точният способ, нападнах шофьора на лимузината му и заех неговото място. Когато господин Пантопулос се качи в колата, му пуснах сънотворен газ, а в последствие, вече тук, в къщата, му поставих и инжекция. Предпочитам тихите методи.

– Да, спомням си, беше преди няколко години – живо се намесих аз. – Шофьорът беше намерен в безсъзнание, полицията поддържаше версията, че Пантопулос е отвлечен за откуп, но похитителите така и не се появиха…

– Да! – той се изкиска. – А междувременно вече шеста година въпросната личност почива в мир в корените на това дърво…

Нищо повече не ми трябваше. Бръкнах в джоба си и мило му казах:

– Не мърдайте! Вие сте арестуван…

Изпратих с поглед полицейската кола. Той се беше обърнал към задното стъкло и също ме гледаше – и обвинително, и умилително. Не се беше съпротивлявал нито при ареста, нито когато го качвахме в колата. Само беше промърморил:

– Градината ми…. Моля Ви!

И ето, колата зави зад ъгъла…

– Добре се справи! – Бърт, партньорът ми, ме потупа по рамото. – По едно време чак се притесних, че няма да се разприказва. Доста се забавихте…

– Трябваше ми ясно признание! – въздъхнах. – Невинаги е лесно. Пък и градината…

– Прекрасна градина! – съгласи се Брът. – Трийсет години се е грижил за нея, а сега ще дойдат булдозерите и господ да ни е на помощ само като си помисля какво ще намерим под всеки един храст…

Кимнах. Жалко за градината – и едно на нула за нас. Но мислите ми все се връщаха към жълтата акация, розовия храст, смокинята на Пантопулос, парцела с детелина и цветчета… и към мъжа ми, който сутрин не ме забелязва, зачетен във вестника, а вечер не ме забелязва, загледан в телевизора… Да расте тревичка върху някого – какво зелено облекчение!“

 

Разказ от сборника с разкази „Белязани лебеди“ на Елена Павлова, издателство Гаяна.

Още откъси от сборника:

“Не е ли по-добре плячката да е по-голяма?”

„Ако сте се зарекли да режете по един пръст от ръката си за всяка среща с добър разказ от български автор, защото сте предубедени, че няма такива или са твърде малко, сега му е времето да се откажете от думите си – тук ще се наложи да режете от китките…“

Явор Цанев

„Госпожо писател, във вашата глава, както и в моята, живеят демони.“

Ганка Филиповска

Лебедът тук е ретро-разделът с разкази, писани в трепетното ми юношество: в рухваща, гладна държава, в която интернет беше чиста фантастика и се сблъсквахме челно с първите книги на Стивън Кинг и Дийн Кунц, а моя милост – глупаво варненско тийнче – губеше девствеността си, невинността си, вярата си във възрастните и много други неща. Точно тези разкази са причината „Белязани лебеди“ да е самиздат: публикувам ги, защото искам да ти ги подаря. В известен смисъл те са въпросът на отговора 42.

Елена Павлова

Елена Павлова пише „откакто се помни“, като първите си награди в конкурси за възрастни получава още на 13-годишна възраст и оттогава насам е развила сериозен апетит към участие в конкурси и е натрупала впечатляваща купчина отличия. Първата си самостоятелна книга издава през 1994 г. и оттогава насам има публикувани общо 11 книги под свое име и псевдоними, както и много участия в алманаси и сборници. Тя е и един от триадата български автори, оставили огромна следа в историята на книгите-игри, позната на почитателите на жанра като Върджил Дриймънд, с издадени над 25 книги-игри и стратове, предимно в изд. „Мега“.

Елена е също така преводач (от английски и руски), от 1991 г. насам работи предимно в областта на фантастиката, фентъзито и хоръра, с кратки забежки в областта на трилърите. Сред най-интересните автори в портфолиото й са С. Кинг, Р. Маккамън, А. Рейнолдс, Фр. Хардинг, П. Бачигалупи, В. Е. Шуаб, както и класици като Р. Хауърд, Е. Бъроуз и Т. Х. Уайт.

Тя е член на клуба на авторите на хорър Lazarus от самото му основаване.

Реклами

One thought on “„Да расте тревичка върху някого – какво зелено облекчение!“

Add yours

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.

Create a website or blog at WordPress.com

Up ↑

%d блогъра харесват това: