Георги Тенев: Текстовете ми имат пряка връзка с пулса на живота

Георги Тенев е роден през 1969 година в София. Завършва НГДЕК „Константин-Кирил Философ“ и Софийския университет „Св. Климент Охридски“, а през 1994 г. е един от абсолвентите в експерименталния клас на Маргарита Младенова и Иван Добчев в НАТФИЗ. Избран е за Хердеров стипендиант от българския носител на Хердеровата награда Константин Илиев и продължава следването си във Виенския университет през 1996-1997 г. През 1994 заедно с режисьора Явор Гърдев и сценографа Никола Тороманов става съосновател на Триумвиратус Арт Груп. Постановки по негови текстове са играни в Германия, Франция и Русия. В периода 1997-1999 работи като драматург на Театрална работилница „Сфумато“, а до 2002 е и асистент в НАТФИЗ. Георги е автор и водещ на предаването за книги и литература „Библиотеката“ по БНТ, един от сценаристите и водещ на телевизионната кампания „Българските събития на ХХ век“ (БНТ1 и БНТ САТ, 2009 – 2010), автор е и на концепцията за предаването „Аеро: Кино и книги“ по телевизия Re:TV. Любимите му жанрове са научна фантастика и антиутопия, като най-често засяганите теми в творчеството му за тези за посттоталитарните общества, социалната амнезия, рухването на утопиите и псевдорелигиозността. През 2007 романът му „Партиен дом“ печели приза „Български роман на годината“ на фондация ВИК, а през 2015 печели конкурса на издателство Open Letter и е издаден на английски език. Други негови произведения са романите „Кристо и свободната любов“ (2008), „Господин М.“ (2010), „Български рози“ (2016), сборниците с разкази „Свещена светлина“ (2009) и „Жената на писателя“ (2016), както и сценариите и режисурата на филмите „Свещена светлина“ (2010) и „Хубен рисува пари“ (2012).

 

Георги Тенев: Не мога да произвеждам продукт, от който сам бих се отегчавал.

Интервю на Валентина Мизийска

Снимка: Мисирков/Богданов

 

С романа си „Партиен дом“ печелиш награда за БГ роман на годината за 2007 на фондация „ВИК“. Изненада ли те успехът?

Не съм сигурен дали това е точно успех. Може да се каже, че е признание от страна на няколко сериозни и аргументирани членове на журито. След като се разгоряха спорове за избора на моята книга, част от тези хора публично и сериозно поясниха защо тя трябва да е роман на 2007-а. Сега, повече от десетилетие по-късно, могат да се направят по-трезви преценки и сравнения кой е бил прав. За мен наградата беше знак, че съм на прав път – да не се страхувам от това за какво пиша и да не ме занимават въпросите дали стилът ми не е прекалено експериментален, дали мога да създавам собствена традиция и тъй нататък.

Романът ти е написан от първо лице в стил „поток на мисълта“. Лесно ли влизаш в ролята на литературен герой и оставаш мислите му да потекат?

Не, не е поток на мисълта. Няма поток, а внимателно събиране на строшени парчета от паметта. Гласът на автора и персонажа са в сложна симбиоза, това важи винаги и за всеки текст. В този случай има определена химия, зависимост, става дума за носталгия и абстиненция от нейния наркотик. Освен това, аз се опитвах да нафантазирам една болка по отдалечилата се младост, а сега вече разбирам по-добре какво съм искал да направя.

Колко време писа романа?

Три седмици. Още една го оформях и се отказах от част от написаното. След това още два-три дни търсех точния момент да сложа точката.

Планира ли го предварително? Имаше ли идея за структурата, подредбата и съдържанието на сцените?

Нищо не е планирано. Само че, когато се навлезе в самата ситуация, с появилите се вече герои и отношения, могат да се правят доста спаринги, опити, да се прогнозира как и накъде ще отиде една верига, ако я проследим. Аз съм проследявал вериги от сюжетни връзки, така да го кажем.

Задълбаваш в спецификата на атомната енергетика, лъчевата болест, Чернобилската авария, химията и балсамирането на тела в мавзолея, гробището в Хамбург и още много, много други теми. И разказваш доста достоверно. Какви проучвания направи заради „Партиен дом“?

Дълги проучвания, безсънни. Най-важен беше един доклад на Украинския комитет за Държавна сигурност, както и анализи на руски професори. Това ме е занимавало отдавна, а по време на писането на книгата просто се подредиха нещата на хартия. За Мавзолея интерес съм имал винаги, заради силните лични спомени от този стрес, посещението там. Но чак години след като книгата беше издадена, аз навлязох истински дълбоко в темата. Издирих от Държавния архив оригиналните чертежи на мавзолея, докладите и наставленията за работа с техниката, съоръжения за съхранение, подземни камери и пр. и пр. Невероятни документи. Невероятна история – от строежа на първия мавзолей (за една седмица!), до късните разкрасявания и подобрения, в които са участвали най-сериозни български скулптори и художници. Невероятно изглеждат и ведомостите, с които се вижда как на обекта в началото са работили всички зидари, които са били изобщо на територията на София. Мобилизирали са ги и точка. Всякакво друго строителство е спряло. Материалите за облицовката са взети от строяща се болница. Една извънредна ситуация. Това е в кръвта на социализма и на балканско-славянската ескалираност: да се правят ударно неща, да се работи спонтанно и на всяка цена. Това е част от националния характер.

Спомени, същинско действие, сънища, фантазии… Не пишеш лесни за четене текстове. Според теб, с какво щеше да се „осакати“ идеята, ако историята беше разказана по стандартния начин – само с действия, диалози и описания на обстановки?

„Не пиша лесни за четене текстове.“ Вероятно няма смисъл и да пиша тези отговори тогава… Кой текст е лесен за четене? Според мен инструкциите в градския транспорт, примерно, са особено трудни за четене, защото нямат връзка със сърцето на живота. Моите текстове имат пряка връзка с пулса на живота. И понеже този живот е сложен, неравноделен, нееднозначен, затова и неговото творческо описание не е 2+2 = 4. Аз самият се уморявам и изтощавам от изкуство, което не ме кара да се мобилизирам. Не мога да произвеждам продукт, от който сам бих се отегчавал.

Какво е посланието, което се надяваш да си предал на читателя с „Партиен дом“?

Нямам послание. Имам преживяване, което съм направил публично. Когато някой се отваря, разкрива, хайде – дори когато буквално някой се съблича, той може би няма ясно конкретно послание, но иска да занимае околните с проблема на голотата. На това, че дрехите само прикриват нещо друго. Дали то е срамно? Дали е грозно? Дали е красиво? Може би тези въпроси са посланието…

Разказите ти сборника „Жената на писателя“ също носят отличителния ти стил – текстовете ти са доста философски, но имат белезите на интимната откровеност, разкъсана сюжетна линия. Как избираш историите си? Главният герой ли „виждаш“ първо или случката? Кое не вдъхновява?

Нищо не избирам, то идва само. Нямам никаква представа, аналитична, за синтеза на сюжет, герои, движения.

А коя форма на изразяване предпочиташ – роман, разказ, пиеса, стихове?

Разговор с хората.

Доста често в разкази и романи подхващаш темата за 80-те и 90-те години на ХХ в. С какво те привлича пост-тоталитаризма?

С това, че го живея. Всички го живеем.

Според теб как те редактираха в издателство Колибри? Безпощаден или респектиран от опита ти на активно пишещ човек беше редакторът?

Работя с отличен редактор, това е Таня Джокова. Не просто се вслушвам, а направо се подчинявам. Когато имаш такава рядка възможност – да работиш с прецизен, пунктуален професионалист, който наистина ти мисли доброто, е направо несериозно да не се възползваш. Смятам, че авторът трябва да е много дисциплиниран, когато има качествен редактор пред себе си. Книжарниците днес са пълни с отвратително редактирани книги, всъщност, изобщо не са редактирани. Това е голям проблем – както за преводната, така и за българската литература, която излиза. Свидетели сме на дефицит на професионални редактори. Може да се каже, че аз съм имал винаги страхотния лукс – първо с Калина Гарелова и Георги Илиев при книгите, издадени от издателство „Алтера“, и сега – с Таня Джокова в издателство „Колибри“.

Има ли какво да научи писател с опит като твоя от редактора си?

Намирам думата „писател“ за опасна и откровено вредна, поне от гледна точка на човека, който пише. Тя носи в себе си претенция за професионализъм. А трябва да е чувство, не умение. Да е вълнение, а не практика. Като да си влюбен – нали тогава не те наричат с някаква особена, характерно професионална дума (годеник, съпруг, претендент, любовник – това са други неща). Когато си влюбен, могат да те опишат само с някакви несериозни или метафорични имена – ти си луд, смахнат, окрилен, щастлив, нещастен...

Който пише истинска литература е като влюбен човек. Не е „писател“.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.

Create a website or blog at WordPress.com

Up ↑

%d bloggers like this: