“Не бяха взели чувал, в който да приберат котката, и той реши да я скрие под купчина съчки.”
Из романа “Дете 44” на Том Роб Смит, издателство Лъчезар Минчев, превод Силвия Желева.
“Да занесат котката в селото, без никой да ги види, беше необходима предпазна мярка. Хората бяха готови да се бият, да убият за такъв улов, а някой може и да е чул писъците. Павел не искаше да рискува. Не бяха взели чувал, в който да приберат котката, и той реши да я скрие под купчина съчки. Ако срещнеха някого на път за дома, щеше да изглежда, че са събирали съчки за огъня, и нямаше да им задават въпроси. Вдигна котката от снега.
— Ще я нося под наръча, за да не я види никой. Но ако наистина сме събирали дърва, ти също трябва да носиш съчки.
Андрей беше впечатлен от логиката на брат си — той никога нямаше да се сети за това. Започна да събира клонки. Но падналите клони бяха затрупани със сняг и той беше принуден да търси с голи ръце. След всяко ровене в снега потриваше длани и духаше върху тях. Носът му протече и по горната устна се стичаха сополи. Той обаче не обръщаше внимание, не и тази вечер, не и след този успех. Затананика любимата песен на баща си и отново зарови ръце в снега.
Клоните бяха малко и Павел се отдалечи от по-малкия си брат. Наложи се да се разделят. Недалеч видя паднало дърво, чиито клони стърчаха на всички страни. Забърза натам, като остави котката в снега, за да начупи сухите клони. Имаше много, повече от достатъчно и за двамата, и той се огледа, търсейки Андрей. Канеше се да извика, но преглътна думите. Чу шум. Обърна се рязко и се огледа. Гората беше гъста и тъмна. Замижа и се вслуша в ритмичния шум: скърцане, скърцане, скърцане на снега. Стъпките ставаха по-бързи и по-шумни. Адреналин изпълни тялото му. Отвори очи. Там, в мрака, се движеше някой: към него тичаше някакъв мъж. Държеше дебел, тежък клон. Крачките му бяха широки. Явно е чул като убиват котката и сега щеше да открадне наградата им. Но Павел няма да го допусне: няма да позволи майка им да умре от глад. Няма да се провали като баща си. Започна да затрупва котката със сняг в опит да я скрие.
— Събираме…
Гласът на Павел заглъхна, когато мъжът изскочи от гората и вдигна тежкия клон над главата си. Едва сега, като видя изпитото му лице и обезумелите очи, Павел осъзна, че той не иска котката. Искаше него.
Устата на Павел се отвори, когато клонът се стовари върху главата му. Не усети нищо, но разбра, че вече не стои на краката си. Беше паднал на едно коляно. С клюмнала на рамото глава той видя мъжа да вдига клона за втори удар.”
Из романа “Дете 44” на Том Роб Смит, издателство Лъчезар Минчев, превод Силвия Желева.
Още откъси от книгата:
“Ако привлечеш нечий поглед, не поглеждай веднага встрани…”
“Тези думи можеха да оправдаят всяка смърт”
“Вече знаеха какво ще каже и то не им харесваше”
“Не започва ли всичко така? Имаш кауза, в която вярваш и за която си струва да умреш. Скоро тя се превръща в кауза, за която си струва да убиваш. А след това се превръща в кауза, заради която да убиваш невинни хора.”
Издателство „Лъчезар Минчев” представя един роман, завладял пазара на трилърите през 2008 г., пренесен на големия екран през 2015 г. с участието на Том Харди, Гари Олдман и Нуми Рапас.
Една история, подобна на тази на Андрей Чикатило, в също толкова зловещите години на Сталиновия режим в СССР, видяна през погледа на младия английски писател Том Роб Смит. Книгата е преведена на повече от 30 език, има редица номинации за престижни международни награди, включена е в предварителната селекция за Букър за 2008 г. и е удостоена с приза „Стоманен кинжал” за най-добър трилър на Британската асоциация на писателите на криминални романи.
Ето какво споделя издателят за книгата и нейната екранизация:
„…Авторът на „Дете 44“ е млад човек. Не е американец, а англичанин. Заинтересувал се от живота в сталинския СССР, прочел книги, направил проучвания и написал криминален трилър, който обаче има и сериозно познавателно значение за онова време в Съветския съюз. Същинската криминална линия заема не повече от половината от целия сюжет.
И също така, както нашите читатели със сигурност знаят, един роман не може да се напъха никога в един двучасов филм. Книгата винаги е много повече.
Романът не е за Андрей Чикатило… Но няма да влизаме в ролята на онази камериерка, която отмъстила за обидата на господарката си, като прошепнала: „Убиецът е градинарят.“ И така съсипала удоволствието от криминалния роман, който четяла. Би било непростимо да постъпим така. Ще ви кажем само: „Убиецът не е този, който е във филма, и историята изобщо е доста по-различна.”
