„И тези години до тук бяха равни на нула.“

Из романа „Хавра“ на Захари Карабашлиев, издателство Сиела.

„И в този момент усети самотата по-силно от всякога.

Дойде в Америка, за да търси добър живот. Съпътстваше тази, която обичаше – като страничен кош на мотоциклет. Във всичко, с което се захващаше, се стараеше да е различен от баща си. И до един момент си бе въобразявал, че донякъде се справя. Работи здраво, спечели пари, каквото спечели – вложи, а каквото вложи – загуби. И сега стоеше в тази стая до океана, в средата й, стоеше прав в края на този следобед, със спуснати щори, и имаше единствено тази дрезгаво жълта светлина в този празен апартамент, в който никой не го чакаше.

И тези години до тук бяха равни на нула.

Приклекна, като че коремът го сряза, после приседна на халището. Беше същото суро халище (сега разстлано на пода), което влачеха със себе си от Родопите. Погали го с ръка, пооблегна се на лакът (още го болеше от срещата с бандитите), отпусна тялото си настрани, положи глава върху ръката си, после долепи буза до боцкащите му нишки. Ръката му стисна вълната. И всички тези случки, действия, спомени, които завихриха живота му по един или друг начин – сега пробягаха като тихи мълнии през пръстите му и се оплетоха в грубите влакна. В съзнанието му зазвучаха думи, изречения, мисли – безтегловни, невидими, безтелесни – гласове на живи и мъртви, вплетени един в друг, неразличими един от друг като шепот от трюма на мистериозен кораб, на който се бе озовал по неволя.

Замижа. Под клепачите му като след взрив се разлетяха фрагменти от хора и места – сините очи на Вера, стиснатите скули на Антев, смехът на Тото, сивите косми от ушите на Макиатото, тъмните води на морето, укор в погледа на майка му, сенчестият гроб на баща му, коремчето на Ани, гъстотатуираните китки на Кико, топлият триъгълник на Лира, бакенбардите на Рене, обраслите в бурен ниви, потните длани на Матев, ястреб в синьото небе, луната, силуетите на блокове.

Сцени. Кадри – оживяваха от нищото и се разпадаха в безтегловност.

Тази жестока мимолетност на всичко, което си заслужаваше да продължава…

Навън под прозореца се чу тихият зов на гугутка. После някой някъде започна да натиска клаксон.

Отвори очи и стаята сякаш го всмука отново в себе си. Отне един дълъг момент, за да осъзнае къде е и какво се случва с него – и тъкмо тогава погледът му неволно фокусира дългия рус косъм. Беше неин, без съмнение – същите можеха да се видят навсякъде, винаги, където и да живееха. Тя имаше буйна светла коса, която споделяше с повърхностите в близост. Беше един от нейните signature косми – дебел като от конска опашка, прав, лъскав. Той внимателно го вдигна, огледа го и пусна на пода. После забеляза още един, после още два и още няколко. Изправи се. Един по един започна да ги щави, но усети, че в гърлото му застава невидимата буца, че идва пак онзи момент с безсмислените сълзи. „Няма безсмислени сълзи“, бе му казал преди време някой, „има безсмислено потискане на емоциите“. Може и да нямаше безсмислени сълзи по принцип, но тези бяха безсмислени, мислеше Ник, докато ги бършеше с опакото на ръката си. Трябва да оставиш съзнанието си да преработи тази раздяла. Това е процес – не опитвай да го спираш. Ник продължи да събира проклетите косми, после, докато почистваше завивката, помисли, че в нея сигурно има всякакви видове прашинки, микроорганизми, въобще – кой знае колко ДНК от тяхната връзка бе останала по това халище.

Крайно време беше това нещо да се изтупа – изведнъж реши той и стана, въодушевен от идеята.“

 

Из романа „Хавра“ на Захари Карабашлиев, издателство Сиела.

Още откъси от книгата:

“Тази земя има нужда от сняг.”

“А на мен ми омръзна да знам, че на всички им е омръзнало.”

“Аз така продължавам.”

“Не сме ли ние само сенки на това, което искаме да сме?”

След години в Америка и поредица от провали Никола се прибира в родния град за погребението на баща си, загинал при нещастен случай. Краткият престой обаче се превръща в начало на рисковано разследване, което го въвлича в тъмна мрежа от интереси, престъпни конфликти и разкрития.

Повече от век по-рано младата руска аристократка Вера Елегина копнее за независимост от своята тиранична сестра, закостенелите порядки и монотонността на средата си, докато светът навън кипи от промени. Един ден се запознава с харизматичен американски военен журналист и двамата поемат по опасен път, който завинаги ще ги свърже със съдбата на българския народ.

В „Хавра“ се преплитат история и настояще, факти и фантазия, редуват се напрегнато действие и лиричност.

Захари Карабашлиев пише проза и драматургия и е автор на бестселър романа „18% сиво“, преиздаван в България 25 пъти и превеждан в САЩ, Франция, Полша, Словакия, Хърватия, Сърбия и др. Носител е на наградите „Роман на годината“, „Хеликон“, „Аскеер“ и др. Негови разкази и пиеси са публикувани в книгите „Кратка история на самолета“, „Симетрия“, „Откат“ и други сборници и списания, превеждани на много езици.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.

Create a website or blog at WordPress.com

Up ↑

%d bloggers like this: