“Морето е гробница голяма и знае много тайни…”
Из разказа “Лунна пътека” от сборника с разкази “Две луни” на Елена Павлова, издателство Изток-Запад.
“Лунна пътека
Ударите на чука отекват. Могат да ти спукат тъпанчетата. Ритъмът е настойчив като африкански барабан. Забелязвам боцмана да гледа към хоризонта на запад и му се заканвам с пръст. Работи, човече, времето изтича!
Ако оцелея да го разказвам на внуците си, сигурно ще ги баламосвам, че съм подушил нещо гнило още като го видях на кея. Но не беше така, хич не беше така. Вярно, повечето моряци идват за работа право от кръчмата, а този ми се стори трезвен. Но не ми събуди подозренията, понеже бездруго на шхуна като нашата не наемаме пияници.
Не беше едър – точната дума е жилав. Лицето му беше обветрено, очите – живи, косата – изсветляла от слънцето. Ей това си помислих за него: че е плавал наскоро по южните ширини.
Следващия път го мярнах, докато боцманът му показваше кое къде е на борда. Августин, това беше името – Йон Августин. Просто матрос и добре с справяше с работата. Нямаше друг като него, като маймуна се катереше по мачтите. Понеже беше дошъл последен, спеше на най-лошото място в кубрика. Нищо странно нямаше в него, там е работата!
Ударите на чука отекват. Все ме тегли да гледам към западния хоризонт; трябва да вдишвам и да себоря до десет, за да спре ръката ми да трепери и да мога да пиша. Работи, проклет да си, няма време!
Странното почна седмица и нещо след отплаването – сутринта не намериха рулевия. Имаше малко кръв по палубата. Як и гаден бабанка беше Хансен и имаше думата ми, че стигнем ли Европа, го свалям на първото пристанище, копелета като него не ни трябват на робда кръвзасъхнала Никой не си призна, но то си беше ясно: не са му издържали на някого нервите и там, в тъмното, му е видял сметката. Тялото – зад борда, морето е гробница голяма и знае много тайни.
На следващата вечер – тъкмо си лягах – чух Девъро на руля. Изпищя. Изведнъж, все едно са му запушили устата след това. Втурнах се навън. Не мярнах ничий силует, не съм дочул и тялото да пада във водата. На носа намерихме кръв пряснакръвчервена Девъро не беше като Хансен – на мравката път правеше. Кой би могъл да му посегне?
Ударите на чука отекват. Слънцето е като кървава пита на хоризонта. Хайде, боцмане, давай, човече… изтича времето катокръвтече
На третата вечер момчетата сами се разпределиха на стража. Стоях и гледах как слънцето потъва в океана, а наместо него изплуват звездите. И луната се изблещва в потъмняващата синева.
Нолан, той беше вахтен нея нощ, окачи фенер. Не му наредих да го махне, защото се страхуваха – всички те… и аз. Аз също се боях, защото с този екипаж сме една кръв сеплискатопласладка и с мнозина от години сме под един флаг. Убийци на борда не търпя.
Случайно го видях. Не можех да заспя и излязох на въздух, и се обърнах – Нолан на носа, самотен силует в светлината на фенера. Внезапно нещо, някой, връхлетя отгоре му. Събори го.
Докато притичам, там нямаше никой. Само кръв по дъските.
Не казах на момчетата, но не човек видях да го напада.
Ударите на чука отекват. По тези ширини здрачът пада бързо. последни кървави топлакръвкусна следи от слънцето – и скоро ще е мрак. По-бързо работете, няма време!
Поддържахме стража още няколко нощи, но страшното не се повтори. Момчетата гадаеха дали среднощният ни нападател не е имал зъб на Хансен, Девъро и Нолан – и с тях да се приключи. Важното е, че страшното отмина, да чукнем на дърво.
Към седмица застъпваха по двама вахтени, после и това престана.
Отклоних шхуната от курса – загубихме десетина дни, но наех нови хора на мястото на мъртъвците.
И после, месец след смъртта на Хансен, изчезна Смайли. Не беше вахтен нея нощ. Излязъл от кубрика, казаха момчетата… и не се върнал. Йон беше рулеви. Повиках го в кабината си и го разпитах дали е чул или видял каквото и да е.
– Заспах на руля – призна веднага. Беше свел очи с виновно изражение. Облиза се. – Заспах и… – пак се облиза.
Не притеснено – лакомо, като дете, което баба му е спипала в килера със сладките. То понася боя за простъпката си какпулсиравенатанавратанабоцмана но е доволно и пак ще влезе да краде.
Ударите на чука отекват. Смрачава се, небето е с цвят на мастило и първите звезди игриво ми намигат ахтазивенанавратанабоцманаБОЖЕГОСПОДИ! Няма време, побързайте!
Наредих на боцмана да ни издялка дървени колове. На всички наредих да си останат в кубрика, а следващата нощ аз лично поех руля, а боцманът седеше в засада на бака. Йон натоварих да дежури до мен, а своя кол скрих наблизо под въжетата.
След залез слънце пълната увисна в небето, червена кръвкръвкръвкръвкръв и вятърът бе странен. Предвкусвах буря.
Щом лунната пътека се очерта по гребените на вълните, помолих Йон да ме смени за малко и тръгнах към въжетата.
Той ме нападна в гръб, но вече бях готов. Отхвърлих го, извърнах се, надигнах кола. Той ме притисна с кожестите си криле, дъхът му смърдеше, борихме се. Откъснах лакомата му уста от рамото си и го блъснах назад. Замахнах с кола и го пронизах през гърдите. Боцманът го довърши.
Спогледахме се съучастнически над трупа. Избърсах си кръвта и се ухилих на верния си спътник.
На следващия ден се развилня оная буря, която идваше насам. Приветствах я, повярвайте ми, макар че връхлетя с кошмарна злоба – скъсани платна, строшени реи, раздробени човешки тела ОКЪРВАВЕНИ
Ударите на чука отекват, могат да ти спукат тъпанчетата. Ритъмът е като на африкански барабан.
Страшното свърши, така си мислех, докато бурята вилнееше. Но снощи… не намерихме Траск. И знам какво се случи с него понеже КРЪВТАМУБЕШЕВКУСНА-БЕШЕСЛАДКАТОПЛАКРЪВКРЪВКРЪВКРЪВКРЪВ и днес накарах боцмана за закове вратата и горния ми люк, и този към палубата. Лунната пътека… не бива да я видя.
Ако съм прав, ще оцелея да разказвам на внуците си, ако ще и да бягам като попарен от луната, когато се окръгли.
Ако ли пък греша, момчетата са си приготвили колове.
И хайде, кови по-бързо, не остана време!
КККРРРРЪЪЪЪЪ “
Из разказа “Лунна пътека” от сборника с разкази “Две луни” на Елена Павлова, издателство Изток-Запад.
Още откъси от сборника:
“Двайсетина живи обитатели в блок 10 ли бях казал? Май силно преувеличавах…”
“Две луни” е първият сборник с разкази на Елена Павлова и обхваща най-доброто от периода 1996–2016 г. Включва 17 разкази и новели в жанровете хорър, фентъзи и фантастика. Повечето от тези истории излизат за пръв път на хартия.
“Очакват ви срещи с влюбени елфи, ездачи на дракони, майстори на мечове, менестрели и герои от балади, изкусни манипулатори, пътешественици във времето, динозаври, роботи, пустинни бандити, призраци и вампири, някои от които си падат по чашката. И най-важното – не пропускайте да се повозите на тролбург!”
Иван Атанасов
“Мис Дриймънд, това е единственият разказ, който ме кара да се разплаквам поне 2–3 пъти всеки път, когато се връщам към него. Сърдечно благодаря!”
И. Даскалов за “Елфическа песен” в bukvite.com
“В “Две луни” са замесени съставките, които за мен отделят гениалното от просто доброто… Разказът е като прозорец към един нов и вълнуващ свят където читателят все още не е стъпвал. Това е ‘музата’ заради която четем фантастика.”
B. Delvig в sivosten.com
Елена Павлова пише “откакто се помни”, като първите си награди в конкурси за възрастни получава още на 13-годишна възраст и оттогава насам е развила сериозен апетит към участие в конкурси и е натрупала впечатляваща купчина отличия. Първата си самостоятелна книга издава през 1994 г. и оттогава насам има публикувани общо 11 книги под свое име и псевдоними, както и много участия в алманаси и сборници. Тя е и един от триадата български автори, оставили огромна следа в историята на книгите-игри, позната на почитателите на жанра като Върджил Дриймънд, с издадени над 25 книги-игри и стратове, предимно в изд. “Мега”.
Елена е също така преводач (от английски и руски), от 1991 г. насам работи предимно в областта на фантастиката, фентъзито и хоръра, с кратки забежки в областта на трилърите. Сред най-интересните автори в портфолиото й са С. Кинг, Р. Маккамън, А. Рейнолдс, Фр. Хардинг, П. Бачигалупи, В. Е. Шуаб, както и класици като Р. Хауърд, Е. Бъроуз и Т. Х. Уайт.
Тя е член на клуба на авторите на хорър Lazarus от самото му основаване.
