„Евреи има по-добри от българите“, казваше тя.“

Из романа „Рафаел“ на Леа Коен, издателство Ентусиаст.

„Прозорчето на вратата се отмести и нощният пазач тихо подсвирна. Рафаел се изненада и приближи до вратата.

– Искаш ли цигара – попита пазачът.

Рафаел посочи към спящия на нара.

– Не е полезно за здравето – пошегува се той. – Ще събудя чичо ми, той мрази цигарите.

Леон никога не беше пушил, но какво значение имаше това сега?

Пазачът не отговори, само раздрънка ключовете, търсеше верния от килията, после отвори вратата.

– Ела навън – подкани той затворника.

Тонът не беше враждебен и Рафаел се подчини.

Излезе в коридора. Какво ли щеше да стане, ако сега побегне? Отхвърли веднага тази мисъл, нямаше да стигне и до края на коридора. Но пък какво рискуваше? Поне щяха да го застрелят – бърза и безболезнена смърт.

– Не стой като истукан – каза пазачът. – Тръгвай с мен.

Отидоха в дежурната стая. Рафаел се учуди – тя не беше обзаведена по-добре от собствената му килия: дървена маса, два стола, легло, покрито с войнишко одеяло, мивка. На масата имаше лампа, която хвърляше силна светлина върху бюрото.

Бил останал сам за два часа, обясни пазачът, между два и четири сутринта. Извади цигари, марка „Арда“, и предложи на Рафаел да запали. Рафаел пое с удоволствие дима на острия тютюн. Цигарите бяха евтини, клечка попадна върху езика му, но той вдиша дълбоко в дробовете си. Не беше пушач. Вечер запалваше по някоя пура от любимите си „Корона“ или „Луизиана“, които винаги имаше подръка, най-вече за да черпи приятели. Цигари пушеше рядко, повече за да прави компания на дамите, с които излизаше. Струваше му се проява на лош вкус да остави една жена да пуши сама в негово присъствие.

Пазачът го покани да седне. Каквато и да беше причината за тази любезност, Рафаел се възползва на драго сърце от нея. Вдигна крака на дървения стол отсреща и тялото му се отпусна блажено, както не се беше случвало през последните пет месеца.

– Как се казваш – попита Рафаел пазача, за да завърже разговор.

– Петко Драголски – отговори той. – От Самоков.

Рафаел го огледа внимателно. Май го беше виждал някъде.

– Ти си от тамошните Арие, нали? – полюбопитства на свой ред Драголски. – Самоковските, искам да кажа.

Рафаел кимна с глава.

– Читави хора – отсече Драголски. – Уважаваха ги много по нашия край. Баба ми е била представена в тяхната къща още по време на Балканската, когато дядо ми е бил на фронта и са пукали от глад. Прислужвала е няколко години на дядо ти. Много се хвалеше от тях. Не са ги оставяли да гладуват. „Евреи има по-добри от българите“, казваше тя.

– Защо? Има ли разлика?

– Не, не, така е думата, нали знаеш.

Рафаел знаеше много добре.

– Бяха й подарили пет жълтици. Когато се върнал дядо ми от фронта, тя напуснала. На изпроводяк й дали жълтиците, също и един пръстен с бисер, майка ми още ги пази някъде.

Драголски се наведе над шкафчето до бюрото, бръкна и извади пълно шише ракия.

– Правят я по нашия край. От джанки е, ама е двойно препечена. Искаш ли?

От какво друго да беше? Самоков беше беден край – там освен компири и джанки друго не растеше. Шльокавицата, както й викаха, не беше хубава, но Рафаел не отказа поканата. Ракията беше силна и опари гърлото му.

– Вашите хора са силни, имат връзки, а и пари не им липсват. Не можаха ли да ви откупят? – зачуди се Драголски.

Рафаел не отговори. Сипа си пак от ракията и запали втора цигара. Затвори очи, димът се вдигаше към тавана. Драголски престана да пита. Отиде до вратата, погледна в коридора, да види дали има някой, после се върна, извади лист хартия и го бутна към Рафаел:

– Ето, вземи. Ако искаш да напишеш нещо на някого.

Рафаел се поколеба, после помоли:

– Дай още няколко листа. Един няма да ми стигне.

Драголски извади още няколко листа, подаде му заедно с тях химически молив и излезе навън.

Върна се след половин час. Рафаел беше побледнял от цигарите и ракията, но странно спокоен. Каза, че не е довършил написаното. Драголски се загледа и видя, че малката купчина беше вече гъсто изписана. Не каза нищо и отново излезе в коридора. Върна се след още четвърт час, времето изтичаше, не можеше да чака повече, смяната му скоро щеше да свърши. Рафаел сгъна на четири изписаните листове, написа отгоре нещо и ги побутна към пазача. Отгоре стоеше женско име. Драголски не каза нищо, но кой знае защо, Рафаел реши да поясни:

– Братовчедка ми е.

– Аха – отговори пазачът. – Виждал съм я. И другото момиче съм виждал. Хубави момичета. Нали идваха храна да ви носят.

– Снощи не дойдоха – отбеляза Рафаел.

– Така де, от дирекцията наредиха вече да не идват, щото или щели да ви пуснат днес, или… – Драголски не довърши и се сконфузи, сякаш беше изтървал нещо.

Нощта напредваше. Затворническият часовник отброи с мелодичния звън на швейцарския си механизъм четвърт час, сякаш за да подскаже, че времето беше ценно.

Пазачът се огледа неспокойно, стори му се, че чу стъпки в коридора, и излезе да погледне навън. Там нямаше никой, но той подкани Рафаел да си тръгва. Прибра в джоба на униформата си изписаните листове, закопча металното копче, потупа отгоре с длан, като че ли искаше да увери Рафаел, че писмото беше на сигурно място и щеше да стигне до когото трябва, и го отведе обратно в килията му. Пъхна в ръката му остатъка от пакета цигари „Арда“.

Леон спеше по гръб с широко отворена уста. Като че ли не дишаше и имаше вид на удавник.

„Прилича на голяма, умряла риба“, помисли си Рафаел и отмести поглед встрани.“

 

Из романа „Рафаел“ на Леа Коен, издателство Ентусиаст.

Още откъси от романа:

Помежду им имаше пропаст, която трудно можеше да бъде запълнена с обикновено съчувствие…”

“Жените се водели вкъщи, за да останели там завинаги…”

„Я вижте, еврейката не си носи звездата…“

Рафаел Арие (действителна личност от първата половина на ХХ век) не се интересува от политика, негова грижа е женската красота. По прищявка на съдбата е осъден след шумен процес.

В ранните часове на 16 април 1943 г. той е в килия на Софийския затвор

и очаква отговор на молбата си за помилване от Двореца. В продължение на 6 ча̀са, от полунощ от 6 часа̀ сутринта, Рафаел се опитва да сглоби всички части от един огромен пъзел, който е довел до неговия процес. Прозрението идва заедно с вестта от Двореца в 6 сутринта…

Повече от 70 години по-късно, в далечния Далас, Диди Арие-Бейкър, последната останала от клана Арие свидетелка на събитията от 1943-та, празнува своя 94-ти рожден ден. На този ден тя има странно посещение. Мистър Дейвид Гутман от застрахователната компания „Good Life“ й задава въпроси, които отвеждат Диди в далечното минало и в историята на нейното семейство. Този разказ, който започва като тест за паметта на възрастната жена, се превръща в изповед за Рафаел.

Действието на романа се развива на фона на три травматични епизода от новата българска история: атентатът в катедралата „Света Неделя“ от 1925 г., бандитизмът и отвличанията от началото на 30-те години и процесите срещу „еврейските спекуланти“ от 1942-1943-та, които правителството провежда по поръка на Берлин.

В романа е вплетена и действителна криминална интрига, която писателката е издирила в архивите.

По спомените на Диди Бейкър е възстановена семейната среда на фамилия Арие – най-видните представители на българската парфюмерийна промишленост до 1943 г.

Леа Коен е български писател, музиколог, дипломат и политик. Издава няколко книги за история на музиката, както и редица преводи от френски език. Автор е на документалната книга „Ти вярваш. Осем погледа върху Холокоста на Балканите“, а „Рафаел“ е десетият й роман.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.

Create a website or blog at WordPress.com

Up ↑

%d bloggers like this: