“Сами се обричаме да сме вечни жертви на чувствата и терзанията си…”
Из “Писмо до сестра ми” на Мария Пеева и Люси Рикспуун, издателство Софтпрес.
“Понякога си мисля, че животът е болест. Болест, която прихващаме с раждането си и която в крайна сметка ни убива. И когато сме в застой, когато всичко около нас е спокойно, плавно и монотонно, сме в ремисия. Но вместо да се радваме на тези толкова кратки периоди на истинско щастие, все нещо не ни достига, все нещо трябва да променим и ръчкаме ли, ръчкаме в огъня с голи ръце, сякаш нарочно търсим болката и страданието. Разбирам хората, които умишлено странят от останалите и изживяват дните си в самота – с книгите, любимата професия, филмите, повърхностните приятелства, далеч от всеки, който може да опари душата им. Може би те са истинските мъдреци. Защото ние, останалите, сами се обричаме да сме вечни жертви на чувствата и терзанията си. Наричаме го любов, но всъщност е безумна страст към самоунищожение. И въпреки това я търсим и копнеем за нея, съсипвайки и себе си, и всички около нас.
“Жените търсят внимание, мъжете – признание”, една приятелка ми го каза веднъж, когато се оплаках, че Стефан вече не ме забелязва. Може би това разруши брака ни – него го смачках аз, която винаги съм била по-умната и по-образованата, а мен ме смачка той, когато откри колко съм обикновена всъщност и ме смъкна от пиедестала си. Взаимно се съсипахме. Той се пропи, аз го предадох. Децата са единственото, което все още ни свързва. Децата и някаква повяхнала лоялност след всички битки, които сме водили заедно.
Лора винаги е била по-мъдрата в това отношение и се е пазила от обвързване и сериозни чувства. А като си помисля, че на моменти я съжалявах…
И все пак явно не е достатъчно да изживееш живота си така, без да има кой да те разплаче и да те нарани, кой да изстиска душата ти като лимон, докато си кажеш, че вече нищо не ти е останало. Как бихме могли да оценим щастието, ако не сме преживели страданието? Въпросът е дали това щастие в края на пътя изобщо съществува, или само се заблуждаваме, за да има какво да ни тласка напред, да ни кара да рискуваме, да правим глупости, да нарушаваме собствените си правила.”
Из “Писмо до сестра ми” на Мария Пеева и Люси Рикспуун, издателство Софтпрес.
Още откъси от книгата:
“Тези дни съвсем не знам коя съм…”
“Остави го да диша – мислех си, – той е мъж.”
Масово се пише с правописни грешки!
Животът им тече с 10 часа разлика и 180 градуса разминаване в ежедневието. В София Радост приготвя закуската на болния си син, игнорира сърдитото сумтене на дъщеря си и избягва да поглежда гневно към съпруга си. В същото време Лора се приспива с шума на океана в Калифорния и с топлата прегръдка на красив италианец след поредния професионален успех като психолог.
Две сестри като двете страни на монетата – противоположни, но неизменно свързани. Всяка – стабилен гръб и основа за другата. Но когато монетата се завърта на ръб, животът и на двете е напът да изгуби равновесие. Неочаквани разкрития от миналото и съдбовни избори в настоящето преобръщат всичко, в което са вярвали. Единствено писмата, които си разменят, им помагат да запазят здравия си разум в свят, който изглежда все по-безумен и за двете им.
Мария Пеева, известна като Мама Нинджа, и практикуващият в САЩ доктор по клинична психология Люси Рикспуун създават роман, който се чете на един дъх, но топли дълго. С лекия си и емоционален език, пълнокръвни герои и неочаквани обрати “Писмо до сестра ми” е книга за живота, толкова истински, че прилича на роман. И за онези малки нащърбени ръбчета във всеки от нас, които ни помагат да се напасваме с другите. Защото връзките са пъзел от характери. Нима може да направиш сглобка с перфектно симетрична фигура?
