Христо Буковски: Не се бойте да бъдете себе си

“Изключително силна, но много тежка” – с точно тези думи ми препоръчаха от издателство Изток-Запад книгата “Хванеш ли самовила” на Христо Буковски. Замислих се и осъзнах, че всъщност никога не ме е било страх от тежки книги, а силните четива ги предпочитам пред онези, които само мога да похваля с думи като “много вълнуващо” и “страшно увлекателно”, и си я взех да я чета. Превърна се в книгата, с която се приспивах вечер. Над която размишлявах, докато по-късно чаках да заспя. И за която мислех и разказвах денем, докато разговарям с някой близък. “Знаеш ли – казвам и до днес, – това е много силна, но и много тежка книга, но за която няма въобще да съжаляваш, ако намериш време да я прочетеш”. И ей сега, докато цитирам тези думи, осъзнавам, че това почти звучи като клише. Книгите, разказващи за предизвикателствата в живота и за борбата за живот, романите по истински истории са често тежки, както и винаги са силни. Но такива книги никога не “рекламираме” като “интересни” и “увлекателни”, и не защото те не са. Те са по-специфичен “жанр” – докосващи душата, стягащи сърцето, сол в очите, буца в гърлото. Защото докато за тежестта говорят чувствата, които предизвикват те у нас, докато ги четем, за силата говори само времето – когато историята резонира дълго след финала й, помним в детайли фабулата, сцени, реплики и сме с усещането за урок, нов поглед над живота, нова мисия – да предадем нататък с препоръка да се прочетат.

Разговорът, който следва, не е цѐнен единствено с това, че хвърля светлина върху създаването на един добър роман. На малкото места в интернет, на които попаднах, търсейки да прочета заслуженото отразяване на книгата, открих единствено новината, че подобна книга е излязла на пазара, липсваше оценка, препоръки нямаше. Наред с разочарованието, че за заглавие като това не се шуми, изпитах и известно притеснение дали пък точно аз ще мога да ги дам, дали с интереса си ще мога точно аз да впечатля и ангажирам автора да поговорим. Не само за да науча повече подробности около навиците му да пише, а и за да осветля процеса по изваждане на дневна светлина на твърде личната творба, каквато мемоарът е (а и да подчертая леко разликата с автобиографията, с която като жанр се бърка много често).

Всъщност история като “Хванеш ли самовила” може да бъде разказана само от първо лице, защото може да бъде създадена само по действителен случай. Такива истории не се съчиняват. Животът е “виновникът” с въображение. За съжаление на пишещия и за “щастие” на аудиторията от хора, които четат активно и ценят литературата с характер. Динамика, постигната от структура от кратки и изчистени по отношение на съдържание глави, редуващи минало и настояще на обикновени хора, на едно семейство, преживяло твърде много в битка за живота с най-коварната болест на века. “Сега” и “преди” събитията, отнемащи не само живот, а и достойнството да си човек на метри от смъртта. Животът – шарен, пълен с радости, конфликти, мечти и отстъпки. История, разгърната с маниер на зрял човек, който вече няма за какво да бърза. На малки хапки, с нужното внимание към дребните неща. Богат език, благ стил, граничеща с безразсъдство откровеност, изречения, подредени с вещина. С думи, пропити с толкова мъдрост, болка, тъга и спокойствие (но не и примирение!), че си личи как са преминали през кръвообръщението, през сърцето му и че са писани от потърпевш от “живота като участ”.

“Какво преживяхме ще научите от тази книга. Тя се чете като роман, защото повествователното чародейство беше задължително условие да се получи резултатът. Много неща ще видите, но дано обърнете внимание, че живеете щастливо, когато осъзнавате прелестта на мига, а не със спомена за него.

Останалото е изпитание за волята, находчивостта и издръжливостта.”

Христо Буковски е писател, редактор, журналист, изследовател и историк. Роден е през 1947 година и е завършва СУ “Климент Охридски”. Повечето му публикации са по теми от българската история, християнския духовен живот на българите, Богомилското учение и неговото място в духовната култура на България. Автор е и на 6 романа. Той е баща на двама сина и втори баща на актрисата Йоана Буковска, която ефирно присъства в сюжета и превръща историята в още по-интригуваща, истинска и силна.

За писането с чувство на вина, за писането като психотерапия и за “ексхибиционизма” да разказваш в дълбочина, разговаряме с Христо Буковски в едно много истинско и честно, силно и до известна степен много тежко интервю. Което страшно много се надявах да реализирам, още докато четях романа. И за което смятам, че съм имала огромна чест да подготвя и да ви представя тук.

 

Христо Буковски: Тази книга можеше да бъде само такава – до обезумяване откровена и до самоедост честна.

Интервю на Валентина Мизийска

 

Първо бих искала да ти се извиня, че ти задавам въпроси за заслужените качества на роман по покъртителна и много лична история. Тя е много болезнена, но ако пък не беше, романът ти нямаше да бъде толкова забележителен. Има ли моменти, в които – повече като човек, отколкото като писател – изпитваш вина, че си написал “Хванеш ли самовила”?

По време на болестта на жена ми живях с чувството за вина, че ще допусна тя да умре – защото 5 месеца преди да угасне живота в нея екипът от лекуващите и́ лекари ме предупреди, че тя няма да има възможност да оцелее след като с лъчетерапията в Раковата болница и́ бяха изгорили червата. Не можех да се примиря, че е обречена, та с дъщеря ни търсехме нови и нови болници, където да намерят нужната стъпка към чудото. Не изпитвам вина, че романът навярно звучи жестоко – за мене е въпрос на чест и съвест да пиша честно онова, което мисля, а продължавах да живея кошмара на безочието, безотговорността, наглостта и безнадеждността, от който сам едва оцелях.

Известен си с публикациите си на теми за българската история, духовния живот на българите, богомилите, имаш и няколко романа, но този като че ли е най-силният от всичките. Как и кога започна да го пишеш?

Тя ме помоли от болничното си легло да напиша романа на нашата любов, ала, честно казано, възнамерявах да протакам, докато и аз… Но тя безпощадно беше обсебила мислите ми и не ме остави на мира, докато 3 месеца по-късно не започнах да го пиша. Беше последната ми възможност чрез него да живея с нея още година, макар и… вече с огромното чувство за вина, че, може би, трябваше по-скоро да я оставя да си отиде, за да не стига до този чудовищен край.

Ф. Д. Джеймс казва, че “нищо от онова, което се случва на писателя, не е напразно”, но когато говорим за тежки събития, трябва да внимаваме с подобни изрази. И все пак, би ли могъл да кажеш, че ако не се беше случило всичко това, тогава нямаше…

… тогава нямаше да постигна това – кошмарно в първите месеци – състояние на надвременност и… шемета да се нося по границата на измерения отвъд земните три…

Наричат “Хванеш ли самовила” автобиографичен роман, но всъщност малко читатели могат да дефинират разликата между биография и мемоар. В първото авторът разказва историята си от своето раждане до наши дни, а във второто се засягат само определени житейски събития, които попадат под обща тема. Затова от тук нататък ще наричам романа ти мемоар. И въпреки че си обект в мемоара си, той не е толкова за теб, колкото за онова, което читателите биха извлекли за себе си от него. Какво мислиш, че е то? Какво е посланието, което се надяваш да си предал?

Аз изобщо не приемам определението, че това е “биографичен” роман. Вярно е, че нещата, описани в него, са се случили пряко на мене, но безусловно документално предавам само обстоятелствата около боледуването и смъртта на жена ми. Останалото е надживяното през това време от самия мене, и затова на места може да звучи дори гротесково – то е животът като изкуство редом с живота като участ. Но такива са и романите ми “Буенец за братовчеди”, “Да пукне вещерът, горкият”, “Храначът на магаретата”, “Заложникът на боговете” и т. н. – те са преживени от мене и са излезли от мене, редом с фактологията за историческите личности и свързаните с тях събитията, която добросъвестно предавам.

От какво се ръководеше, когато избираше събитията, които да опишеш?

От болката си. Това, което в крайна сметка излизаше като текст, беше на път да ме разкъса.

Кое диктуваше хронологията в книгата? Как взе решение за структурата на мемоара – това непрекъснато връщане към миналото, представянето му на фона на настоящето, на самоанализа?

Не съм го мислил като структура – просто чувствах, че страшната истина, предадена безпощадно, трябва да звучи с припева на повседневния живот, който водят здравите с идиотската предумисъл, че тях смъртта не ги следва редом.

Предисторията е разказана на малки части. Така ли вървеше тя в главата ти или беше резултат от планиране как да я представиш? Имаше ли момент, в който се отдръпна от писането и си каза: “чакай сега да видя какво още бих искал да разкажа и къде да му намеря място”?

До голяма степен “изливането” на текста беше за мене психотерапия, защото по това време наистина имах много сериозни проблеми с душата си. Не общувах с никого, освен с колегите в редакцията, тъй че животът ми през тази година беше тази книга и в нея естествено се редуваха настроения – както в спомените от болните делници, така и в омерзението на изнурителните ми празници за оцелелия.

Като неделима част от сюжета, в историята представяш много свои и чужди недостатъци. Тогава, докато пишеше, не се ли притесняваше как близките ти, познатите, другите участници в историята ще приемат това? Имаше ли моменти, в които си се двоумил дали да разкажеш всичко в такава дълбочина?

Знаех, че мога да засегна много хора, но ние всички просто бяхме масовката около една жена, която умираше, ужасена как ще продължи дъщеря и́ без нейната всеотдайна подкрепа. Приятели сега ме упрекват, че стигам до ексхибиционизъм, но заради клетвата си да пиша за нашата любов – при безусловното си убеждение, че писателят е длъжен да бъде честен, – можех да внуша снизходителност към остротата и́ спрямо мене като “оголя” личните си недостатъци. Останалите участници вътре са живи със същите рискове.

А сега, отдалечавайки се във времето от творческия процес, не съжаляваш ли за нещо, което си разкрил в повече от личния си живот и този на близките си?

Тази книга можеше да бъде само такава – до обезумяване откровена и до самоедост честна. Съжалявам хората, които участваха гадно в тази история, но не и че ги описах такива, каквито ги видях тогава, в яда, отчаянието и омерзението си. Вярвам, че именно с това този роман заслужава да бъде художествен документ за нашето разпътно време, но горещо се надявам още сега да намери своите почитатели.

Историята в романа е изпълнена с много тежки моменти. Как се изправяше срещу тях в процеса на писане? Имаше ли мигове, в които се бореше със себе си срещу гмуркането в спомени за тях? Имаше ли моменти, в които си бил на границата да се откажеш, да зарежеш писането?

Такива дни имаше преди да седна зад клавиатурата. Но си бях дал дума, че щом започна да пиша, ще ми стиска да предавам нещата само такива, каквито живеят в мене, а не както ще бъдат приемливи, правилни или комерсиално атрактивни, та беше немислимо се откажа. Болеше ме много при всяко следващо “гмуркане”, затова – като разпускане – разигравах фриволно историйки около младата жена, която един скъп приятел бе насочил към мене дано ми даде любовна разтуха. Беше мило от негова страна, макар да ми помогнаха само като литературни герои.

Мислел ли си какво щеше да стане, ако не беше написал тази история, ако я беше оставил вътре в себе си? Вероятно в началото си писал за изцеление и в един момент посланието от тези събития е изкристализирало, и си осъзнал, че можеш да бъдеш полезен и на други хора…

Може би нямаше да загубя приятелката си, с която живеехме през последните 2 години – тя не можа да понесе, че съм писал с такава любов за жена си и ме напусна. Но нямаше да видя пък покой от Самовилата, когато поемам във вече любимите ми пътешествия по границата между световете, към които се пристрастих, докато отчаяно търсех контакт с духа и́ в първите месеци след смъртта и́.

Даде ли на някой от близките и познатите си да прочете романа, преди да го предложиш в издателството? Дойдоха ли отнякъде ценни коментари, които да наложат финални корекции?

Не, четоха го редактори и то само в издателства, на които го предлагах. Намираха го за “прекалено личен”, което според тях за такъв роман не беше достойнство. Прегърнаха го Румен Леонидов и Любен Козарев, когато стигнах до издателство “Изток-Запад”, за което съм им много признателен.

Как минават дните ти сега? С какво се занимаваш? Работиш ли над нещо в момента?

Пиша една много трудна от гледна точка на пазарно предлагане книга, но не смятам да се отказвам. Пътувам много – всяка седмица до Перущица, където съм PR на Историческия музей, или като лектор в пътуващите семинари по свети места на древни и средновековни магически практики на фондация “Виделей”, както и по обекти, свързани най-вече с богомилите – тяхното наследство ни води в Испания, Андора, Франция, Италия, Малта, Хърватска, Босна и Херцеговина…

Разкажи ми как пишеш? Имаш ли си творческа рутина? Как изглежда работният ти кът? Изискваш ли от себе си определен обем страници на ден?

Имам си едно правило: Бог напред и аз с Него! Никакъв дневен обем страници, защото спазвам безусловното си решение да не пиша, когато не съм повярвал във вида, в който мога да споделя постигнатото вдъхновение. За ред на работното място не може и дума да става – понеже вече осма година живея сам вкъщи, навсякъде из дома стоят разтворени книги и до тях – купчини листове за записване, които винаги могат да се сместят от лаптопа.

Какво обичаш да четеш и кои съвременни БГ автори обичаш?

Чета главно исторически изследвания, документи, спомени за събития и места от всеки наш автор, който ми е попътен за текущата ми книга, независимо от кое време е. Някога Българското възраждане е започнало с популярни исторически четива, а сега има възможност да се разкажат много непознати подробности за събития, личности, светилища и духовни практики от нашето минало, които са важни, за да се опознаем по-добре ние, българите, като наследници на проследими поне до 10 хилядолетия назад сакрални градежи с наличните свидетелства за наследствените традиции в духовния живот и културата по нашите земи.

Твоят съвет към начинаещите български писатели, които четат bgstoryteller?

Не се бойте да бъдете себе си – излиза скъпо и рядко се оценява навреме, но само тогава си струва да се пише. Унизително е да си епигон или слуга (на влиятелни ментори, на конюнктурата, на пазара). Писателството е добра работа за човек, който може да направи творбите си уникално духовно приключение за много други хора. Може да бъде и доходоносна, но рядко, ако държиш на горните условия.