„Обещаваха ни, че на всеки ще раздадат по една кофа, за да гребе колкото може от съкровището…“

Най-ценното

 

Късметлия. Днес определено съм късметлия.

Взирах се във фаса, забит в калта, и не можех да мисля за друго. Никога не бях виждал подобно нещо. Някога бащата ми разказа как е изпушил цяла цигара. Не му повярвах, разбира се. Къде ти – цигара! Дядо ми пък имал веднъж кутия от тези. Ама и това моят старец ми го каза. Не бях виждал дядо си. Никой не познаваше дядо си. Умираха много преди да се родим. Та затова историите с тия цигари не ги вярвам.

Наведох се с разтуптяно сърце и взех фаса в ръка. Огледах се крадешком и бързо го пъхнах в джоба. Като се върна в лагера, ще намеря с какво да го запаля. Какъв късмет, повтарях си, докато отново закрачих напред. Досега съм пушил само влажен тютюн, примесен с плевели.

Находката обаче ме накара да застана нащрек. Означаваше, че целта на взвода ни е съвсем близо. Трябваше да огледам и докладвам за обстановката. Колко е висока оградата, какви оръжия има, колко души е охраната… От години не бяхме намирали оазис. Този фас доказваше тезата, че го владее врагът, че южните мерзавци се радват на облагите му. Там сигурно има десетки цигари. Какво още? Въображението ми не можеше да си представи. В краткия си живот не бях виждал много неща. Но знаех, че най-важното е там. Нещото, което ще обърне хода на войната в наша полза. Най-голямото съкровище в света.

За него се знае, че който го притежава, контролира всичко. Той задава развоя на битките, притежава цигари, храна, оръжия, има много жени и даже алкохол. Пиячката я познавах само като спиртна пикня от ферментирали коренища. А се носеха слухове за бутилки от стъкло, пълни с кехлибарена течност. Не проумявах как е възможно това, но за жените бях сигурен, че съществуват.

Дори и аз знаех, че жените ни раждат. Бяха ни преподавали за тях в ученическия военен кампус. Имали дълга коса, големи гърди и дупка между краката. Не разбирах как пикаят през тая дупка, но пък сержантът се кълнеше, че в нея е най-голямото удоволствие на света. Странна работа. След месец навършвам шестнадесет и ще разбера в края на краищата що за животно е жената. Всеки на тази възраст излиза в отпуск, за да престои месец в женски лагер. Ама майната му на отпуска – пак имахме задължения. Трябваше да забременим жена. Не знам как става, но ни казаха, че бързо ще се ориентираме. Даже може и полза да имам накрая. Ако жената роди момче, ни повишават в длъжност и ни го дават да го възпитаваме в полеви условия, преди кампусът да го прибере, когато стане на десет години. Все тая ми беше, но поне малко разнообразие да има.

Докоснах фаса в джоба, за да се уверя още веднъж, че го има. Да, ще му се нарадвам в лагера. Ще го запаля, ще си подръпна блажено… Дъртият може и да не ме е излъгал в крайна сметка.

В далечината изникна силуетът на горски масив. В живота си бях виждал само два пъти гора. И в двата случая оазисът там беше разграбен и изоставен. Врагът винаги ни изпреварваше, но в края на краищата това няма да е вечно. Предчувствах, че този път ще ги сгащим.

Продължих напред, прибягвайки от храст до камък и от камък до храст. Не можех да рискувам да бъда забелязан. Задачата ми е прекалено важна. Небето бе натиснало прокълнатата земя, а въздухът миришеше на кисело. За щастие, не се очакваше радиационен дъжд, поне не в следващите три часа. Беше се извалял сутринта. За всеки случай носех защитния си плащ. Климатът не бе стабилен като преди – така поне казваше баща ми. Нямаше вятър, слънце не бях виждал от месеци, за животни да не говорим. Дори червей не съм срещал от година. Редниците карат на консерви, а офицерите ядат много рядко някакви замразени меса. Къде ги съхраняват, не знам. Не познавам хора, които да са вкусвали топла, прясно сготвена храна. Чувал бях, че някои са виждали. Не съм сигурен как да приема и тези истории. Според мен са пълни глупости. Като тази, че имало тонове лед на някакво студено място на земята. Като го има, ‘що се бъхтим в тази война, а не идем там, а?

Никой от нас не знае кога е започнала. Познавам командири, дето казват, че им е ясно. Убеден съм – само се пъчат и дуят. Едва ли някой помни нещо по темата. Аз поне знам кой е врагът, как да го елиминирам и каква е целта ни. А това, казвам ви, е достатъчно за пълноценния живот на един войник. И съм безкрайно благодарен за това. Ако не бях войник, щях да съм я прокажен, я канибал. И двата вида не струваха. Виждал съм ги, дори съм ги убивал. Не знаех как може някой да съществува по този начин. Войната е единственият правилен път за човека. Защото в крайна сметка щяхме да достигнем целта си. Да намерим най-ценното в този разрушен свят.

Гората постепенно се избистряше сред мътния въздух. Различавах зелените дървета, хладно ухание докосваше ноздрите ми, усещах съкровището пред себе си. И врага. Той бе там, спотаен в оазиса, нищо неподозиращ. Инстинктивно стиснах дръжката на дългия си нож. Вечерта ще пируваш с кръвта на южняците, мислено го уверих аз. Защото този път ги напипахме на място. Този път ще вземем полагащото ни се. Съкровището ще бъде наше и ние ще управляваме света.

Докато приближавах гората, ме обзе особен трепет. Дори и фасът не ме бе развълнувал така. Разбирах, че това е нормално, но се питах какво ли е да видиш съкровището. Много от нас оставиха костите си в сражения за него, смъртта в бой не подмина и баща ми. Но старецът не ме интересуваше. Тръпнех при мисълта, че ще съм част от завладяването на най-ценното на планетата. Подготвях се за срещата с него, мислено вече преминал и спечелил битката. Обещаваха ни, че на всеки ще раздадат по една кофа, за да гребе колкото може от съкровището.

Защото какво по-хубаво в живота от кладенец с чиста вода?“

 

Из разказа „Най-ценното“ от сборника „Парчета“ на Николай Николов – Козия, издателство Изток-Запад.

 

Неслучайно казват, че разказът е най-трудният жанр. Кратките форми са примамливи, но и опасни. Потребни са бърз ум и талант. Николай Николов разполага и с двете. В разказа я няма прошката на големия обем. Всичко е важно. Козия знае това.

Познаваме персонажите в сборника. Те са нашите съседи, колеги, родители. Понякога са любовта на живота ни. Понякога самите ние сме героите в историята на Николай Николов – и това няма как да ни остави безучастни. Разказите на Козия са пътешествие през наглед познати ареали, но не се подлъгвайте: краят винаги е изненадващ. Както и в живота.

Силата на тези разкази е в непринуденото поднасяне на смешното и в храброто говорене за страшното – със сила, най-полезната спътница на трудностите. Козия умее да говори за болката, но и за пътя отвъд нея.

Когато четем Козия, четем човешкото – и разбира се, се припознаваме. Защото нищо човешко не може да ни е чуждо.

 

Николай Николов – Козия е роден в Стара Загора през 1981 г. Завършва Журналистическия факултет на Софийския университет, живее и работи в София. През 1996 г. излиза първата му книга игра, както и първите му разкази в периодичния печат на Стара Загора. Оттогава е публикуван в редица сборници с нова българска литература, продължава да пише и книги игри. Създател е на инициативата „Истории от някога“.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

w

Connecting to %s

Create a website or blog at WordPress.com

Up ↑

%d bloggers like this: