Светлозар Стоянов: Без конфликт разказът е невъзможен
Авторите на разкази са изумителни творци. Напомнят ми за фотографи и художници. Вдъхновяват се от малките неща, вадят ги от тривиалната среда като ги открояват с подходяща светлина, за да ги видят и онези, за които само скоростта, същественото и материалното са от значение в живота. В кратка форма, за да бъдат чути. С точни думи, за да са разбрани ясно. Без излишество. С уникален стил, за да оставят отличителна следа.
На Светлозар Стоянов исках да попадна. Търсех автор, който интригува дълго, след като го прочетеш. Който е увлекателен, но и умее да разказва с мисълта, че има малко място, малко време, в което трябва да ме впечатли като читател, да ме размисли след това, да ме накара да потърся нещо повече за него, за да си обясня дали е учил за това или е култивирал труд с талант, за да успява да се изразява смислено и дълбоко за дребните неща, за простосмъртния човек, за философията да живееш с достойнство и със смисъл, за непринудения поглед над нещата, за честта, за личността. Сборникът му с разкази ме грабна със заглавието си – “Гравюра от белези” просто ти казва толкова неща! И не подвежда. Истории, поднесени без всякаква претенция – леко и простичко, като рисувани с четката на художник-разказвач, ту с хумор, ту със сериозно отношение, но винаги достоверно и със собствен стил.
Светлозар Стоянов е роден през 1974 г. в Казанлък. Завършва Българска филология и етнология в Пловдивския университет “Паисий Хилендарски”. Работил е като гимназиален учител по български език и литература, както и като репортер, редактор и автор в регионални и национални медии. Носител е на повече от 10 литературни награди, сред които тези за първия му сборник с разкази “Втора класа” (2010) в конкурсите “Южна пролет” и “Светлоструй” за проза, и за втория му сборник “Гравюра от белези” (2014), с който печели наградата “Николай Хайтов” за млад автор. Три пъти е носител на наградата “Журналист на годината” на Българската асоциация на регионалните медии. В момента живее и работи в София като редактор и автор в периодични издания.
Изключително ми е приятно да ви представя Светлозар Стоянов в един разговор за късната любов към четенето и пристрастеността към писането, за майсторските разкази, за вдъхновението и редактирането, за смисъла и съдържанието. Интервю, в което той звучи така сърдечно и естествено, както и пише. И дава всичко, за да е полезен, при това.
Светлозар Стоянов: Аз съм взискателен, рядко харесвам собствените си думи, понякога чак се мразя заради това.
Интервю на Валентина Мизийска
Снимка: Пламена Терзиева
Кога разбра, че можеш да пишеш? Може и да не е било в часовете по български език, но със сигурност – в ученическите ти години. Или греша?
Моят случай е различен. Аз нямах късмет с литературата като ученик. Още в 3-4 клас по някаква причина започнаха да ни сменят учителите по литература всяка година. Нямахме титуляр, идваха и си отиваха разни хора по заместване. Случваше се да имаме един преподавател първия срок, а в края на годината друг да ни оформя оценките, без да зачита мнението на предшественика си. И така – почти до края. Помня, че последните 3 години се задържа един преподавател, г-н Писков, но той пък не беше професионален учител, това му беше втора специалност. Горкият Писков, задаваше на класа разни сложни житейски въпроси, извлечени от произведенията, на които никой не отговаряше, а накрая, когато ми писнеше да го слушам да си говори сам, вдигах ръка и отговарях според оскъдния си детски опит. Но не бях чел произведенията. Четях друга, странична литература. Още никой не ми беше разкрил дълбочината и красотата на българската литература. Затова Писков винаги ми пишеше петици. Заслужаваш повече, казваше, но не мога да пиша шестица на човек, който не е чел произведенията. Открих българската литература доста по-късно, едва в университета.
А, и още нещо. По мое време есетата се наричаха съчинения. Пишех нещо си, много слабо, не можех да се изразявам добре, а и учителите имаха някакви техни си, взискателни критерии, които така и не проумях. Нямах никаква представа какво да пиша в час, но знаех, че не е това, което пишат съучениците ми. Нито пък това, което изискват учителите. Явно още тогава съм ненавиждал шаблона.
Иначе бях на 21 или 22 в Пловдив, учех за агроном, връщахме се от някакъв провален студентски купон, вървяхме по улицата 7-8 момчета, само момчета, а аз – начело, леко подпийнал, философствах на висок глас за живота, както го разбирах тогава. Настигна ме едно от момчетата, Христо от Ботевград, никога няма да го забравя, и ме попита чел ли съм Буковски. Чарлз Буковски. Разсъжденията му удивително съвпадали с моите. На другия ден ми даде една негова книга – “Factotum (Момче за всичко)”. Започнах да я чета, стигнах до трета страница и я захвърлих. Дълго време събираше прах на нощното ми шкафче. Спомням си, че една събота и неделя бях останал без пари и цигари. По онова време разчитах на милостта на майка ми, никога не можех да си правя сметка на парите, а и седмичната ми издръжка беше доста по-мизерна от тази на останалите ми колеги. Майка нямаше как да ми прати поредния запис, през уикенда пощата не работеше. Бях останал без пари за храна, не можех да си купя нищо за пиене, за да разкарам тъгата от главата си, нито можех да си поканя в квартирата някоя колежка, така че излизах през час-два на улицата и се оглеждах за по-дълги фасове. А между фасовете, тъй като нямаше какво друго да правя, лежах на леглото. И изведнъж видях книгата, започнах я пак отначало и токова ме увлече, че я прочетох наведнъж. А после – още веднъж. За пръв път попадах на писател, който да ми говори така честно, без претенции за някаква възвишеност и литературно майсторство, но с такива парещи думи, които сякаш се изливаха от сърцето ми. И чудото се случи! Небето се отвори, облаците над главата ми се разпръснаха, изгря слънце! Стана ми леко и хубаво, че някъде на света има човек (по онова време Буковски още беше жив), който мисли като мен, живее като мен, диша като мен и пуши като мен – понякога улични фасове. В този миг разбрах, че искам да бъда писател и че ако се постарая, и аз мога да пиша така, че дори мога да пиша още по-добре. Или поне така си помислих тогава.
После дойдоха Уилям Бъроуз, Джек Керуак, Робърт Пърсиг, Джон Фанти, Труман Капоти, Ърнест Хемингуей и останалите, цялата онази прекрасна американска шайка писатели, с които започнах най-великото си пътешествие. По пътя се появиха руските класици, българските, магическият реализъм на Маркес, после Борхес, Бабел, Музил, Джойс, Казандзакис и, разбира се, Набоков – за мен, най-високият писател някога изобщо.
После спрях да ходя на лекции и не ми завериха семестъра в Селскостопанския институт. Когато нашите разбраха, ми вдигнаха ужасен скандал. Заплашиха ме да си избирам дали да уча, повтаряйки годината, или да се хващам на работа и да не ги безпокоя повече за нищо. Разбира се, избрах да уча, но в Пловдивския университет. Защо точно там, попита майка ми. Ами защото там, отвърнах, жените са повече. И зарязах агрономията.
Колкото до това, кога съм разбрал, че мога да пиша, това е въпрос, пред който се изправям всеки ден. А в края на деня, според написаното, си отговарям по различен начин. И той рядко е положителен. Аз съм взискателен, рядко харесвам собствените си думи, понякога чак се мразя заради това. Но така и трябва да бъде. Лесно им е само на графоманите.
Разбрах, че думите ми могат да впечатляват, когато бях на 23. Бях написал есе, първият си завършен текст изобщо. Публикуваха го в Пловдивския университетски вестник. Едно момиче, с което се запознах после, беше преписало есето ми на ръка в тефтерчето си. Есето беше от първо лице, в мъжки род, а тя го бе преобърнала в женски. До такава степен написаното от мен съвпадало с нейните мисли.
Според теб има ли формула добрият разказ – елементи, които несъмнено трябва да присъстват, структура, ако щеш, дори формат на финала?
Хемингуей бе казал, че добрият разказ е само “плът и кости”. В началото, под негово влияние, аз също смятах, че в един текст трябва да има всичко: и кожа, и тлъстинка, и месо. Както ни го е дал Господ. Днес знам, че бях сбъркал. Хубавият текст е чист, рафиниран нектар. Изстискваш портокала и изхвърляш кората. Това работи писателят. Нищо повече.
Колкото до мен самия, аз често започвам от финала. Просто за да знам накъде отивам. После началото, накрая оставям описанията и диалозите. Нямам формула. Освен тази, че без конфликт няма разказ. Без конфликт можем да имаме впечатление, очерк, идилия, есе, стих или просто щрих. Без конфликт разказът е невъзможен.
Но има и автори, които пишат разкази, в които сякаш нищо не се случва или поне не можем на финала да го определим. В които сякаш не става ясно защо ни е разказана историята и има ли история въобще. Твоите разкази, обаче, носят разказа в себе си, оставят ни да се замислим. Поставяш ли си го като цел като писател, или те сами се раждат така, а после само оригиналното съдържание и плътните образи оправдават по-нататъшен “живот” и влизането в сборник?
Идеален пример за велик автор, който се е изгубил в мъглите на безсюжетността, е младият Труман Капоти. Подражавайки на Пруст, той създава един ръкопис (“Лятно пътуване”), но в крайна сметка се отказва и не го публикува до края на живота си. Този текст съдържа зачатъците на всичко, заради което обожавам прозата на Капоти – бистрата сияйност на фразите, точните метафори, американската непосредственост, южняшкия хумор, руската дълбочина. Но липсва ярко очертаният конфликт между героите. Фактът, че самият Капоти го пренебрегва, свидетелства за отношението му към тази осъзната грешка.
Що се отнася до моите разкази, разбира се, че пиша с цел читателят да се замисли. Другото е уплътняване на времето, нещо като приятно прекарване в тъмен киносалон сред шумни и впечатляващи визуални ефекти, изсипани наготово от екрана. Разбира се, хубавата книга не е само философия, тя е и удоволствие от четенето. Обаче съществува известна разлика между хубавата книга и истинския шедьовър. Шедьовърът, както вече споменах, може да те кара да го прочетеш втори път. Веднага след като си стигнал до края. Имал съм 3-4 такива случая в живота си, не повече. Последният беше с “Алексис Зорбас”.
Всичките ти разкази в “Гравюра от белези” са написани от първо лице. На личен опит или художествена измислица предпочиташ да се опираш, когато пишеш?
Всичките ми разкази в “Гравюра от белези” са продукт на моето въображение, което се захранва от реалността. Не знам как по-добре да го кажа.
Но казват, че авторът пише най-добре за неща, които познава. Например, усещат ли близките и приятелите ти, че си писател – интересуваш ли се по-дълбоко от някои интересни техни преживявания, задаваш ли уточняващи въпроси, шегуваш ли се, че би искал да напишеш разказ “за това” и разпознават ли се после те в публикуваните ти творби? Усещаш ли ги следващия път да се самоцензурират, когато ти споделят нещо?
Не, глупости. Моите хора са си съвсем естествени, а и аз рядко ги описвам. Свикнал съм си с тях и може би затова не могат да ме изненадат. Виж, с непознатите е друга работа. Непознатият е като шоколадовото яйце. Никога не знаеш какво се крие вътре.
Какви други методи на проучване използваш, освен личен опит и “добро ухо”? Вдъхновяваш ли се по типично журналистически пътеки за някои разкази?
“Бай Народ”, разказ от втория ми сборник “Гравюра от белези”, възникна под формата на репортаж. Едва после се появи в сегашния си вид. Но аз мога да се вдъхновя от всичко. Дори от една муха, която упорито се блъска в стъклото на прозореца, вместо да излезе през отворената врата. Каква по добра метафора от тази на живота, който да живеем?
Да, сега и за “Бай Народ” ще те питам, но първо ми кажи какви истории те провокират? Случвало ли се да видоизмениш случката, която те е вдъхновила, за да й придадеш по-голяма художествена стойност?
Провокират ме истории като тази с мухата, човешки истории.
“Бай Народ” страшно ме впечатли – изключителен разказ, едно невероятно наблюдение над един, за съжаление, обикновен изборен ден, с един страхотен финал! Но ми е интересно онова първо изречение от близо 4 страници защо го реши по този начин? Лично аз бих сложила точката на безброй много места – не че не може да стои и така, – но ти очевидно си искал да се забележи и да се осмисли като едно изречение. Защо? Могат ли да бъдат и самоцелни подобни структурни решения?
Ако в “Бай Народ” преобладаваха точките и бе написан от теб, позволи ми да се съмнявам дали би бил такъв “изключителен разказ”, както го нарече. Ще кажа само, че съдържанието определя формата, то я поражда съвсем естествено и непринудено. Ако можех да напиша “Бай Народ” по друг начин, сигурно щях, но това вече щеше да е друг разказ. Просто исках да излея онова, което се беше събрало в душата ми, отровният опит, който имах като журналист, наблюдавайки предизборните гешефти у нас. Това и сторих, оглеждайки се за бисери. Какъвто ми подари старецът от финала на този разказ. Защото у нас бисерите изникват в калта. Е, можех да оставя разказа и без пунктуация. И от това съдържанието нямаше да изгуби нищо.
Прав си. Сега и като каза, че “Бай Народ” се е родил от репортаж, се питам – ти си редактор и писател, но налага ли ти се да правиш избор в какъв формат да пишеш на определена тема – да напишеш статия или да прибегнеш към разказа, за да облечеш личното си отношение в “безопасна”, художествена форма? Или по абсолютно различен начин се вдъхновяваш за двата вида писане?
“Художествената форма”, както я наричаш, е най-опасната форма. Пълно е с репресирани писатели по света, дори днес, дори у нас. И веднага ще ти го докажа. Напиши роман, в който социализмът не изглежда чак толкова лош, както ни го преразказват днес разни хора, които дори не са живели в него. И виж какво ще стане. Е, няма да те изгорят на кладата ведно с книгата ти, просто ще те маргинализират. Ще си мълчат упорито, ще стискат зъби, но никога няма да споменат името ти. Живеем в нов, културен тоталитаризъм, безкрайно реваншистки и отмъстителен към всяко различно явление и мнение в българската литература. Натрапват ни се 3-4 имена, сурогат на големите издателства, които в световен контекст са драскачи от средна ръка. За това говори и трагичният неуспех на съвременната българска “литература” да бъде наложена в чужбина.
С какво се занимаваш и кога намираш време за писане?
Занимавам се с писане. В промеждутъците между писането намирам време за всичко останало.
Имаш ли си творческа рутина? Къде обичаш да пишеш, по колко време пишеш и въобще изискваш ли от себе си определен обем писане?
Не. Аз не работя с обеми, страници, редове. Работя с епизоди. Свършвам един, поемам си въздух, после се прехвърлям в следващата ситуация. Която може да е не по-дълга от три изречения, за които понякога отделям и няколко дни. Цял ден мога да търся една-единствена дума. Най-подходящата. И да не я намеря. Аз работя ужасно бавно, мъчително дори, но когато нещата станат, удовлетворението е несравнимо.
За колко време пишеш един разказ? Кой е разказът, който ти е отнел най-малко време за писане, и кой те е ангажирал с писане най-дълго до днес? С 2 думи дължината или дълбочината имат значение при времето за писане?
Не помня да съм написал разказ, който ми е отнел по-малко от седмица. Но мисля, че “Бай Народ” го написах сравнително бързо, защото имах вече готовия репортаж, по който да работя. Някои от разказите ми от “Втора класа”, първата ми книга, написах горе-долу на един дъх. Редакцията обаче ми отнема винаги най-малко седмица. “Дължината” и “дълбочината” нямат значение. Литературата има свой собствен живот, който протича в друго измерение. Четвъртото, може би. А там мерките от този свят са без значение.
Сам или с помощта на редактор вземаш решение кои разкази да влязат в даден сборник?
Аз съм от писателите, които се вслушват в мнението на редактора. Не съм егоцентрично упорит и не държа на всяка цена на собственото си мнение. Бих изключил разказ от сборник, ако аргументите на редактора успеят да ме убедят, че това е необходимо. Другото мнение, ако е компетентно, е изключително важно. Добрият редактор е като добрият лекар. А самолечението не е най-добрият вариант.
На какво най-много обръща внимание редакторът, когато работи върху разказите на автора – на стила, фабулата, ясното послание, изграждането на герои, друго?
Да ти кажа често, не знам. Трябва да попиташ редакторите. Аз не съм имал кой знае какви разногласия с тях. Ръкописите и на двете ми книги бяха приети без съществени корекции. Спомням си, че редакторските екипи и на “Втора класа”, и на “Гравюра от белези”, изразиха удивлението си, че почти не им се е случвало да редактират толкова малко.
Обичаш ли да си водиш записки и имаш ли винаги нещо за писане под ръка?
Да. Аз никога не излизам без бележник. Както и без книга за четене. София е много предразполагащ за това град. Самотен, студен град.
Какво обичаш да четеш? Кои са любимите ти БГ автори?
Нямам любими български автори. Но със сигурност има такива, които много харесвам. Например добрите стилисти в нашата литература. Атанас Далчев е първият, за когото се сещам. Неговите “Фрагменти” са блестящ пример за проза, както стихотворенията му – за поезия. Харесвам и Йовков от класиците, помня, че навремето много си падах по Радичков и Хайтов. Антон Дончев можеше да бъде велик писател, ако след “Време разделно” не бе написал нищо повече. Просто трябваше да спре и да се оттегли в някое родопско село. Владо Даверов също е изключителен стилист, което бе учудващо за мен, тъй като не толерирам публичния му образ и някои негови злоупотреби с паметта на мъртви автори. Георги Господинов и Калин Терзийски започнаха много добре, но колкото повече се отдалечават от старта си, толкова повече губят лекота и енергия. Тромави са вече, понатежаха някак. Но да не даваме оценки на другите. Ще кажа само, че познавам двама доста талантливи поети – Златозар Петров и Васил Балев, премълчавани и непризнати за съжаление. Ей тия двамата наистина са ми любими. Добре е да ги прочетете. Приживе.
Не ти ли се пише роман?
В момента го правя.
За какво се разказва? Разкрий нещо.
За живота ми в София през последните пет години. Само това мога да кажа засега. И мисля, че е достатъчно.
Имаш ли писателски амбиции? С какви успехи би искал да се похвалиш след 5 години, например?
Вече нямам никакви писателски амбиции по отношение на литературни награди. Дори ме е срам да казвам, че съм спечелил няколко, защото у нас това се превърна в повод за съмнение в качествата на автора. Литературните конкурси в България напоследък изглеждат страшно нагласени, за да спечели тоя или оня “наш човек”, и в тях има много повече политика, отколкото литература. Но дребните им номерца не ме интересуват. Приличат на склададжии, които обират шефа през задната врата. Аз искам целия свят или нищо. Интересува ме само да ми стигне времето, за да си напиша нещата. Дължа го на Светлозар Стоянов. А той има още какво да каже.
Твоят съвет към начинаещите български писатели, които четат bgstoryteller?
Нямам никакви съвети към начинаещите писатели. Ако наистина са писатели, сами ще намерят пътя. И без моите съвети. Просто не са им необходими. Освен може би един единствен – никога да не се отказват. При никакви обстоятелства. Каквото и да им говорят. Ако наистина са писатели.
