“Заключих, че той говори на нещо в тях и нещо в тях все пак го слуша”
Из романа “Другият сън” на Владимир Полеганов, издателство Colibri.
“Веднъж с жена ми отидохме за няколко дни на океана. Наехме къща в едно от курортните градчета. Всяка сутрин и всяка вечер на плажа идваха група ученици, които сядаха на пясъка и започваха да гледат. Сутрин към водата, вечер към небето. Докато го правеха, преподавателят им говореше нещо. Една сутрин решихме да минем близо до групата, за да разберем за какво им говори учителят, но не чухме нищо. Устата му се отваряше като при говор, но всичко беше беззвучно. А децата седяха на земята, погълнати от гледката, и не му обръщаха внимание. Заключих, че той говори на нещо в тях и нещо в тях все пак го слуша. Вероятно нова форма на обучение, близка до мечтата на всяко дете от моето поколение, а може би и на всяко дете изобщо: да учиш, без да знаеш, че учиш. Форма, може би близка до кошмара на всеки учител: просто да налива знания, да има механично участие в този така важен процес. Децата гледаха вълните и сигурно чуваха много повече от океана, отколкото аз щях да чуя, ако бях залепил рапан до ухото си. Виждаха рибите, проследяваха историята на вида им, може би стигаха до толкова дълбоко в миналото, че да станат свидетели на раздялата, пратила едните риби към сушата и оставила другите във водата. Безспорно невидимото присъствие на някаква технология в децата ги правеше съпричастни на всяко едно значимо завъртане на света. Сигурно докато сме минавали зад гърбовете им, те въобще не са били на плажа, а са плували с китове или са се издигали към повърхността заедно с някой нов вулканичен остров. След този ден повече не се върнахме при децата. Оставаше ни още малко време в курорта – не повече от три дни, и го прекарахме в пълна тишина. Престанахме да излизаме от къщата, забравихме за разходките, на втория от тези дни даже забравихме да дръпнем пердетата, останахме в полумрак, но не чухме нищо. Нито океана, нито онзи учител. Жена ми не беше взела със себе си нищо за работа, в стаите нямаше телевизори, никакви компютри. Беше по-скоро страшно, като се замисля, отколкото спокойно. Откъснахме се толкова лесно, може би с лекота щяхме да спрем и да дишаме, ако бяхме решили. Трябваше да си тръгнем в късния следобед на третия ден. Когато сутринта се събудих, видях жена ми да стои до прозореца. Беше дръпнала завесите и гледаше нещо. Децата бяха на улицата пред къщата. Групата беше спряла, за да изчака някого или да обсъди нещо. От колко време ги гледаш, попитах я и се доближих още повече до гърба й. Бяха тук, когато се събудих. Групата водеше някакъв разговор. Този път участваха всички, не само учителят. Не чувахме нищо, разбира се, защото прозорецът беше плътно затворен. Но аз имах усещането, че не стъклото спира думите на групата, а самата тишина в стаята ни. Всъщност струваше ми се, че тя отдавна е напуснала стаята, изляла се е върху улицата и сега децата просто отварят и затварят усти, а ние напразно си мислим, че разговарят. Споделих го с жена ми и тя каза, без да се обръща: Странно, не ти ли е по-приятно да си представяш, че ти си на мястото на децата от онзи ден? Някой си говори, не чуваш, но знаеш, че ще запомниш какво е казал. Не ми беше хрумвало изобщо. По-късно, докато летяхме над водата, а след това и над облаците, жена ми каза, че не й се прибира вкъщи и не иска да се връща на работа.”
Из романа “Другият сън” на Владимир Полеганов, издателство Colibri.
Още откъси от романа:
“Туптенето на тъмнината продължи в настоятелния си ритъм…”
След погрешно набран номер млад мъж се озовава в непознат свят, който постепенно се запълва пред очите му със странни предмети и хора. Всяка следваща крачка се оказва непредвидима и води ту към ужаса от чуждото, ту към удивлението от него.
“Другият сън” е психологически роман, маскиран като фантастичен. Или истинско фантастично приключение, чиято крайна цел е връщането към познатата ни реалност. Какво се случва, когато поверим паметта и желанието си на технологиите? Ще можем ли да продължим да живеем в познатия ни свят? Ще открием ли нов? “Другият сън” е интимна история за времето, в което бъдещето неусетно е станало част от ежедневието, а невидимото непознато управлява всяка човешка дейност и разстоянията между съзнанията и сърцата изглеждат безкрайни.
Владимир Полеганов е роден през 1979 година. Завършва клинична психология и творческо писане в Софийския университет. Разказът му “Кладенецът” печели втора награда на Националния конкурс за къс разказ “Рашко Сугарев”. През 2015 “Птиците” е включен в антологията Best European Fiction на издателство Dalkey Archive Press. Негови творби са публикувани в престижни български и чужди литературни издания. Автор е на сборника с разкази “Деконструкцията на Томас С.” Романът “Другият сън” печели Голямата награда за българска проза на книжарници “Хеликон”.
