„Каква загуба. Такъв гений да умре заради една жена.“

Из „Жената на поета“ на Джетифър Лам, издателство Софт-прес. Превод: Марин Загорчев.

„Санкт Петербург

1837

Някой мъж ви казва, че е готов да умре за вас. По етикет жената трябва да сведе поглед, да се изчерви и да закрие лице с коприненото си ветрило. На мъжа е позволено да се самоизтъква колкото иска, а жената ласкае егото му и го държи закотвен на земята. Така е устроен светът, или поне така ме учеха, преди да се прочуя като най-голямата злодейка в Санкт Петербург.

Сега знам по-добре.

Когато един мъж ви казва, че е готов да умре за вас, понякога трябва да му повярвате. Защото да позволиш на съпруга си да загине на бойното поле на честта, е позорно, по-лошо дори от това да го убиеш със собствената си ръка.

***

Мъжете със сериозни лица, събирани в апартамента ни, се умълчават, когато съпругът ми изпуска последното си дихание. Побиват ме тръпки, като първи пристъп на треска, и осъзнавам, че него вече го няма. Скръбта стяга гърдите ми и ме затиска; имам чувството, че под тежестта й ще се прекърша на две. Олюлявам се и ми се струва, че ще припадна. Само невидимата сила на волята ми помага да остана права. Черна кръв продължава да струи от раната в корема му и въздухът е наситен с остър металически мирис.

Два дни съпругът ми бе като жив труп, разкъсан от жестока бавна агония. Въпреки че не присъствах на дуела, който бе приел, за да защити честта ми, представата как Александър се свлича на земята и снегът почервенява от кръвта му преследва всяка моя мисъл. Изгубила надежда, се лутах между истерията и отчаянието, докато гледах как раните му загнояват и лицето му, някога толкова жизнено, се разкривява от болка.

Приятелите му стоят в полукръг около тялото, изпънати, със строго стиснати устни и стоически изражения, въпреки че очите им са пълни със сълзи.

– Каква загуба – чувам ги да шепнат. – Такъв гений да умре заради една жена.

Думите кънтят в главата ми. Бях съпруга на велик писател, най-великия в нашата страна, и допуснах животът му да се изплъзне между пръстите ми. Тези мъже си мислят, че се интересувам единствено от материални блага и романтични развлечения, не вярват, че притежавам ума да оценя таланта да мъжа си. Сплетниците са ги убедили, че съм влюбена в празноглавия Жорж Дантес или съм се главозамаяла от комплиментите на свирепия цар. Приемат поведението ми за предателско, толкова ужасно, колкото ако се бях присъединила към Наполеоновата армия, нахлула преди години в самото сърце на отечеството.

Признавам, че прекалено дълго се радвах на вниманието на Жорж и дори на самия цар, но аз не съм Йезавел, а обикновена жена, податлива на ласкателства като всяка друга. Колкото и да искам, не мога да променя миналото. Злото е сторено. Нова вълна от сълзи напира в очите ми, и после се отдръпва, сякаш всичко в мен вече е пресъхнало. Питам се колко ще живея със страданието на вината и с упрека на онези, които твърдят, че обичат съпруга ми.

В момента на най-голяма мъка чувам тихи гласове пред апартамента да викат името на Александър и най-сетне откъсвам поглед от мъртвешката маска, в която се е превърнало лицето на съпруга ми. Когато пресичам стаята и поглеждам през прозореца, виждам външния свят размазано, заснежените постройки се сливат с облачното небе. Очилата ми са в торбичката с мъниста, която виси от едната ми страна. Изваждам ги и си ги слагам.

Отвън са се събрали хора с шуби, ушанки и наметала, поръсени със сняг. Държат свещи и пламъчетата трептят от вятъра. Трудно е да преброя тези почитатели, стотина може би. Размахват издания на творбите на Александър: забелязвам „Евгений Онегин“ и руските народни приказки в стихове. Една жена носи върху шала си медальон с портрета на мъжа ми. Неколцина от скърбящите ме забелязват на прозореца и аз се поколебавам дали да не се оттегля сама с мъката си, но краката ми не помръдват. Няколко жени извикват името ми със звънки, нежни гласове. За моя изненада не долавям гняв. Те не ме смятат за злодейка, а за пазителка на творбите и паметта на съпруга ми.

Гледам как жените закриват мъждукащите пламъчета с малките си, пъхнати в дебели ръкавици ръце и се питам дали ще мога да променя ролята си в тази драма, да направя жертва и да докажа, че съм достойна. Трябва да се погрижа думите на Александър да останат свободно достъпни за народа, скупчен долу в снега. Може да не се доказах достойна за мъжа си приживе, но след смъртта му ще направя всичко, за да не бъде забравен.

Очите ми се замъгляват от сълзи и раменете ми потреперват, но сега имам сладникаво-горчива надежда, за която да се хвана. Давам мълчалив обет да разкрия пред света истината за нашия живот, за силната връзка, която имахме с Александър. Може и да не завърши щастливо като приказна история, но дълбоко в сърцето си знам, че беше история за истинската любов.“

 

Из „Жената на поета“ на Джетифър Лам, издателство Софт-прес. Превод: Марин Загорчев.

Още откъси от книгата:

“Нямах шанс да помоля Александър на обърне конете и да избегне смъртта”

“Знам, че на следващия бал ще направиш разумен избор и ще вземеш най-доброто решение за всички нас”

Когато един мъж ви казва, че е готов да умре за вас, понякога трябва да му повярвате. Защото да позволиш на съпруга си да загине на бойното поле на честта, е позорно, по-лошо дори от това да го убиеш със собствената си ръка.

 

На шестнайсет Наталия Гончарова среща съдбата си в пронизващия поглед на Пушкин. Любовта между двамата пламва мигновено. Страстта е поглъщаща и вдъхновява любовни писма и велики поеми. Но семейното щастие на младата двойка скоро е белязано от ревност и интриги, които водят до фатален край.

„Жената на поета“ започва от най-трагичния дуел в историята, за да ни пренесе назад към пищния блясък на руския императорски двор и да ни плени с образа на една жена, решена да следва сърцето си. Тук исторически факти и литературна класика се преплитат с интимен поглед към ежедневието на гениалния поет и неговата забележителна съпруга, създавайки свят, в който читателят неизбежно се влюбва.

Дженифър Лам е историк по образование и пътешественик по призвание. Пътувала е из Европа и Русия и е работила по образователни и благотворителни проекти. „Жената на поета“ е третият й роман.

Advertisements

2 thoughts on “„Каква загуба. Такъв гений да умре заради една жена.“

Add yours

  1. Pingback: bgstoryteller

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.

Create a website or blog at WordPress.com

Up ↑

%d bloggers like this: