„Днес имам нужда от ушите ви повече от всякога…“

Из „Кутия за птици“ на Джош Малерман, издателство Deja Book. Превод – Невена Дишлиева Кръстева.

„И ето денят дойде. Тази сутрин. Този час. Мъглата.

Момчето и Момичето пристъпват напред и Малори застава на колене пред тях. Проверява превръзките на очите им. Завързани са надлежно. В този момент, докато мести поглед от едното личице към другото, тя осъзнава съвсем ясно, че пътуването най-после е започнало.

– Чуйте ме – стиска ги за брадичките. – Днес ще се качим на лодка, с която ще пътуваме по реката. Може да е доста дълго. И е жизненоважно да изпълнявате всяка моя заповед. Разбрахте ли?

– Да.

– Да.

– Навън е студено. Носите си одеялата. Имате си и превръзките на очите. Друго не ви трябва засега. Разбрахте ли?

– Да.

– Да.

– Никой от двама ви не бива при никакви обстоятелства да маха превръзката от очите си. Направите ли го, ще ви накажа. Разбрахте ли?

– Да.

– Да.

– Нужни са ми ушите ви. Искам и двамата да слушате с цялото си внимание. Докато се движим по реката, трябва да се вслушвате отвъд водата, отвъд гората. Ако чуете животни между дърветата, кажете ми. Разбрахте ли?

– Да.

– Да.

– Не задавайте въпроси, които не са свързани с реката. Ти ще седиш най-отпред – потупва тя Момчето. После потупва Момичето. – А ти ще си отзад. Щом стигнем до лодката, ще ви упътя към местата ви. Аз ще съм помежду ви с веслата. Не искам да си говорите от двата края на лодката, освен ако не сте чули шум между дърветата. Или край реката. Разбрахте ли?

– Да.

– Да.

– Няма да спираме за нищо на света. До пристигането в крайната точка. Когато се озовем на мястото, ще ви кажа. Огладнеете ли, хапвате си от кесията.

Малори допира кесията до опакото на малките им длани.

– Не заспивайте. За нищо на света не заспивайте. Днес имам нужда от ушите ви повече от всякога.

– Ще си вземем ли микрофоните? – пита Момичето.

– Не. – Докато говори, Малори мести поглед от едното лице с превръзка на очите към другото. – Щом излезем от къщата, ще се хванем за ръце и ще тръгнем по пътеката към кладенеца. Ще прекосим полянката сред дърветата зад къщата. Пътеката към реката е обрасла. Може да се наложи за една крачка да се пуснем и ако това се случи, искам и двамата да се хванете за якето ми или един за друг. Разбрахте ли?

– Да.

– Да.

Изплашени ли звучат?

– Слушайте. Отиваме на място, където никой от двама ви не е ходил. Никога не сте се отдалечавали от къщата толкова много. Навън има неща, които биха могли да ви наранят или да наранят мама, ако не ме слушате днес, тази сутрин.

Децата не гъкват.

– Разбирате ли?

– Да.

– Да.

Малори ги е обучила добре.

– Така – казва, а в гласа й затрептяват истерични нотки. – Тръгваме сега. В този момент.

Притиска главиците им към челото си.

После ги хваща за ръцете. Бързо прекосяват къщата. В кухнята треперещата Малори разтърква очи и вади и своята превръзка от джоба си. Привързва я около главата и дългата си тъмна коса. Застива за миг с длан върху дръжката на вратата, която води към пътеката, отвеждала я към безброй кофи вода.

Кани се да остави къщата зад себе си. Осъзнава го и се вълнува.

Когато отваря вратата, хладният въздух нахлува и Малори прекрачва напред, вътрешното й око е замъглено от ужас и възможни варианти за развитие на ситуацията, които са толкова страховити, че не може да ги обсъжда с децата си. Заеква, но в същото време почти крещи.

– Дръжте ме за ръцете. И двамата.

Момчето хваща Малори за лявата ръка. Момичето плъзва мъничките си пръстчета в дясната й.

Със завързани очи тримата излизат от къщата.

Кладенецът е на двайсет метра от входа. Парченца дърво, някога съставлявали рамки за картини, очертават пътеката. Поставени са за упътване. Двете деца са ги докосвали с върховете на обувките си безброй пъти. Малори им беше казвала, че е единственото лекарство, което някога ще имат. Затова Малори знае, че децата винаги са уважавали кладенеца. Никога не бяха приемали с недоволство молбата й да носят вода с нея. Сега земята около кладенеца се усеща неравна под краката им. Някак неестествена, мека.

– Ето я полянката – казва Малори.

Води децата внимателно. На десет метра от кладенеца тръгва втора пътека. Входът към нея е тесен и се врязва между дърветата. Реката е на сто метра по-надолу. Вече при дърветата, Малори за малко пуска ръцете на децата, за да потърси опипом скътания вход.

– Дръжте се за дрехата ми!

Опипва клоните, докато стигне до дърво със завързан за него потник – точно там е входът. Завърза потника със собствените си ръце преди повече от три години. Момчето се вкопчва за джоба й, а тя усеща как Момичето стиска джоба на брат си. Малори им говори, докато върви, непрекъснато ги пита дали се държат един за друг. В лицето я бодат клони. Но тя не вика от болка.

Скоро стигат до колчето, което Малори е забила в пръста. Откъртеният крак на кухненски стол стърчи насред пътеката, специално предназначен, за да се спъне тя в него, да се блъсне, да разпознае мястото.

Откри лодката преди четири години, вързана само през пет къщи от нейната. Беше минал повече от месец, откакто за последно ходи да провери, но не се съмнява, че си е там. Все пак й е трудно да не чертае неблагоприятни сценарии. Ами ако някой друг се е добрал до лодката преди тях? Друга жена, подобна на нея, която живее през пет къщи в обратната посока и всеки ден в продължение на пет години е събирала кураж да тръгне по реката. Жена, която също като нея се е препънала по хлъзгавия бряг и е попаднала на същото спасително място – заострения стоманен връх на лодка.

Въздухът щипе драскотините по лицето на Малори. Децата не се оплакват.

Това не е детство, мисли си тя, докато ги води към реката. Изведнъж чува. Преди да е стигнала до кея, чува как лодката се полюшва във водата. Спира и проверява превръзките на децата, пристяга ги и двете. Привежда малките по дъсчения кей.

Да, мисли си, още е тук. Също като колите, паркирани пред къщата им. И както къщите по улицата са все така празни. Далеч от къщата, извън гората, е по-студено. Звукът на водата е колкото плашещ, толкова и въодушевяващ. Коленичила там, където предположи, че се намира лодката, тя пуска ръцете на децата и опипва за стоманения нос. Върховете на пръстите й го намират първи.

– Момче. – Тя придърпва леденостудения нос на лодката към кея. – Отпред. Качвай се отпред. – Помага му. Щом той се закрепва, тя поема личицето му между дланите си и повтаря: – Слушай. Оттатък водата. Слушай.

Казва на Момичето да стои на кея, докато опипом развързва и внимателно се настанява на средната пейка. Полуизправена, помага на Момичето да се качи на борда. Лодката се заклаща веднъж силно и Малори стиска ръката на Момичето твърде силно. Малката не вика.

Краката им газят листа, клечки и вода. Малори ровичка да напипа веслата, които е приготвила в дясната половина на лодката. Студени са. Миришат на мухъл. Тя ги закрепва в металните скоби. Усеща тяхната сила и мощ, докато с едното оттласква лодката от кея. И тогава…

Вече са в реката.

Водата е спокойна. Но се чуват звуци. Движения сред дърветата.

Малори си мисли за мъглата. Надява се, че са останали скрити по време на бягството. Но мъглата ще се вдигне.

– Деца – казва им задъхана, – слушайте.

Най-накрая, след четири години чакане, тренировки и събиране на смелост, за да тръгнат, Малори гребе и се отдалечава от кея, от брега и от къщата, която е предпазвала нея и децата едва ли не цял живот.“

 

Из „Кутия за птици“ на Джош Малерман, издателство Deja Book. Превод – Невена Дишлиева Кръстева.

Още откъси от романа:

“Не съм опасна. Очите ми са затворени…”

Повечето хора не обърнаха внимание на новините. После обаче съобщенията за насилие заваляха… всичко стана реално и близко. Скоро започна да се случва с хората около нас. После интернетът изчезна. Телевизията и радиото замлъкнаха. Телефоните спряха да звънят. Всички прозорци бяха закрити, вратите – заключени.

Представете си свят, в който не можеш да погледнеш навън – дори за миг! Там има нещо непонятно, неразбираемо, невидимо… То поразява ума на човека в миг и го кара да изпада в самоубийствена ярост. Човечеството трябва да затвори очи, ако иска да оцелее…

„Кутия за птици” е сензационният дебют на Джош Малерман, който вече покорява читателите по света, а сега идва в прецизния превод на Невена Дишлиева-Кръстева и под редакцията на Ива Колева. Книгата е сравнявана с „Пътят” на Кормак Маккарти с умелото изследване на човешката психика сред апокалиптични събития, тя дълбае из човешките умове и души, на които е отказан достъп до основното ни сетиво – очите.

Реклами

One thought on “„Днес имам нужда от ушите ви повече от всякога…“

Add yours

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.

Create a website or blog at WordPress.com

Нагоре ↑

%d блогъра харесват това: