Радостина А. Ангелова: Вдъхновена от живота

Въпреки богатата творческа биография на Радостина А. Ангелова, признавам си, допреди няколко седмици не бях чувала за нея. Доверих се обаче на издателство Софт-прес, което ми препоръча последния й роман “Афиши в огледалото”, и съм страшно доволна, че такова стойностно българско четиво премина през ръцете ми. Историята се развива в две сюжетни линии – една съвременна и една, със 115-120 години по-млада, – което за първи път не приключи с крайното ми пристрастие към някоя от двете. Паралелното им разгръщане създаваше едно особено чувство на близост с героите, така че любопитството ми биваше своевременно и любезно задоволявано, при това без досадното натякване на разликата в епохите. Защото историите биха могли да се случат навсякъде, по всяко време, с всеки. Нищо че Радостина така добре се е справила с атмосферата и в двете. И нямам представа дали това е била задачата на издателството към писателката (да не пропусна да ви отбележа, че и отношенията в тази връзка са необичайни: издателството си е търсело писател, на когото да възложи творческа задача) – кой знае, може пък това днес да е гаранцията, че крайният продукт ще отговаря съвършено на читателските търсения. Без да знам, че съм го търсила, романът оправда очакванията на подсъзнателната ми идея за произведение с две сюжетни линии. Може пък и изборът на изпълнител да е бил от ключово значение. Едва ли всеки автор може да работи по история, която не е “хранил” лично в продължение на месеци, преди да започне да я лее върху белия екран. Но Радостина определено е могла.

Родена през 1969 г. в София, тя пише поезия, разкази и миниатюри. Автор е на две стихосбирки и на пет романа. Победител е във Втория Европейски конкурс за поетична книга на английски език (2011) с ръкописа “The Colours of the Old Lady”, изд. “Eminor” и е носител на първа награда на Първия национален конкурс за фото-хайга “Сезони” (2011) и трета награда за разказ на Националния хумористичен конкурс “Каунь” (2010). През 2010 и 2011 г. влиза в класациите на 100-те най-креативни хайку-автори в Европа. За романа “Афиши в огледалото”, за писането и работата с издателството си говорим в едно интервю, което нямам търпение да споделя.

 

Радостина Ангелова: За писането разчитам на нощите и ваканциите

Интервю на Валентина Мизийска

Снимка: Невена Рикова

 

Нестандартно начало на сътрудничество с издателство – вместо ти да ги потърсиш с готов за разглеждане роман, те се свързват с теб… Ще ни разкажеш ли по-подробно как и защо така се стекоха събитията?

Издателство “Софтпрес” кани българските автори, с които би искало да работи. Доколкото ми е известно, то не приема непоискани ръкописи. Така стигнаха до мен. Обсъдихме идеята им за съвременен роман, който да съдържа и историческа част, свързана с българската история. Имах абсолютна свобода в избора на герои, събития и време. След като одобриха синопсиса и първите няколко десетки страници – написах остатъка и чак тогава им дадох да го прочетат. Впрочем, много чуждестранни издателства работят по точно този начин: с автори, които са си избрали. На сайтовете им ясно пише: Не приемаме непоискани ръкописи.

Колко време писа романа?

Около шест месеца.

Две сюжетни линии, два отличителни гласа. Как писа “ретро” частта? Лесно ли превключваше от едната история на другата? Коя ти беше по-лесна и защо, според теб?

Историческата част изискваше потапяне в атмосферата, което най-добре се случва с четене на литература от съответното време – книги, списания, вестници. Съвсем съзнателно не исках да усложнявам изказа в романа с начина, по който се е говорило тогава. Първо, не храня илюзията, че бих представила един цялостен издържан текст в стила от преди 115-120 години. Второ, това малко или много би затруднило четенето заради непрекъснатото прехвърляне между съвременната история и миналото. Опитах се обаче да предам онзи доста странен, приповдигнат стил на изказ дори за ежедневни неща, който начетените хора са използвали в зората на 20 век. Не мисля, че някой съвременник би написал любовно писмо в стилистиката на онова, което Тодор Богданов пише на Роза Попова. Би изглеждало най-малкото странно. Но в същото време е завладяващо – като всичко, което безвъзвратно сме загубили с еволюцията. Иначе двете истории ги пишех хронологично така, както са и в книгата – прескачайки от едната в другата. Всяка си имаше специфична трудност: едната, заради действителните събития, които трябваше да се вплетат в измислицата, другата – заради тоталната измислица.

Как се прави проучване за период, който отдавна е минал, а трябва да бъде пресъздаден автентично?

В библиотеката. А и у дома се понатрупаха антикварни книги.

За сюжетната линия на Роза си вдъхновена от реална личност, но кое те вдъхнови за Лия?

Онова, което ме вдъхнови и за другите ми четири съвременни романа – самият ни живот, тук и сега.

Какво послание се надяваш да е оставила всяка от героините ти за читателя?

Не само героините, повечето герои изпращат послания. Например, че винаги можеш да започнеш отначало. Че докато отлагаш нещо свое, светът продължава напред. Че на теб най-много трябва да ти пука за собствения ти живот. Че ти и само ти си отговорен за това, което правиш със себе си и с близките си. Мога дълго да говоря все в този смисъл.

На кого показваш ръкописа, преди да го дадеш в издателството? На чие мнение най-много разчиташ?

Имам своя групичка от доверени читатели. За всеки роман тя може да е различна. Четирима-петима обаче са константна величина. И изобщо не са от тези, които все биха казали “браво”.

Има редактори, които работят с автора на ниво структура, изграждане на образи, засилване на напрежение, кулминация, финал. Други са детайлни до ниво отделна дума. Какво беше партньорството ти с Виктория Иванова. На премиерата на книгата каза, че си се почувствала “разнищена”.

Бях “разгадана” от Вики от гледна точка на това, че тя забеляза, отбеляза и оцени подобаващо малките ми авторски хрумки, край които читателите обикновено преминават, погълнати от повествованието. Например един диалог, в който не е ясно кой коя реплика подава – съвсем нарочно направен така. Не казвам, че само тя би ги забелязала, но тя откри “всички капани”. Това много ме зарадва, беше своеобразен тест, без да съм го искала или търсила. Иначе – едва ли един съвременен редактор в издателство разполага с чисто физическото време да нищи в детайли структурата на един ръкопис и да се превръща в едва ли не “съавтор”, особено пък, докато ръкописът е в процес на създаване. А и какво тогава – питам се – би правил “писателят”? Може би редакторът би се намесил при готов ръкопис, ако нещо е тотално оплескано и е въпрос на убеденост от двете страни, че текстът трябва да се промени. Аз се имам за консенсусен автор – винаги приемам поправките, когато очевидно правят текста по-добър. Но не ми се е налагало нито досега, в чудесната си работа с Виктор Самуилов (редакторът на първите ми четири романа), нито в работата с Вики, да трябва да правя някакви значими промени в ръкопис. В това отношение съм късметлия.

Кой писателски съвет от работата по тази книга цениш най-много?

Боя се, че не разбирам съвсем въпроса. Нищо специално не се е случило в тази книга, което да не се е случило в другите. За себе си най-много ценя правилото “Показвай, не обяснявай”. Особено когато става дума за “вътрешния живот” на героите. Авторът, вместо да обяснява колко се е напрегнал героят от дадена ситуация, по-добре спешно да му сложи в ръцете един молив и да го накара да го счупи. Просто е.

Коя е най-голямата промяна в ръкописа по идея на редактора и от която си най-доволна?

Боя се, че няма такава “голяма промяна”. Иначе Вики вървеше по текста и проверяваше след мен всеки факт. Да, наистина става дума и за всяка дума – там където имаше съмнения, обсъждахме. Благодарение на нея поправихме датата на коронясването на Кралица Виктория, например. По-важното за мен обаче е, че имах още един чифт очи, на които изведнъж повярвах като на себе си.

Пишеш много живописно, боравиш изключително виртуозно с метафорите. Кои автори, според теб, са те оформили като писател?

Вероятно всички, които съм прочела. Имам си периоди на четене на отделни автори, към някои от тях се връщам епизодично. Но вдъхновението, ако говорим за чистото писане, не идва само от книгите, даже рядко от тях. Идва от живота, природата, случките, музиката, филмите, картините и фотографиите, разговори в метрото, от къде ли не. А и не мисля, че съм “оформена”, защото непрекъснато се уча.

Какво четеш, когато имаш време за това?

Много съвременна литература. Необятно море, в което най-често се давя.

Какво работиш и кога намираш време за писане?

Доцент съм в Технически университет-София, по образование съм инженер. Иска ми се да кажа, че писането ме намира самó, но не е точно така. Даже често текстове, в това число и като част от романите, си заминават по пътя, само защото нямам време да седна и да пиша в момента. А после думите са забравени, емоцията, която ги е провокирала – изгубена. Все така става, че в последните 5-6 години има нещо друго, по-важно за писане: в преподавателската и особено – в изследователската работа, с която активно се занимавам, писането е много, но е от друг вид. За това писане, за което си говорим, май разчитам само на нощите и на ваканциите.

Твоят съвет към начинаещите български писатели, които четат bgstoryteller?

Винаги има текстове, които ще са по-добри от вашите. Винаги ще има хора, които няма да харесат написаното от вас. Ако не можете да приемете тези два факта, не се захващайте. Ако обаче се захванете – учете непрекъснато. Четете съвети как да пишете и вземете онази ръкавица, което пасва на вашата ръка. Четете съвременниците си, четете конкуренцията и мислете къде са по-добри от вас и с какво пък вие ги превъзхождате. Но в цялото това четене не забравяйте, че точно вашата история няма кой друг да разкаже, освен вие самите. И че смисълът на всичко най-накрая е в един мразовит ден да седнете заедно с читателите си край огъня и да им поднесете тази история по начин, по който никога няма да забравят.