„Никой не се впечатлява от почивен ден. Никой не го е искал…“

Grave Britain

Пристигаме на гарата в Абъристуит (Уелс) към 11:30 вечерта. Началото на март е, годината – 2004-а. Сърцата ни направо преливат от щастие. Тук се печелят лесни и бързи пари. Ще работим в супер модерна фабрика за консерви от пилешко месо. Ще живеем в луксозни британски къщички с джакузи и бърз интернет. Два милиона млади българи ни завиждат.

На гарата вместо собственика на фабриката ни посрещат други млади българи. Те са тук от януари. Питат ни дали си носим гумени ботуши, топли дрехи, чаршафи и одеяла. Това ме озадачава. Обясняват ни, че няма да живеем точно в града. Обясняват ни, че ще ни закарат дотам с кола. Колата е малък товарен ван, в който, след като си нареждаме чантите, едва остава място за нас.

След дълго кандилкане по неосветените уелски пътища се оказва, че сме пристигнали. Още със слизането ми става ясно, че от агенцията, която ни намери тази работа, са ни излъгали. Ще живеем в каравани. Караваните са зад фабриката. Фабриката е извън селото. Селото е на 6 мили (близо 10 километра) от града. В караваните няма ток и вода. Ще ползваме обща баня и тоалетна. 20 души. 9 момичета и 11 момчета. 19 българи и 1 поляк.

На сутринта пристига камион с живи пилета. Явно това не е консервна фабрика. Това е кланица. Пилетата се колят на ръка. От касите ги вадят две момчета, хващат ги за краката и ги закачат по куките на поточната линия. Пилетата висят с главата надолу, кудкудякат, пляскат с криле, кълват и се насират в ръцете на момчетата. Преди да бъдат умъртвени, пилетата минават през вана с електрически ток. Докато са още зашеметени, трети човек, който играе ролята на касапина в този страшен филм, им продупчва вратовете с изтънен като шило нож. Следва котел с вряща вода и машина за скубане. Четвърти човек реже краката на пилетата с нещо като циркуляр, закачен на тавана. Мъртвите птици тежко тупват върху гумена лента.

Петият човек съм аз. Вдигам ги от лентата и пак ги закачам на куките. Работата ми е лесна и не изисква никакво мозъчно усилие. На пръв поглед няма нищо сложно в това да закачиш едно 3-4-килограмово пиле над главата си, но ако трябва да повториш същата процедура 3-4 хиляди пъти на ден, и то без да имаш време да се изпикаеш, да пиеш вода или да се нахраниш, си е, меко казано, каторжно наказание. Нещо повече. Това е робски труд, тъп труд, лишен от всякаква привлекателност.

След мен други две момчета обрязват задниците на пилетата. Момичетата ги кормят. Белите ни престилки са тапицирани с лайна, кръв и перушина. Накрая полякът прибира готовата продукция във фризера.

На следващия ден всички заедно обезкостяваме месото. На по-следващия колим. После пак обезкостяваме. После пак колим. И така – до края на света.

 

Шефът ни се казва Дафит Роу-Рийз. Той е леко шкембест, брадясал и рошав. Появява се чак на втората седмица. Явно му е през оная работа за бизнеса. Миналата година е клал пуйки. И е фалирал. Имам леки подозрения, че Дафит пие, без да се крие. Вечер идва в караваните, проси алкохол и пуска ръце на момичетата. Те се кикотят и му наливат българска ракия в уелски халби.

 

Някъде през април. Ръми. Всички ходим като пияни. Нощем не можем да спим. Ръцете ни са изтръпнали. Говоря за онова гадно изтръпване на ръцете, от което не можеш да спиш нощем.

 

Почивен ден. Някъде през май. Вали. Във Великобритания, казват, времето е два вида. Когато вали и когато само се кани. Една от машините – тази, която скубе перата, изпуши. Машината е марка Second Hand. Във фабриката на Дафит всички машини са Second Hand.

 

Работата намалява. И пилетата са Second Hand.

 

Почивен ден. Камионът, който кара живата стока, се е счупил някъде по пътя. Дафит крещи на английски. Изкарва нас виновни. Вика, че сме мързеливи български копелета. И ни псува. На уелски. Ние се споглеждаме и без да знаем уелски, разбираме, че с работата май беше до тук. Хубави пари се правят във Великобритания – 4,50 лири на час. Какво ще правим сега, като ги няма най-омразните за нас неща на този свят – уелските пилета?

 

В началото на юни работата почти привършва. Дафит се е запилял някъде. Пие или играе голф.

 

Почивен ден. Дафит не може да намери пазар за месото. Вали.

 

Почивен ден. Отказват да му карат пилета. Навън така вали, че ми иде да взема по една двойка от всеки животински вид и да скова ковчег с библейски размери.

 

Почивен ден. Между караваните бродят слухове, че Дафит скоро ще фалира.

 

Почивен ден. Никой не се впечатлява от почивен ден. Никой не го е искал.

 

На следващата сутрин Дафит ни събира, за да съобщи, че няма да ни плати за последната седмица. Няма пари. Плаша го, че ако не плати, ще предизвикам международен скандал. Той ме плаши с имиграционните служби. Вечерта си събирам багажа и напускам лагера на пръсти.

 

В ранния следобед пристигам на гара Кингс Крос в Лондон. Биг Бен, Тауър Бридж, Лестър Скуеър, Трафалгар Скуеър, Пикадили Съркъс и прочие. Лондон си е Лондон. За разлика от цялото онова село, наречено Уелс.

 

След триседмично кръстосване на улиците, което ми излиза доста солено, най-после си намирам нелегална работа в „Оукууд демълишън“ – ирландска компания, която се занимава с разрушаване на стари сгради и разчистване на терени за строителство на територията на индустриален Лондон.

 

Огромни багери чоплят порутен пейзаж, раздробяват го на съставните му части и изсипват раздробеното в гигантска фуния. Аз съм се надвесил над гърлото на фунията и вадя с голи ръце парчета дърво, криви железа и арматура. Багерите вдигат прах. Много прах. Прахът се завира в ноздрите ми, в ушите ми, в задника ми, наслоява се дълбоко в костите и тестисите ми. Тази работа вещае силикоза и безплодие. От време на време ме карат да поливам прахта с пожарникарски маркуч. Така и не мога да свикна да пръскам с него. В повечето случаи водата изобщо не попада в целта, а се изсипва върху главата ми и оттам – в гърба ми.

 

Около мен валят камъни. Не помня да съм работил по-опасна работа в живота си, но за нея ми плащат 50 лири на ден, кеш, без удръжки, осигуровки или каквито и да било данъци. Уговорката е следната: ако стана жертва на трудова злополука, трябва да си поема разноските за лечение (респективно погребение) сам.

 

На първи юли пристигам в Манчестър. Тук живее един мой приятел от гимназията, женен за англичанка. Пред автобуса ме чакат той, жена му, родителите на жена му и… куп нови страхове. Всички са напълно убедени, че в Манчестър ще имам повече късмет. Аз някак си не съм.“

 

Из разказа „Grave Britain“ от сборника „Гравюра от белези“ на Светлозар Стоянов, издателство Ентусиаст.

Още цитати от сборника:

“Борбата е безмилостно жестока, момче”

 

„Разказите на Светлозар Стоянов в сборника „Гравюра от белези“ са особени отпечатъци от тъгите и болката на българското ежедневие – преди и днес. Зад злободневието и дребнавостите на живота авторът търси истинските смисли на битието. Езикът му е изчистен и увлекателен, силен и завладяващ, което е доказателство за зряла белетристика с бъдеще.“

Емил Андреев

„Без преувеличение може да се каже, че Светлозар Стоянов може да направи с думите всичко – да бъде суров, поетичен, патетичен, сквернословен. Неговото голямо преимущество е това, че пише единствено за неща, които познава; че знае тайната на мярката; че се е научил как да полага и автобиографичния очерк, и пътеписа, и публицистиката в краката на литературата.“

Деян Енев

„Когато някой описва опашка за банички така, че да усетиш присъствието на целия свят – той е майстор. И аз го гледам с респект. Старици, тъжни хора, пощенски вагони, собственото тяло – няма значение какво рисува художникът! Той просто се вълнува и движи ръката си, воден от това вълнение. Пише и регистрира недоловимите за другите вибрации на света. Важен е драматичният, задъхан порив… към онова Нещо, което никога няма да можем да дефинираме, но така или иначе винаги ще наричаме Изкуство.“

Калин Терзийски

 

Светлозар Стоянов е роден през 1974 г. в Казанлък. Завършва Българска филология и етнология в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“. Работи като репортер, редактор и автор в регионални и национални медии, като гимназиален учител по български и литература, художник-портретист по Черноморието, екскурзовод, барман, а в момента живее и работи в София като редактор и автор в периодични издания.

Светлозар Стоянов е носител на повече от десет литературни награди и три пъти на наградата „Журналист на годината“ на Българската асоциация на регионалните медии. Първата му книга излиза през 2010 г. и печели конкурса „Южна пролет“ за проза.

 

Advertisements

One thought on “„Никой не се впечатлява от почивен ден. Никой не го е искал…“

Add yours

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s

Create a website or blog at WordPress.com

Up ↑

%d bloggers like this: