Димитър Цолов: Никога не знам къде ще ме отведе една история

Много земен и забавен човек е Митко Цолов. Обичам автори, които с удоволствие не само пишат, но и разговарят. И които с желание разказват за изкуството си, защото смятат, че на своите читатели и млади пишещи събратя го дължат. А още повече обичам автори, които съумяват да ме ангажират с това, което пишат – да не говорим в случаи на жанр, в който не съм от най-разпалените фенове. Но какво е да си фен на жанр, когато четенето ти е страст, а търсенето на добри литературни БГ примери ти е призвание! Една подробност, нищо повече. И категория, размита в талант, добра история и характерен глас.

Романът “Кървави песни” носи чертите на добрите книги – чете се лесно, ангажира мисълта и след приключване се помни. Димитър пише без претенция, с маниера на писател с много стаж, който умее да раздава щедро себе си в оригинален разказ, но и знае от какво и колко да спести. Започва страшно деликатно, без много предистория – нея я споделя с читателя уж между другото, за да не го обиди с натрапване, да не му досади във фаза, в която всичките герои са му чужди, още не са му симпатични или просто търси смисъл да чете. Един баланс, който нерядко липсва дори в творчеството на световни имена в литературата, без значение от формат на прозата и жанр. Главите са кратки – без тежки описания и без изпипани в безсмислени детайли сцени. Само най-важното, без грам излишество. С използване на диалога като средство за представяне на инфо за герои и събития – на макс. Динамично и кинематографично. С премерения си език и ненатрапчиво усещане за хумор, за да се приравни до всички качествени четива на чужди автори на нашия пазар.

Роден на 01.06.1977 в град Враца, Димитър Цолов е фронтмен и китарист на пънк бандата “Докторс Гого Бенд”, а по професия е лекар със специалност “Образна диагностика”. Но това не пречи в интернет да е добре познат от Фейсбук страницата си “Пияният Бард”, която списва от зимата на 2009 г. Пише хумористична поезия, както и фентъзи и хорър проза. Негови стихотворения са публикувани в регионалния печат и в броевете на алманах “Резерват Северозапад”, а разкази – в списания “Дракус” и “Сборище на трубадури”, както и в различни сборници и антологии. Към момента има издадени 8 книги, сред които 3 стихосбирки, 5 романа и сборник с разкази. С романа “Кървави песни. Хрониките на Чистника и Шепичката” Димитър Цолов отваря портите на величествения Емор, за да ни разкрие как Рент Чистника среща Блър Шепичката и какво се случва, когато най-доброто платено острие в империята и най-умелият крадец на света обединяват сили срещу всевъзможни мечове, магии и чудовища.

За четенето и писането, за вдъхновението и работата по създаване на светове, за “печения” си редактор и майсторът на фентъзи корицата, за авторите, които той цени и още много, много работи си говорим с Димитър Цолов – Доктора в едно интервю, което можете да възприемете като добра рецепта за писането в жанрова литература или за забавно четиво, каквото то е в целия си блясък.

 

Димитър Цолов: Има само два вида редактори – “печени редактори” и “редактори, каращи я през пръсти”.

Интервю на Валентина Мизийска

Снимка: Кирил Груев

 

Завършваш медицина. Т.е. журналистиката, филологията и тем подобни професии с ударно използване на езика не са те вълнували. Но пък пишеш стихове, разкази, романи. Как и кога се запали по писането?

Композирам и песни, ха-ха, вокал и ритъм китарист съм в една шантава банда – “Докторс Гого Бенд”, измислила свой “стил” – “трапезен пънк”… А сега сериозно – не мога да дам конкретен отговор на въпроса. Предполагам, че първо е било запалването по четенето, после е дошла потребността и аз да кажа нещо. Чета от най-ранна възраст, лакомо, ежедневно. Водя си читателско тефтерче още от онези години и с умиление наблюдавам как старателните завъртулки на първолака са се трансформирали в нечетливи докторски драскулки – тип “електрокардиограми”. Все пак, според майка ми, началото е положено във втори клас със стихотворение, посветено на Ботев, което, уви, не е запазено за бъдните поколения… В прогимназията вече здраво бълвах рими и ги обличах в музика с помощта на един акордеон, а в гимназията (девети или десети клас) написах и първото си по-мащабно прозаично произведение с размерите на повест. “Война на креатории” – фантастика беше (много ясно), пазя и черновата в една вехта кутия от шоколадови бонбони, но ме е страх да я разлистя… В студентските години останаха само римите, нямаше време за проза, напълних три или четири тефтера, които ревниво съхранявам до ден днешен, ала и тях не поглеждам – депресии, любовни терзания… кому е нужно, ха-ха. Към прозата се върнах през 2001 г. с един разказ, кратка хорър-психария, “вдъхновена” от казармата (служих след дипломирането си като лекар и този факт явно отключи лудостта в мен). До ден днешен поезията – сериозна или не толкова – е “любовта на живота ми”, дошла от пръв поглед, а прозата смятам за капризна дама, която упорито и често безрезултатно ухажвам… Точно поради тази причина завоеванията ми на този фронт са по-ценни.

А как точно хорърът и фентъзито ти влязоха в кръвообръщението?

“Виновен” е брат ми Боян, доста по-голям от мен. Неговата колекция от фантастика, около 200 книги, която ми подари в началото на деветдесетте, ми откри “новите простори”: “Градът”, “Ах, тази Алиса”, “Магьосникът от Землемория”, “Какавидите”, “Резерватът на таласъмите” – мога да изреждам заглавия половин час… Постепенно сам открих Стивън Кинг (“Мъртвата зона”, “Дългата разходка”, “Сейлъмс Лот”, “Нощна смяна”), Роджър Зелазни (“Хрониките на Амбър”), Робърт Хауърд (“Конан Варварина”)… Мога да изреждам заглавия дванадесет часа.

Тясно-жанров писател си. Имат ли достатъчна аудитория хорърът и фентъзито? Казват, че откъм издателски интерес нещата не са розови. Лесно ли те публикуват?

Спекулативните жанрове винаги са имали и ще имат своите почитатели, но издателствата залагат на вече утвърдени имена (Кинг, Толкин…), защото нерядко, публикували по-неизвестни автори “на риск”, оставят поредици недовършени и предизвикват праведния гняв на феновете… Кофти, ала разбирам и едните, и другите. Все пак в последните десетина години усетих някакво раздвижване – докоснах се до нещица на любопитни за мен писатели (Джак Кетчъм, Джо Р. Лансдейл, Брайън Кийн) – вярно, инцидентни, но все пак – едно добро начало; “сигурни играчи” в сферата на фантастика и фентъзи (Джордж Р.Р. Мартин и Дан Симънс) ни се показаха в хорър светлина (а те пишат прекрасен хорър); появиха се и доста родни творци на литература с остър сюжет, някои дори постигнаха нелош пазарен успех. Относно моите “писания”, никога не съм изпитвал кой знае какви трудности да уредя публикуването им, може би, защото от самото начало се запознах с правилните хора. Тук е мястото да благодаря на всички замесени и на издателствата, гласували ми доверие до настоящия момент – “Рал Колобър”, “Гаяна” и “Изток-Запад”.

А не ти ли се иска да опиташ в друг жанр? Художествената проза не те ли блазни?

Тъкмо щях да попитам (гложди ме още от предния въпрос) защо наричаш “тясно-жанров” такъв широко скроен човек като мен, ха-ха, майтапче. И отново ставаме сериозни – никога не съм си налагал ограничения. Накъдето ме тегли, натам подкарвам писателската си каручка. Все пак тихичко ще спомена, че първата ми по-дълга прозаична творба от началото на новия век беше една повест за аматьорска рок-банда. И преди да попитате – да, пазя черновата, но ме е страх да я отворя 🙂 Обмислям също така да се пробвам в криминалния жанр. Имам идея и за романизирана биография на една много интересна историческа личност, но там вече работата е дебела – подозирам, че проучванията ще ми отнемат няколко години и не знам дали изобщо ще се престраша да положа първата копка… Ще поживеем, ще видим…

Наистина широко-скроен! Какви истории те вдъхновяват? От каква искра пламва вдъхновението? Историята или героят ти “проговарят” първи?

Ха сега де… Със сигурност харесвам добре разказаните истории (без значение на жанровата рамка), особено ако пък имат и хубав край, защото в живота обикновено не става така. Относно втората част на въпроса – по-често някаква мъглива идея се завърта в главата ми и сядам да я реализирам, а героите биват моделирани в движение.

Разкажи ми по-подробно как твориш. Не измисляш в подробности предварително интригата, героите, обратите, а се вдъхновяваш от сцена/картина и с писането й тръгва целият творчески процес по сюжета? С две думи: не планираш историите си?

В болшинството от случаите тръгвам “на сляпо”, никога не знам къде ще ме отведе една история, пиша обаче строго последователно, сцена по сцена, от началото към края, а завоите на сюжета ги взимам често импулсивно. Нерядко зациклям, докато намеря конкретно решение… Абе, сладка мъка…

Според теб, има ли си тайна рецепта добрата фентъзи история? Някакви задължителни компоненти (конфликт между Добри и Лоши, специални сили, магии, смърт, съспенс), пожелателни елементи (текстове на песни, хумор, например)? Какво държиш ти да има твоята история, така че да я предложиш за разглеждане в издателство?

Рецептите могат да напълнят сто рецептурни книжки, но има една мъдра приказка: “Пиши това, което обичаш да четеш”. Май я срещнах за първи път в интервю с покойния, непрежалим писател и преводач Адриан Лазаровски. Подкрепям на 100% въпросната философия, приложима не само за спекулативните жанрове. Стремя се да се забавлявам, да вмъквам тънък хумор, дори в сериозните моменти. Извън това съм много взискателен към писанията си, постоянно препипвам, редактирам, следя (доколкото мога с постоянно променящите се правила, ха-ха) за правописни грешки. Важно е черновата, която ще покажеш не тестовия читател/издателя да е грамотно написана! Уви, продължавам да имам проблеми с чисто техническото оформление на файловете (както ще се убедиш, когато ти върна и този файл, ха-ха), но се уча в движение.

И вероятно, както във всеки жанр, и тук вие, писателите, не откривате тепърва топлата вода. Как бягаш от клишето?

Не можеш да избягаш от клишето. Всичко (така поне мисля аз) вече е написано, композирано, сътворено… Приеми този факт и бъди талантлив преписвач или иначе казано – направи една читава… кавър версия 🙂

Колко време ти отне писането на „Кървави песни“? (колко време писа първия вариант, колко пъти или време го редактира, преди да го предоставиш на издателството)?

Точно осем месеца – от април 2016 до декември 2016. Началото беше поставено с “Песента на Юга”, разказ, който написах специално за едноименния литературен конкурс на Fantasy LARP Center. Героите (този път по изключение) се появиха като с магическа пръчица, свършиха един куп белѝ и отказаха да си тръгнат. Постепенно се оформи концепцията за поредица от истории, относително самостоятелни, но спазващи обща хронология, за да могат да бъдат приети и като роман. Пишех ги една по една, пусках фрагменти от тях на личния си профил във Фейсбук, като всеки уважаващ се графоман, и взех, че привлякох вниманието на Елена Павлова, която лобира за мен в “Изток-Запад”. Любопитен факт е, че до четвъртата история – “Кръвна връзка” – разказът се водеше от първо лице, но в последствие реших да променя това и не съжалявам.

Показваш ли на някой друг това, което пишеш – на близък или член на семейството, приятел, член на писателска група, познат в издателския бизнес, др.? Градивно ли приемаш критиката, вслушваш ли се в съвети? Как преценяваш кога някой коментар не е просто завист или начин за отказ, например?

Показвам готовите чернови само на най-близките си хора – съпругата ми Борислава и още един-двама приятели. По отношение на критиката, считам за безценна онлайн читателската платформа Goodreads. Един бърз поглед там лесно може да ориентира всеки какво е градивен анализ на дадена литературна творба и какво – необоснован хейт.

Редактор на “Кървави песни. Хрониките на Чистника и Шепичката” е Елена Павлова – виден писател-фантаст, автор на книги-игри, преводач и какво ли още не. Как се работи с жена редактор?

Какво значи “жена-редактор”? Има само два вида редактори – “печени редактори” и “редактори, каращи я през пръсти”. Елена Павлова е редактор, за какъвто всеки автор (със сигурност не само на фентъзи и хорър) би могъл да си мечтае. Но освен всичко изброено от теб, тя е и лаком жанров читател – още една причина да е толкова добра в редакцията на фентъзи и хорър произведения.

Колко пъти се срещнахте очи в очи, как общувахте през повечето време, каква беше методиката ви на работа? Имахте ли разногласия и как ги решавахте?

С Елена сме приятели и членове на Клуб Lazarus. Уви, поради заетост, се срещаме сравнително рядко – два-три пъти годишно – на клубни сбирки, на книжни представяния, но основно поддържаме онлайн кореспонденция и си хортуваме в социалната мрежа. Конкретно за “Кървави песни” се видяхме очи в очи един път през пролетта на 2017, за да обсъдим някои детайли относно бъдещата книга. В началото на същата година Елена вече си беше “запазила правата” върху черновата с уговорката, че ще я представи на “Изток-Запад”. Работа по редакцията започнахме през октомври 2017, когато получихме зелена светлина от издателството. Процесът продължи около месец и половина с ежедневна размяна на файлове с текущи коректури. Изпитах несигурност в началото, защото нещата тръгнаха доста бавно, а гонехме конкретни срокове, постепенно обаче се нагодих към ритъма и дори започнах да се забавлявам.

Много от писателите, с които разговарям, сякаш не смеят да признаят, че ръкописите им са претърпели промени вследствие на работата с редактора. Ти ще споделиш ли по кои елементи от разказа работихте с твоя (език/стил, диалог, сюжетни линии, структура на историята, наситеност на характерни елементи за жанра, друго)?

Елена пипна навсякъде. Под нейното зорко око запуших логическите пукнатини в сюжета, освежих диалозите и пренаписах почти изцяло някои от сцените. На моменти доста се потях, ала след като зърнех крайния резултат, чувството на удовлетворение вземаше превес. Мисля, че за целия този период отхвърлих само едно или две много дребни нейни предложения.

И? На какво държи един редактор на жанрова литература? Има ли нещо, което научи от Елена и смяташ да го ползваш при създаването на бъдещите си творби?

Два основни постулата ми бяха набивани в канчето ежедневно: “ЧНИ – Читателят Не е Идиот!”, т.е. “вижда се от самолет, ясно е, защо е нужно да го пишеш?!”, и “ПНК – Показвай, Не Казвай!”, т.е. “не спускай изводите от въздуха, разгърни историята и остави читателят сам да стигне до тях”. Повръщаше ми се като видех тия абревиатури в страничните полета на работните файлове, но винаги бяха на място. Съветите, получени от Елена, са безценни. Писането е преди всичко занаят, а занаят се краде.

Сега ще ти кажа мнението си на читател, но ти си прецени дали да го приемаш за критика от човек, който не чете често фентъзи и хорър, но пък е страшно впечатлен от нивото на книгата ти: Перипетиите на героите ти бързо свършват, героите се справят прекалено лесно с препятствията и така – до следващата задача. Нямаше ли да е по-ангажиращо Чистника и Шепичката да имат една голяма и постоянна цел, към която да вървят и да се справят с всички препятствия по пътя й? Както се казва, през цялото време все повече да им “стъжняваш живота” като автор в името на напрежението на читателя?

Да, това е най-често срещаният коментар по отношение на “Кървави песни”, но аз не го приемам за критика, защото всичко изброено от теб е умишлено търсен ефект. С историите си отдадох почит към две големи имена в поджанра “меч и магия” – Робърт Хауърд и относително по-слабо познатия на родния читател Фриц Лейбър. Конан Варварина (на Хауърд) и Фафрд и Сив Мишелов (на Лейбър) са си ми “тръпка” още от деветдесетте на миналия век, когато за първи път се запознах с тях. Двамата автори са творили през златните години на pulp списанията в Америка. Пускали са разказите и новелите си “на парче”. Задъхани кратки творби, без кой знае каква дълбочина, но пък с доволно количество екшън, обединени от общ сетинг и герои. Чак години по-късно са ги събирали и публикували в сборници. “Кървави песни” може да бъде разглеждана и като сборник, и като роман – точно тук е уловката. Щастлив съм също така от факта, че моята скромна книжка излезе под шапката именно на “Изток-Запад”, които през 2015 и 2016 издадоха два луксозни тома с всички оригинални истории на Робърт Хауърд за Конан, в превод на Елена Павлова и прекрасно илюстрирани от Петър Станимиров, а преди около месец и половина за Пролетния базар, се появи и сборникът “Мечове срещу смъртта” на Фриц Лейбър, в превод на Иван Иванов.

Обаче като позитивна критика държа да ти призная, че ме грабна още с текста на четвърта корица. Впечатли ме с песента, казах си – този човек със сигурност е много добър. Да не говорим, че още не знаех нищо за теб, за това, че пишеш стихове… Отвътре ли ти идва да слагаш песни в историята или го правиш, защото е характерно за жанра и ти се отдава добре?

Поезията ми отдавна води самостоятелно съществуване във Фейсбук, където от края на 2009 се вихри моята алтернативна проекция Пияният Бард (намерете въпросната страница и вижте за какво иде на реч). Мисля, че хрумката с фрагментите от “песни” дойде спонтанно, точно както се раждат римите на симпатичния циник, винаги сръбнал и компетентен по всички въпроси – от спорта до ядрената физика – типично по български. Със сигурност в първия вариант на “Песента на Юга”, който участваше в конкурса на LARP-центъра, нямаше откриващи рими. И в друг любопитен факт усещам невидимата намеса на Барда – стремях се всяка история да съдържа поне една сцена в кръчма. “Нерезът и Невестулката”, “Пробития бокал”, “Петльовата шпора”… – истински се забавлявах, докато описвах тези места. Пияният Бард също 🙂

А участва ли активно в работата по корицата? Колко предложения видя, имаше ли фаворити, които отпаднаха?

Още от самото начало се спрягаше името на Пепи Станимиров. С него се запознахме на сбирките на Клуб Lazarus, негов почетен член е, изключително фин и отдаден на работата си творец, с когото смея да твърдя, че си допаднахме. Когато разбрах, че ще се включи в екипа, крещях от радост. Изпратих му първата история, там е описана външността на главните герои, и седмица по-късно получих корицата. Останах безмълвен – Чистника и Шепичката ме гледаха от екрана на компютъра – първият, сурово смръщен като кимерийския си брат по оръжие Конан, вторият – разперил ръце, със загатнатата лудост в погледа… Какво обсъждане и какви предложения? Маестро Станимиров беше уловил духа на класическата фентъзи корица по-добре, отколкото бих могъл да му го обясня. А вие намерете страниците му във фейсбук и разгледайте албумите с илюстрациите към колекция “Върхове” на “Изток-Запад”, към тетралогията “Пръстенът на нибелунга” … разгледайте всичко – ще останете безмълвни!

И да не забравя да те попитам нещо, което винаги съм се чудила. Значи, при писането на фентъзи авторът създава един нов свят. Елементите му може да не са кой знае колко новаторски, често са даже задължителни и трябва да се кръстят по уникален начин. Честно да ти кажа, дори вече 3 седмици след като приключих книгата имената им звучат в ушите ми в най-различни ситуации. “Тъкача” е уникално име за Бог, “Жетварката” – за Смъртта, “империон” пък е паричната ти единица и т.н. Следват разни “драконаци”, “Ледени псета”, “Адски червеи” и, о – “опустошени”! Сигурно адски се забавляваш, докато им измисляш имената. Преди да седнеш да пишеш ли ти хрумват или налагат нуждата от творчество… да речем, когато им дойде времето?

Хм, не смятам, че Тъкача и Жетварката са кой знае колко оригинални названия за божества, просто исках Пантеона в “Кървави песни” да е стегнат и изчистен… Ще срещнете и един Жълтичко – покровител на гилдията на Търговците, мярка се Жената – отговорна за съзряването на момичетата и пр., и пр.

А как измисляш имената на героите си?

Обожавам играта на думи. Но в случая тя е преводно-буквална. Рент е наемник – “под наем”, а около особата на “мъгливия” Блър все още има доста неясноти. Държах също повечето от героите да са и с прякори, защото такава е реалността “на улицата”.

Я кажи, помага ли ти професията при писането на романи?

Разбира се. Освен “пиши това, което ти се чете” се стремя да спазвам и принципа “пиши за това, което ти е познато”. Вторият ми по-сериозен фентъзи опит се нарича “Клиника в средата на нощта” – мрачна дистопична история с главен герой хирург, положила началото на прекрасната колекция “Дракус” на издателство “Гаяна”. Там бъка от медицинска терминология, но и в “песните” не избягах от природата си. Я си припомни “трите С-та” – комбинацията от удари на Рент – “срамоти, слънчев сплит и сънна артерия” или пък момента с аутопсията от историята за “Аления дом”.

Да, помислих си, че прилагаш познанията си, когато четох за “трите С-та”! Но как съчетаваш професионалните си ангажименти с творческите амбиции? Сигурно даваш и дежурства. Кога въобще намираш време за писане?!

Рентгенолог съм – в тази специалност се борави основно с думи и смятам, че професионалното и творческото ми поприща взаимно се допълват. Давам доста дежурства на месец, но колкото и тежки да са, винаги намирам време за четене и писане.

Имаш ли си рутина на писане – по колко пишеш, по кое време на деня предпочиташ да се случва творческият ти процес?

Нямам писателска рутина. В процеса на изграждане на дадена история мога да направя пауза от няколко месеца, а после да изригна и да я финализирам за три дни. Пиша по всяко време, но любими са ми утрините. Сядам пред компютъра, до мен дими чашата с кафе… ах, какво клише, но – самата истина. А ако за деня успея да докарам една страница текст (Times New Roman, 12), го смятам за супер успешен.

Какво четеш? Кои са авторите, изиграли роля във формирането на писателския ти глас?

Чета основно хорър, фентъзи и трилър. Рядко си позволявам сериозна литература, понеже използвам четенето като терапия и релаксиране от напрегнатото ежедневие. Солидните медицински буквари заместват представителите на “световната класика”. От авторите ще посоча само имена, повлияли ми в писането на фентъзи, защото инак можем да го откараме до другата седмица. Към споменатите вече Роджър Зелазни, Робърт Хауърд и Фриц Лейбър, ще добавя Майкъл Муркок, Саймън Грийн и Дейвид Гемел. Всички те се отличават с динамични сюжети в сравнително кратки книжни обеми – нещо, което ми е присърце. Едва ли ще ме видите като автор на хилядостранична многотомна поредица от типа на “Колелото на времето” или “Песен за огън и лед”.

Имаш ли любими БГ писатели?

Десетки, но нека споменем Петър Бобев, д-р Светослав Славчев, Виктор Пасков, Христо Калчев (прочетете нещо различно от вулгарните му романи и ще разберете защо го слагам тук), Георги Малинов, Андрея Илиев, всички автори от Клуб Lazarus, респект мои братя и сестри по перо!!! Мога да изреждам имена още дванадесет часа 🙂

Пишеш ли нещо в момента?

Да, отговорът на този въпрос 🙂 И една нова история за Чистника и Шепичката с работно заглавие “Пресечна точка”.

Твоят съвет към начинаещите български писатели, които четат bgstoryteller?

Първо искам да благодаря за поканата да дам това интервю. А към начинаещите колеги – приятели, никога не бързайте. Дайте време на написаното да отлежи – месец, два… половин година, после пак се върнете към него и го прочетете. Ако продължава да ви харесва, както в мига, когато сте го завършили, значи е добро – устояло е проверката на времето. И “наздраве”, каза да ви предам Пияният Бард 🙂