“Умирам, нали?”

Из романа “Аз още броя дните” на Георги Бърдаров, издателство Сиела.

“Айда знаеше няколко места, от които се снабдяваше с храна. Изкараше ли Давор някой динар, Айда тръгваше да напазарува нещо за вкъщи, а и за майка си и баща си. Давор никога не я питаше как точно е похарчила парите, но вечер тя му казваше какво е взела.

И като си помисли за храната, спомни си и за един от най-зловещите за нея дни от цялата блокада. Беше двадесет и втори септември деветдесет и втора година. Тогава Давор се беше върнал с доста пари: със Златко бяха направили някакъв удар, взе да ѝ обяснява за някаква пералня, за някакъв предприемач Каро. Айда го гледаше подозрително, но нямаше как — наистина им трябваха пари. В последните няколко седмици гладуваха. Имаха само зеле. Тя правеше чудеса в кухнята, но само със зеле какво да направиш? Самира ѝ звънна да ѝ каже, че трябва малко по-силна храна за баща ѝ, който имаше диабет, и допълни, че му трябват и цигари. Пушенето беше единственият му порок, но без цигари ставаше нервен и всичко това веднага се отразяваше на диабета. Затова Айда взе парите от Давор, без да го разпитва повече, макар че не ѝ харесваше тази история с Каро: смътно си го спомняше от ученическите години — и тогава не беше стока.

Знаеше една месарница в гараж под Гръбавица. Рядко ходеше там, тъй като беше скъпо, а и беше далече и много рисковано — минаваше се през най-откритите места на града. Но нямаше друг начин. Облече си най-удобните дрехи, джинсов гащеризон, маратонки, шапка с козирка — така се усещаше най-подвижна. В града пак цареше суматоха, няколко снаряда бяха паднали в центъра. Мина покрай разрушената сграда на детската им градина, зави покрай канала. Там имаше дървета и можеше да се прикрива в тяхната сянка. Мина покрай мюсюлманското гробище, което се препълваше с всеки изминал ден, и се спусна към центъра. И точно тогава затрещя стрелбата. Айда веднага се мушна под една застава: не беше кой знае какво прикритие, но поне не можеха да я видят. От всички страни се понесоха писъци, куршумите затрещяха по заставата, а асфалтът около нея заблестя от натрошените стъкла. И изведнъж стана неестествено тихо. Бързо разбра, че не че е тихо, ами че от стрелбата са ѝ заглъхнали ушите. Изчака малко и изпълзя изпод колата. Пое отново към центъра, защото не мислеше да се отказва — семействата им имаха нужда от тази храна. Зави зад ъгъла и замръзна: блокът зад него бе ударен от снаряди и от последните му етажи се издигаше черен пушек. На тротоара отпред хората гледаха нагоре, крещяха, викаха нещо, държаха се за главите, плачеха, молеха се. Айда също погледна натам и видя как няколко мъже и жени се опитват да избягат от сградата. Стълбището обаче го нямаше, а те бяха на осмия етаж, на деветия. И те се спускаха по онова, което беше оцеляло от балконите. Хората долу ги насочваха с викове, те се спускаха по тънките метални парапети, а сградата гореше. Една жена се изпусна и тялото ѝ полетя към земята. Няколко души се хвърлиха да я уловят, но не успяха и жената рухна на плочника, а от устата ѝ изригна гейзер от кръв. Айда се обърна и повърна. После стисна плетената си торбичка в ръце и без повече да се обръща назад, пое към Baščaršija.

Вече виждаше дюкянчетата отсреща, когато безразборната стрелба по централния площад започна отново. Пред нея няколко души се свлякоха на тротоара. Тя се просна по очи и усети мириса на нагретите бетонни плочки. Изчака миг-два, огледа се, скочи и се скри зад метална кофа за боклук. И тогава видя как на двайсетина метра от нея от една жилищна кооперация излезе жена на средна възраст. Бог знае защо беше решила да излезе на улицата точно в този момент. Сякаш не виждаше как хората стоят, долепени до стените на околните сгради, и как дебнат да затихне за миг, за да пресекат. Айда се опита да ѝ извика, но жената вече беше на улицата. Направи няколко крачки и отново затрещяха откоси. Жената се заозърта, понечи да побегне, но веднага я улучиха. Тя изпусна кафявата си кожена чанта, хвана се за хълбока и седна на асфалта. Куршумите продължаваха да пищят около нея, тя крещеше… От другата страна на улицата мъж, прикрит зад червена надупчена отвсякъде застава, ѝ викаше нещо. Жената беше само на десетина метра от колата. Отново я уцелиха, този път в рамото. Мъжът не издържа, измъкна се иззад прикритието си, хвана я за дясната ръка и я задърпа. Стрелбата затихна за миг. Айда също изскочи иззад кофата, притича до тях, хвана жената за раменете и помогна на мъжа да я скрият зад колата. После мъжът я помоли да помогне да завлекат жената до близкия вход. Така и не разбра дали му е близка. Успяха да го направят и едва там тя погледна жената и разбра: нямаше как да оцелее. На хълбока ѝ зееше голяма синкаво-черна дупка, а кръвта пълзеше по мозаечния под. Айда не знаеше какво излъчва лицето ѝ, но когато срещна погледа на жената, я чу да казва тихо: „Умирам, нали?“. После отпусна глава и махна ръката си от хълбока. Вътрешностите ѝ започнаха да се изсипват върху пода и мъжът се разплака.

Отвън стрелбата беше спряла. Айда излезе от входа и се затича с все сила към центъра. Стигна първата дървена будка, където навремето продаваха семки, захарен памук и плюшени играчки; там спря и отново повърна. Опитваше да си поеме въздух, но не можеше. Дробовете ѝ свистяха мъчително.

Все пак продължи.”

Из романа “Аз още броя дните” на Георги Бърдаров, издателство Сиела.

Още откъси от романа:

“Ти лично стрелял ли си без заповед?”

“После лежаха с лица в прахта, докато стрелбата спря и мракът покри детската площадка”

“Изпитвал ли си някога страх, ама истински страх?”

“А същата тая религия вече разделяше семейства, приятели, влюбени и убиваше невинни”

Романът, спечелил ТВ форма̀та “Ръкописът” на БНТ.

Топла майска нощ през 1993 г. Обсадата на Сараево е започнала преди година и краят не се вижда, също както на братоубийствената война между довчерашните съюзни югославски народи. Двойка млади сърби стоят в кухнята си, потънали в мълчание. Давор, християнин, и Айда, мюсюлманка, са съхранили любовта си сред разрухата и безумието, които царят в обсадения град. Знаят, че наближава поредното кратко, едва половинчасово затишие, когато снайперистите почиват. Загледани в стрелките на часовника, те са взели решението да избягат – да достигнат свободата… или да посрещнат смъртта.

Двадесет години по-късно българин пътува към Сараево, за да се срещне със сръбския преводач на книгата си. Скоро се озовават в кръчма и неусетно заговарят за войната. С напредването на часовете празните бутилки на масата се увеличават, а отдавна погребани тайни излизат на повърхността.

Две нощи. Четири съдби. Всички водещи до най-важните въпроси.

Кой запали тази война? И кой спечели от нея?

Георги Бърдаров е роден през 1973 година и завършва специалност “География”в Софийския университет. В периода 1995-1998 г. работи като спортен журналист в Радио 99, после е сценарист в ТВ предавания като “Стани богат”, “Столът”, “Това го знае всяко хлапе”, “Аз обичам България”. Доктор е по Георгафия на населението и селищата, а в момента е преподавател в СУ и специалист по етно-политически конфликти и демография. На 23 декември 2015 г. Георги Бърдаров печели телевизионното предаване “Ръкописът” по Българска национална телевизия, което позволява да бъде издаден романа му “Аз още броя дните”.