“Туптенето на тъмнината продължи в настоятелния си ритъм…”
Из романа “Другият сън” на Владимир Полеганов, издателство Colibri.
“Следващите дни така и не дойдоха. Когато и да погледнех през прозореца, беше нощ. Небето продължаваше да стои далеч, невидимо. Луната, звездите, облаците, прелитащите птици и самолети сигурно продължаваха да са на него, но аз не ги виждах. Имахме бинокъл, изработен по последните технологични стандарти, който не помнех как се беше озовал у нас. Извадих го от шкафа, за да видя дали ще мога да открия небето или някой от основните му елементи, но не се справих с менюто. Беше твърде сложно за мен; когато докоснах знака за включване, пред очите ми блесна странно разклонение от думи и символи. Приличаше повече на рисунка на дърво от светлини, отколкото на упътване за работа. Все пак погледнах през окулярите и естествено, нищо не се приближи. Жена ми започна да прекарва повече време в офиса си и винаги се прибираше в час, в който според часовника навън трябваше да е тъмно. Не знаех какво мисли за нощта навън, но нито веднъж не я спомена. Може би се беше случил някакъв катаклизъм, за който всички навън говорят, и когато се прибере, вече й е писнало да го обсъжда или да слуша за него. Не, едва ли е катаклизъм, защото, ако беше, навън нямаше да е толкова спокойно. Природен феномен по-скоро, нещо като белите нощи на север. Беше временна обсада на нощта, резултат от пренаписването на природните закони; или щеше да отмине и да остане в миналото като куриоз, или пък вещаеше още по-сериозни промени. Представих си как небето се е отместило, за да даде път на другия свят. Как поглеждам в бинокъла и виждам градовете му, виждам ги ясно и те не изчезват, след като съм премигнал, и мога да ги покажа на жена ми. Пленен от удоволствието, разляло се из тялото ми при тази представа, повярвах, че това е възможно, и понеже вече не разполагах със спомените си, както ми се искаше, си измислих, че преди много години в училище – по физика, а не по философия – сме учили за тази възможност на световете да се сливат, като небето на единия се отмести, подобно на капак, и се плъзне встрани, за да създаде отвор за другия свят, през който да проникне. Спомних си даже как учителката ни обясняваше, че в началото на това отместване винаги има изливане на Космос в първия свят, на вакуум от пространството между двете тела, и докато тече процесът, в света е тъмно като в нощ, макар и физически да няма нощ. Изумително, казах си, повтаряйки думите, които вероятно съм си мислел и тогава, в онзи далечен час по физика, сега имам шанса да съм свидетел на събитие от такива размери. Илюзията ме държа доста време – чаках търпеливо на прозореца първите знаци на другия свят: зората му, тръгнала по нашето завърнало се небе; птиците ни, пробили за първи път с клюновете си въздух с нов състав, с нов вкус, но най-вече цветовете, неговите светове, разлели се в пространството между облаците ни, все едно импресионист е започнал да рисува върху незавършеното платно на реалист. Чаках дълго, не мога да кажа колко часа точно, но истината явно беше друга и никакъв свят не прекрачваше прага на този, имаше само тъмнина. Очите ми така свикнаха с нея, че за да се справи със случващото се, съзнанието ми впрегна останалите сетива и започнах да чувам колко тиха е тя, а пръстите ми, залепени за прозореца – да усещат плътта й. Всъщност вече не виждах прозореца, виждах само тъмнината и тя пулсираше без звук навсякъде, където тялото й се докосваше до моето. Тъмнината асимилираше всичко материално по пътя си – стъкло, тъкан на дрехи, беше живо същество в търсене на друго, а единственото друго такова в стаята бях аз. Не трябваше да се впускам в блянове и измислени спомени, стреснах се, трябваше да съм нащрек, защото онова, което преди усетих в коридора, сега влиза през прозореца, току-що влезе през прозореца и се допря до мен. Сега беше моментът жена ми да се прибере и да включи лампите, да ме заведе до дивана, да седнем и двамата на него и да изчакаме тъмнината да си отиде, капакът на небето да се затвори обратно над нас, слънцето да се обърне отново към нас, ако ще и за малко, ако ще и само за един изгрев, един кратък зимен ден, един стремителен залез. Моментът мина или жена ми се прибра в някой след него и не знам точно какво стана, но туптенето на тъмнината продължи в настоятелния си ритъм и аз усетих как устата ми се пълни с нещо, което поглъща дъха ми, преди да съм го издишал, натиска езика ми, преди да съм го вдигнал, попива слюнката ми, преди да е тръгнала от жлезите.”
Из романа “Другият сън” на Владимир Полеганов, издателство Colibri.
Още откъси от романа:
“Заключих, че той говори на нещо в тях и нещо в тях все пак го слуша”
След погрешно набран номер млад мъж се озовава в непознат свят, който постепенно се запълва пред очите му със странни предмети и хора. Всяка следваща крачка се оказва непредвидима и води ту към ужаса от чуждото, ту към удивлението от него.
“Другият сън” е психологически роман, маскиран като фантастичен. Или истинско фантастично приключение, чиято крайна цел е връщането към познатата ни реалност. Какво се случва, когато поверим паметта и желанието си на технологиите? Ще можем ли да продължим да живеем в познатия ни свят? Ще открием ли нов? “Другият сън” е интимна история за времето, в което бъдещето неусетно е станало част от ежедневието, а невидимото непознато управлява всяка човешка дейност и разстоянията между съзнанията и сърцата изглеждат безкрайни.
Владимир Полеганов е роден през 1979 година. Завършва клинична психология и творческо писане в Софийския университет. Разказът му “Кладенецът” печели втора награда на Националния конкурс за къс разказ “Рашко Сугарев”. През 2015 “Птиците” е включен в антологията Best European Fiction на издателство Dalkey Archive Press. Негови творби са публикувани в престижни български и чужди литературни издания. Автор е на сборника с разкази “Деконструкцията на Томас С.” Романът “Другият сън” печели Голямата награда за българска проза на книжарници “Хеликон”.
