Владимир Полеганов: Вече не излизам без бележник

Да представя Владимир Полеганов в интервю е изключително приятно. Твърде земен и балансиран е за сценарист и за критик, поне по мое мнение – за писател и преводач, разбира се, е толкова перфектен, може би защото като занимание да пишеш и превеждаш е така самотно занимание. И няма да крия, че очаквах ексцентрик – та той твори във фантастичната литература, но с някакво особено усещане за мъдрост на столетник и с впечатление за неподправеност, новаторство и лекота.

Зачетох романа му „Другият сън“ и още от първите страници знаех, че човек с подобен маниер на изразяване едва ли ще успее да ме подведе с произведението си. Тогава, признавам, нямах и представа, че романът ще изисква толкова голямо съсредоточаване. Все пак минавам за заклет читател, който е с уменията да се изолира от заобикалящата го среда до степен да се потопи в произведението, без това да става повод за откъсване от действителността – чувам звуците наоколо, понякога дори съм с състояние да проследя новина по телевизията, чужд диалог, без това да ощетява с нещо четивото в ръцете ми… Но с Владо и романа му далеч не бе така. Това е роман, който изисква висша концентрация. Изреченията се нижат в логична последователност и с феерична лекота, но и при най-малкото разсейване се разпадат на парченца и наново трябва да започвам онова, което се е ляло върху страницата, почти от началото на новата глава…

Роден през 1979 г., Владо завършва клинична психология и творческо писане в СУ „Св. Климент Охридски“. Разказът му „Кладенецът“ печели втора награда на Националния конкурс за къс разказ „Рашко Сугарев“, а през 2015 г. „Птиците“ е включен в антологията „Best European Fiction“ на издателство Dalkey Archive Press. Негови творби са публикувани в списанията „Следва“, „Море“, „Страница“ и “ Granta България“, както и в „Литературен вестник“ и Drunken Boat. Автор е на сборника с разкази „Деконструкцията на Томас С.“, а с романа си „Другият сън“ печели Голямата награда в шестнайсетото издание за нова българска художествена проза на книжарници „Хеликон“.

За „Другият сън“, за писането и работата с издателство Colibri разговаряме с Владо Полеганов в едно твърде кратко за потенциала му интервю, което се надявам да намерите за изключително полезно.

 

Владимир Полеганов: „Записки си водя непрекъснато по няколко проекта наведнъж“

Интервю на Валентина Мизийска

Фотограф: Thomas Langdon

 

Доста известен и награждаван си за разказите си. Как реши да преминеш към по-дългата форма на изразяване?

Повестта и романът са най-интересните за мен форми и се случи някак естествено. Винаги съм мислел писането си повече в романи, отколкото в разкази. Разбира се, най-трудната част е човек да устои на множеството изкушения да не разгръща идеите на по-големи територии и да напише поредния разказ.

На главния ти герой му се случват толкова неща, че според мен не само той се обърква, а и читателят започва да се съмнява кое в романа е сън, кое – реалност. Би ли опитал да опишеш фабулата по различен начин от резюмето на корицата, не толкова абстрактно?

Объркването е важно усещане, задължително (заедно с колебанието) при работата с фантастичното. Какво се случва с героя? Без да издавам много, първо съзнанието му, а по-късно и тялото му започват да обитават едновременно два свята – единият реален и все по-избледняващ, а другият – фантастичен и все по-плътен. Този преход е дело на технологии или резултат от смърт или лудост – ще оставя на читателите сами да преценят, но цялото пътешествие е едно, в класическия смисъл (както е при Лукиан, Едгар Алан По, Жул Верн и много други), фантастично приключение.

Роман, без нито един нов ред/абзац; повествование с диалог, но без пряка реч… Що за формат е това?

Романът е разказ на едно съзнание, което не знае какво точно се случва с него. Исках да уловя повече процес, отколкото парче памет. Спомнянето, връщането назад, за да се разкаже какво и как се е случило, би било по-подредено и оформено като история (а също така би било и друг роман), но разказът в момента на случването му би изглеждал повече като поток, като коридор. Исках да пресъздам това движение и по друга причина: „Другият сън“ се появи като част от идея за нещо като трилогия от повести и в тези повести главни действащи лица бяха не героите, а темите: за трансформацията, за преминаването от едно място на друго, за движението по хоризонтални и вертикални пътища.

Мъча се да дефинирам таргет групата от читатели, към които си адресирал романа. Определено е за елитарен кръг от хора, ценители. Ти как определяш аудиторията на романа си?

Читатели, които обичат странни книги; които не търсят роман, с който да убият времето или който да ги прати на диво приключение (в това няма нищо лошо, просто ще бъдат разочаровани, ако го очакват от „Другият сън“); които нямат нищо против да търсят обяснения, вместо да ги четат наготово. Всъщност, за мен това е идеалният читател на фантастична литература.

Няма да те питам личен опит или измислица е фабулата, но все пак – какво те вдъхнови да я разкажеш?

По-горе споменах за идеята за тематична трилогия и мисля, че тя е изиграла сериозна роля по отношение на вдъхновението. За мен са важни и образите, представите. „Другият сън“ започна и като „картина“, в която фигура се движи в коридор без видим край. Честно казано, още не знам какво точно значи „да се вдъхновиш“, за да напишеш нещо – мисля, че при писането е малко като при сънуването: регистрирани съзнателно и несъзнателно елементи от ежедневието (и на външния, и на вътрешния ни свят) се завръщат на сцената на съзнанието, несъразмерно увеличени или странно променени; някакви частици впечатление, които се струпват около една или друга будна или латентна идея и така работата по разказа или романа започва.

Но какво послание се надяваш да си предал на читателите си?

Не мисля за послания и поуки, даже мисля, че ако авторът си постави за цел съзнателно да ги развива и очертава в произведенията си, това спъва работата на текста с читателя и обратно – ограничава четенето, защото задава параметри. Тук се сещам за думите на писател, на когото се възхищавам (и чийто писателски ум ми е страшно интересен), Сесар Айра, който казва (цитирам по памет): „Ако исках да напиша послание, щях да го напиша“.

Колко време писа романа?

Написването ми отне между три и четири месеца работа всеки ден, само с един ден изключение. Преди това – около година бележки, писане на отделни сцени, абзаци. Като добавим и времето за редакция, стават близо две години.

Как се пише такъв роман? Водиш си записки, където те споходи вдъхновение, или сядаш и пишеш редовно на определено място и в определени часове?

И двете. Написването нямаше да се случи, ако не си бях наложил да пиша всеки ден. Записки си водя непрекъснато по няколко проекта наведнъж. Вече не излизам без бележник, макар че съм далече от това да записвам всичко и навсякъде. Телефонът също помага – и той е пълен със записки, снимки, отметки, свързани с един или друг бъдещ текст.

Имаше ли план за разгръщането на историята или, подобно на героя си, се остави историята сама да те води?

Обикновено не мисля за края, когато започвам да пиша, но с „Другият сън“ не беше така – краят, както и няколко стъпки преди него, ми бяха ясни и дори донякъде развити. Интересното беше, че не положих много усилия да насоча историята към тях, тя тръгна сама в тези посоки (може би защото образът на коридора е удържал процеса) и когато стигна до тях, естествено, ги измени, но със съвсем малко.

И конкретно за обстановката в романа: „Рисуваш“ ли си първо действителността или измисляш детайлите й в хода на писането?

Някои парчета „действителност“ идват предварително готови – писането почти винаги използва случили се (преживяни, прочетени, видяни, забелязани) модели. Други елементи пък не могат да се появят, преди да започне само написване (не вярвам много на авторите, които измислят всеки детайл преди да седнат да работят и после само „сглобяват“). Но ако под „действителност“ имаш предвид не толкова сцени и ситуации, размисли и разговори на героите, а изградения за целта на романа друг свят, то тогава „рисуването“ има превес, защото фантастичният роман (особено ако като „Другият сън“ се докосва съвсем леко до жанра на научната фантастика) го изисква. Този свят трябва да функционира, да е убедителен, колкото и странен да е. В „Другият сън“ до голяма степен е важно онова цветантодоровско фантастично, при което централно е колебанието и на герой, и на читател, но въпреки него всичко се случва в един свят, който, за да работи като свят на близкото бъдеще, трябва да е реалистичен, стабилен поне във външните си параметри (технологиите и мястото им в живота), за да могат вътрешните (съзнанията, които го обитават в тела и вещи) да понесат максимално разтърсване.

Как се случи да започнеш работа с Colibri?

Нито една от книгите ми нямаше да се случи без хора като Ани Илков и Светлозар Желев. След съвет (и голяма помощ с избора на заглавие) от страна на Светльо Желев изпратих ръкописа на Colibri, които реагираха веднага. Бях работил преди това с тях по един прекрасен проект – написването на предговор към първата и превеждането на втората книга от трилогията „Ксеногенезис“ на Октавия Бътлър. Издателството реагира веднага. Междувременно Ани Илков, както и Александър Христов и Яница Радева, бяха прочели началните варианти на ръкописа, който беше с друго заглавие. Що се отнася до работата с редактор, тя започна почти веднага.

Но как се редактира такъв текст? По кои елементи от разказа работихте най-много?

Имах късмет да работя с Таня Джокова, с която бях работил и по първата си книга. Тя е безкрайно внимателен редактор и – което е изключително важно – читател. Работата беше фокусирана най-вече върху моментите, в които неясноти и двусмислия могат да попречат на четенето на историята.

Какво научи като писател от работата с издателството? Кой редакторски съвет ще запомниш за писането си в бъдеще?

Не е точно конкретен съвет, но за мен беше много важно това, че работата с редактор ме научи и продължава да ме учи на друг вид четене. За писателя е невъзможно да се дистанцира достатъчно максимално от текста, за да улови всички несъвършенства и евентуални проблеми, но когато работи с редактор, когато обръща внимание на редакторското четене, придобива нов вид поглед. И този поглед, според мен, след това влияе както на писателското, така и на читателското му функциониране. Това е безценен опит и той може да бъде придобит при работа със сериозно издателство.

Честно казано, безкрайно много са моментите, в които не само забравях, но и бях убедена, че чета преводна литература. Гласът ти е изчистен до съвършенство, невъзможно е да локализирам героите и въобще историята, фабулата е нестандартна. Пишеш изключително спокойно, с много живописен език. Кое формира този стил? Кои любими автори ти повлияха, колко дълго го упражнява и с какво – преди дебюта с роман?

Преди този роман имам един друг, почти завършен и засега изоставен, много недовършени и довършени разкази, някои от тях са публикувани в сборника ми „Деконструкцията на Томас С.“, други – в онлайн и хартиени издания, трети – седят по папки в компютъра. Преди да се появи дебютната ми книга, имаше повече от десет години по-малко или повече успешно (в смисъла на доведено до някакъв край) писане. Не знам какво е формирало стила ми, но със сигурност има влияния: фантастите от Новата вълна от 60-те и 70-те (Дилейни, Силвърбърг, Ръс, Типтри, Дик, Улф, много са), постмодернистите (интересните постмодернисти – Пинчън, Гас, Акър), латиноамериканските писатели (най-вече Хосе Доносо, но също така и Боланьо и Фуентес), някои по-особени и позабравени модернисти (Бруно Шулц и Макс Блехер).

Какво работиш и кога намираш време за писане?

Опитвам се да доведа до успешен край докторантурата си (тази година, живот и здраве, ще завърша дисертацията си за диаболизма в нашата литература), занимавам се и с преводи и от време на време – писане за телевизията. Време за писане сега почти нямам, но съм сигурен, че когато настъпи моментът за следващата книга, ще намеря. Винаги се случва така.

Какво обичаш да четеш?

Добре написани, смислени и смели произведения, максимално отдалечени от баналното. Това важи както за художествената, така и за есеистичната и научната литература.

Пишеш ли нещо в момента?

В момента не пиша нищо. През септември и октомври бях на писателска резиденция и успях да напиша плана (глава по глава) и бележките за това, което може би ще бъде следващия ми роман. Въпреки че имам план, той е по-скоро план на идеите и посоките на разгръщането им (със съвсем малко „плът“ от историята), така че не знам накъде ще ме отведе и как ще завърши. Жанрово отново ще е на територията на странна литература.

Твоят съвет към начинаещите български писатели, които четат bgstoryteller?

Да четат много и всичко – ниска, висока, сериозна, несериозна, художествена, нехудожествена литература, да обръщат внимание на всички форми и жанрове. Писането, както казва Самюъл Дилейни, идва след несъзнателното възприемане на работещи модели и тези модели могат да бъдат намерени в самата литература. И да пишат, да намират време за текстовете си и да ги мислят не толкова като продукти и произведения, а като парчета от света, който е Литературата.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

w

Connecting to %s

Create a website or blog at WordPress.com

Up ↑

%d bloggers like this: