“Именно слабостите ни правят хора, повярвай ми”
Из романа “Гръцко кафе” на Катерина Хапсали, издателство Колибри.
“За древните гърци река Стикс била най-страшният синор.
Оня, който разделя този свят от Отвъдното.
Зловонни и тъмни били водите й, мъкнели хилядолетия стонове, сълзи и гняв. Но и магическа сила давали същите тези води. Казват, че Тетида, богинята, майка на великия воин Ахил – твоя адаш – топнала детето си в река Стикс. Нали мъжът й бил смъртен, пък макар и цар – влюбеният до уши в нея Пелей. Затова искала да закали допълнително палавия Ахилчо. Все пак бил само полубог!
Завела го Тетида до брега на страховитата Стикс, замислила се. Как да го потопи най-добре, без да го изпусне в клокочещите черни води?
И го хванала за петичката.
Потопила го целия, само розовата детска петичка останала да стърчи навън.
Така Ахиелас воинът – предводителят на страшните мирмидонци, станал неуязвим. С изключение на петата. Оная, която не се намокрила в катранените води.
Ето, и аз те потапям в река Стикс, пишейки тези страници. Знаейки, че един ден ще ги прочетеш. Държа те за петичката и те пускам в цялата тази мътилка от мъртъвци, светли духове, тъмни тайни. Пускам те с главата надолу в този водовъртеж от съдби.
За да те каля. Да изкова бронята ти.
Бронята, с която тепърва ще се впускаш в безбройни войни.
Бронята, която нито едно оръжие не ще пробие.
Бронята, която само ти можеш да разхлабиш и да свалиш.
Потапям те!
Но знам, че колкото и силен да станеш, винаги ще останеш Ахил. Ахилеас. Ахилчо, както ти казват родопските шумни деца. Или “бай Ахил”, както ти викат старците, от уважение към собственото си чувство за хумор.
Като един Омиров Ахилеас и ти ще имаш своята уязвима пета.
Не знам каква ще е тя. Честна дума.
Знам само, че при мисълта за неизбежните ти битки с живота отсега стомахът ми се сгъва надве.
Не знам каква ще е ахилесовата ти уязвима петичка, смело мое дете. Но и да знаех, пак нямаше да те спра в нищо. Нали майките са за това – да даряват крила, не вериги. Да се надяват, да се молят наум. Без обвинения, без протести. И Тетида не спряла Ахил да се бие в епичната Троянска война. Нищо че знаела какво го очаква.
Това е тя, любовта – да позволиш на другия да извърви пътя към себе си. Да го оставиш понякога да бъде слаб.
Именно слабостите ни правят хора, повярвай ми. Смешни и тъжни. Не перфектни. Но хора. Не бездушни камъни, не арогантни божества от Олимп.
Затова слабостите са важни. Затова продължавах да обичам татко ти. Въпреки всички цепнатини в някогашния му доизмислен от мен образ на весело гръцко момче.
Той си мислеше, че е господар. Че е Голямо шефе. А аз след няколко чаши ципуро, които обяздваха раздразнението, изпитвах състрадание – към грешките му, към грубостите.
Състраданието е също вид любов.
А може би, въпреки американското ми образование, в крайна сметка и аз бях влязла в калъпа на балканска жена. Калъп, който не бях предполагала, че мога да обитавам.
Никой не може да избяга от историята си. Колкото и да тичаме, понякога се оказва, че бягаме в кръг.
Затова поеми дъх: отново те потапям в балканския Стикс. Този първичен бульон от вековни подозрения, надежди и тайни, от който се появи ти.
Потапям те.
Потапям те.
Потапям те.”
Из романа “Гръцко кафе” на Катерина Хапсали, издателство Колибри.
Още откъси от романа:
“Тогава не знаех, че писател не ставаш, когато поискаш.”
“От онзи 30 май не съм палила камината…”
Фатална автомобилна катастрофа с гръцки бизнесмен, преобърнала живота на младата му съпруга – българска журналистка. Сурова истина, изплувала на повърхността. И смело навлизане в дълбините на родовата история, в които ТЯ (Катерина, Жената, Пречистващата се) търси себе си и от които изтръгва енергии за справяне с болката…
Това е само сюжетната рамка на романа „Гръцко кафе”. Сплитайки автобиографично и фикционално, историческо и интимно, той дръзко разтваря пластовете на времето и се вглежда в разломите му, спотаили първични сили, стари конфликти и стереотипи.
Всъщност “Гръцко кафе” е разказ за Балканите, за ГРАНИЦИТЕ на Балканите – парадоксално свързващи и разделящи. Тях историята немилостиво изпитва, завихряйки в странно безредие разпокъсани човешки животи, национални комплекси, архетипи, разтърсващи страсти на устояващи мъже и жени, горди жестове, сдобиващи се с ценност чрез белезите от раните… Но преди всичко това е разказ за границите в самите нас, за границите в съзнанието, които и днес упорито укрепват собствените си територии и чието преодоляване винаги е свързано с травмата – на миналото и на паметта.
“Гръцко кафе” е блестящо написан роман. Фрагментиран, с деконструирана хронология, той е паноптикум от “малки” и “големи” истории, виртуозно споени от множество гласове, които свободно преминават през времето и пространството и дават сила на настоящето. Той е притчово-песенен, писан е сякаш от утробата – една съкровена изповед на Майката пред Сина, който ще продължи не само нишката на живота, но и на разказа.
Но най-вече “Гръцко кафе” е модерен роман, който без страхове оголва уязвими места и приканва не само към размисъл, но и към разговор – за нашата обреченост да сме СВЪРЗАНИ.
Катерина Хапсали е дългогодишен журналист. С романа си “Гръцко кафе” влиза устремно и в писателските среди. “Кафето”, както бързо става известно сред читателите, грабва наградата “Перото” в категория проза за 2015 г., както и приза “Цветето на Хеликон” за 2016 г.
