Из разказа “Негово светейшество” от сборника “Жената на писателя”

Из сборника с разкази “Жената на писателя” на Георги Тенев, издателство Колибри.

“– Ето ме. Помниш ли ме?

Той гледа жената и тя го гледа. Мълчи. Негово Светейшество чува някаква позната песен от заведението наблизо. Разпознава ли песента? Не би могло да я е чувал друг път, това е танцова музика. Или по-точно рокмузика. На Негово Светейшество не му достига компетентност, за да определи песента като балада. Но това е балада. Далечно и чуждо нещо, неприемливо за реда и тишината, в които живее патриархът. Може би на път, в залите на аерогарите, някой случаен ден…

Станало е съвпадение, при което тази мелодия се е прилепила в паметта му, без той да разбере. Или самата памет го лъже. Жената го гледа – с вързопчето пране в ръце. Колко далеч е онова време, войната. И през Втората, както и през Първата война, докато силите на стария и новия свят си разпределяха картата, приютите се пълнеха и изпразваха с ужасна бързина. Такава скорост може да постига само смъртта. Тази жена не е рускинчето. Малката Олечка си е отишла от света много отдавна.

А Наум не е знаел. Не е добавил името ѝ към другите имена на покойници, които споменава всеки ден в молитвата си. Затова ли дойде тук? Тази тревога ли го вдигна на крак и го накара да бяга, скрит в чужда дреха? Всъщност името на Олечка не може да бъде добавено към списък. С него може само да се започне. После той би спрял, би се препънал, би секнал вътрешният му глас. Туберкулозата беше много страшна и открадна много деца по време на войните и след това. Недохранени деца, малчугани без семейства, най-вече тях.

Да, Наум разбира, че греши, че се е заблудил. Това не е тя. Било е наивно даже да го предполага. И тогава в сърцето му става празно и неистинско, сякаш и въздухът, който вдишва, и светлината, която влиза в очите му, е измамна. Някакъв лъжлив пейзаж, лукаво преместен пред погледа, за да закрие истинския свят. И не е дори съзнателна измама, не е капан, поставен от нещо или някого, а обикновен феномен на природната случайност.

Фрагмент от хаоса на света. Видял е несъществуващи контури, нещо познато върху силуета на напълно непознатото. Краят го очаква, казала му е внезапно вечността със своя глас, студен и далечен. “Краят те очаква”, повтаря си наум Наум, преповтаря отново и отново това, докато крачи с вдървени стъпки обратно. Прибира се. Дори не забелязва суматохата пред централния вход на болницата, където тази сутрин е паркиран черният мерцедес на Светия Синод. В отделението вече са се разтревожили, че Негово Светейшество не отговаря, а вратата е заключена отвътре и дори май подпряна с нещо.

* * *

Бяха му звънели вече седем пъти по вътрешния телефон. Тогава им хрумна да погледнат от другата страна на сградата, където са терасите на стаите. Видяха прозореца с пердето, спуснато до средата, видяха и отворената врата към балкона. С надигане на пръсти вътре мярнаха, така поне им се стори, тъмната фигура на стария мъж, облечен в расото. Ужасиха се, без да знаят от какво. Възложиха мисията на най-младия помощник на секретаря, току-що завършил семинарист с ниско остриган врат.

Момъкът, яко момче от Карлово, се изкачи по стъпалата от врачански камък. Когато се озова на края на терасата, спря. Обърна се колебливо, но отдолу протосингелът и секретарят на Синода му даваха знаци да не се мае, а да продължава. Момчето пристъпи към вратата. “Ваше Светейшество, дядо Науме, отче свети…”, повтаряше си младежът думите, които трябваше да каже. Но точно от тоя приближаващ миг и от тези реплики го беше най-много страх, защото едно е да похлопаш, а друго е и да трябва нещо да говориш. Семинаристът пристъпи към открехнатата врата.

Стаята бе голяма, но Наум беше близо до прозореца, тъй че младежът веднага го разпозна. Спря се. Това ли било? Патриархът бе коленичил и се молеше. Момчето се обърна, погледна към двора. Отдолу чифтове очи чакаха да им извести какво става там вътре.

Но патриархът не се молеше. Той препрочиташе страница, записана в дневника му. Накрая дръпна хартията и листът се откъсна. Прегъна го, пръстите му леко трепереха като от студ. Прибра листа под расото си. Тази страница можеше и да не остава в синодалния архив. Защото иначе всичко щеше да отиде там, рано или късно. Наследството, написано от патриарсите, писма, лични и служебни, се пазеха. Някой ден щеше да дойде времето да приберат архива и на Наум в стаята с дървени рафтове. В Константинопол го правели след петнайсет години, в Александрия – след петдесет. Сега нямаше твърдо правило, но някой ден и това щеше да стане. Какъвто и да бе изходът от кардиограмата, от ангиографията, от консултациите, за които го чакаха с нетърпение. Все едно, всичко е в Божиите ръце. Бог не боледува от болестта на времето.

За да разкаже на някого, трябва някой да повярва. Изповедник на патриарха е монахът Инокентий, но дори и той не знае за книгата. Патриархът сам пише книга, събира я от години. Това са части от дневника, който беше започнал да води още като семинарист. И после бе продължил, вече повече от шест десетилетия. В нея описва работата си, преводите, науката, резюмира новопрочетените книги. Там са стиховете, за които не подозира никой.

Знае ли се какво направи Наум тези дни, след като излезе от болницата? Той самият събра една тънка книжка. Сложи ѝ заглавие и име на автора, но не своето. Надписа я като превод, един нов труд от Авенагор Морадзе. Никой в издателството “Витезда” нямаше да се усъмни и нямаше да проверява изворите. Авенагор е поет от Иверия, живял през 30-те години на XX век. След всички внимателно подготвени от Наум студии, след педантично направените преводи през годините, препрочетени и редактирани от самия него по два и три пъти, сега за първи път си служеше с измама. Макар и това да не беше измама и мошеничество. Откакто бе патриарх, той пишеше и подписваше единствено патриаршеските послания, проповедите си, изявленията, когато в редки случаи се налагаше гласът му да прозвучи по телевизията.

Потърсете тази книга. Казва се “Олечка”.

А истинската Олечка? Тя беше погребана в малък ковчег от тънки дъски, небоядисани, с пирографиран кръст на капака. Когато се бе запътил към мърлявата фасада на пералнята в загърбения заден двор на Медицинската академия, воден от странна непреодолимост, Негово Светейшество не знаеше, той изобщо не знаеше, че една душа го чака.”

 

Из сборника с разкази “Жената на писателя” на Георги Тенев, издателство Колибри.

Още откъси от сборника:

Из “Бетон” от сборника “Жената на писателя”

В своя нов сборник “Жената на писателя” Георги Тенев открива персонажите си сред висшия църковен клир и висшата политика. Разказите са населени с романтици и мракобесници, с антигерои, шпиони и модерни феодали, с рано пораснали деца и крехки любовни двойки. Това са истории за опасни връзки между половете, за съвременни грехове и подвизи на тялото и духа, за отчаяните обедняващи фигури на съвременния град.

Откровено политическа, оригинално съчетаваща елементи на трилъра и неоготиката, прозата на Георги Тенев ни изправя пред сюрреалистично огледало, в което се отразяват българските кризи от последните години.

„Жената на писателя“ засища глада за силна, безкомпромисна литература. Но тя търси и спасение за обикновения, нерешителен човек.

ГЕОРГИ ТЕНЕВ е писател, сценарист и драматург. Автор е на романите „Партиен дом“ (Награда за български роман на годината на фондация „ВИК“, 2007), „Кристо и свободната любов“, „Господин М.“ и на сборника с разкази „Свещена светлина“ (отличен със стипендия за превод на Американския ПЕН център).