„Помежду им имаше пропаст, която трудно можеше да бъде запълнена с обикновено съчувствие…“

„Полковник Таджер с целия си обществен авторитет спадаше към онова военновременно поколение български патриоти, за които патриотизмът беше непрестанна битка, която те продължаваха да водят и след войната. След загубените войни българското общество се гордееше особено със спечелените битки и не пропускаше възможност да ги припомни. Тези разкази успокояваха раненото му честолюбие, а и звучаха като предупреждение за справедливия гняв, който винаги можеше да се изсипе върху главите на врага. Рафаел си спомняше един епизод, който често се разказваше за Таджер, който през 1927 година напуснал една конференция за малцинствата в Женева, защото на нея не били допуснати представители на българските малцинства в Македония и в Западните покрайнини. Макар да беше изпълнявал за известно време след пенсионирането си длъжността на председател на Централната еврейска консистория, Аврам Таджер толкова се беше сраснал с българския пагон и с неговата кауза да възстанови Санстефанска България, че трудно различаваше нюансите в българското общество. Неговата преданост към Царя и армията не бяха разколебани дори от обстоятелството, че въпреки големите му военни заслуги и той беше принуден да носи отличителен знак за еврейска принадлежност под формата на жълто кръгло копче, безсмислено зашито на ревера на цивилното му сако, където в празнични дни той имаше навика да закача няколкото медала и ордени, получени заради участията си в битките за Велика България.

Въпреки доброто си желание, полковникът не успя да намери достатъчно аргументи да защити Арие. Те не бяха военни, никой от тях не се беше бил за България като него, помежду им имаше пропаст, която трудно можеше да бъде запълнена с обикновено съчувствие. Той изнесе пред съда факти, на които не беше пряк свидетел, като например обстоятелството, че старите Арие били в миналото близки на турските власти и използвали връзките си с тях, за да помагат на български бунтовници. Кои бяха тези бунтовници, така и не се разбра. Всички обаче запомниха, че Арие са поддържали добри отношения с турците и дори може би със султана, което едва ли можеше да бъде от полза за защитата.“

 

Из романа „Рафаел“ на Леа Коен, издателство Ентусиаст.

 

Още цитати от книгата:

“Евреи има по-добри от българите”, казваше тя.”

“Я вижте, еврейката не си носи звездата…”

“Жените се водели вкъщи, за да останели там завинаги…”

 

Рафаел Арие (действителна личност от първата половина на ХХ век) не се интересува от политика, негова грижа е женската красота. По прищявка на съдбата е осъден след шумен процес.

В ранните часове на 16 април 1943 г. той е в килия на Софийския затвор и очаква отговор на молбата си за помилване от Двореца. В продължение на 6 ча̀са, от полунощ от 6 часа̀ сутринта, Рафаел се опитва да сглоби всички части от един огромен пъзел, който е довел до неговия процес. Прозрението идва заедно с вестта от Двореца в 6 сутринта…

Повече от 70 години по-късно, в далечния Далас, Диди Арие-Бейкър, последната останала от клана Арие свидетелка на събитията от 1943-та, празнува своя 94-ти рожден ден. На този ден тя има странно посещение. Мистър Дейвид Гутман от застрахователната компания „Good Life“ й задава въпроси, които отвеждат Диди в далечното минало и в историята на нейното семейство. Този разказ, който започва като тест за паметта на възрастната жена, се превръща в изповед за Рафаел.

Действието на романа се развива на фона на три травматични епизода от новата българска история: атентатът в катедралата „Света Неделя“ от 1925 г., бандитизмът и отвличанията от началото на 30-те години и процесите срещу „еврейските спекуланти“ от 1942-1943-та, които правителството провежда по поръка на Берлин.

В романа е вплетена и действителна криминална интрига, която писателката е издирила в архивите.

По спомените на Диди Бейкър е възстановена семейната среда на фамилия Арие – най-видните представители на българската парфюмерийна промишленост до 1943 г.

 

Леа Коен е български писател, музиколог, дипломат и политик. Издава няколко книги за история на музиката, както и редица преводи от френски език. Автор е на документалната книга „Ти вярваш. Осем погледа върху Холокоста на Балканите“, а „Рафаел“ е десетият й роман.

Advertisements

2 thoughts on “„Помежду им имаше пропаст, която трудно можеше да бъде запълнена с обикновено съчувствие…“

Add yours

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

w

Connecting to %s

Create a website or blog at WordPress.com

Up ↑

%d bloggers like this: