“Какво се случи с нас…”
Из “Писмо до сестра ми” на Мария Пеева и Люси Рикспуун, издателство Софтпрес.
“Колко е лесно да даваш съвети на другиго. Седнала съм да съветвам сестра си, психоложката, как да се отнася с мъжете. Аз, която съм най-голямата глупачка в това отношение.
Какво да правя със Стефан? Какво да правя със себе си? Имам ли сили да си призная, че вече не е същото и никога няма да бъде. Поглеждам го през отворената преходна врата, вечеря в този късен час, седнал на обичайното си място в малката кухня. Колко голям изглежда за този тесен апартамент. Той отвръща на погледа ми. Какво се случи с нас? Защо вече почти не си говорим… освен “служебно” – за децата, за дома… Дори избягваме да оставаме заедно в една стая. Едно време всичко си споделяхме. Този проклет алкохол… Една мисъл се шмугва през главата ми и ме жилва, преди да успея да я пропъдя. Много е лесно да обвинявам него за всичко, при все че добре знам колко съм крива и аз.
– Децата заспаха, нали?
– Да, Ния може и да чете нещо, не знам, но Тони спи дълбоко, сега го погледнах.
– Майка ти добре ли е?
– Спи. Доволна е, че е при нас. Мисля… как е вечерята? Мисля, че съвсем изстина.
– Аз кюфтетата и студени ги обичам, нали знаеш? Особено ако имаше биричка…
Млъква, поглежда ме гузно и забива поглед в чинията. Изобщо не си правя труда да му отговарям. Човек или има мярка, или няма. Всичко останало е самозаблуда. При него винаги се започва с една биричка. Никога няма да забравя как щеше да подпали апартамента. Тони още беше здрав, Стефан заспал мъртвопиян посред бял ден, а аз се върнах от работа и заварих Ния, качена на столчето си да се опитва да угаси пламналото на котлона олио с кана вода. Скочих и я дръпнах миг преди да го залее, а после грабнах някакво одеяло и го покрих. Оказа се любимото розово одеялце с котенцата от Лора, пратено чак от Америка. Детето се разплака, а аз й е развиках:
– Какви ги вършиш, Ния? Нали знаеш, че не можеш да си играеш с котлоните?
– Но, мамо, не бях аз. Помолих тате да ни опържи картофки, а той заспа и не можах да го събудя. Знаеш ли колко го будих, мамо!
След тази случка накарах Стефан да обещае, че никога няма да пие, когато е с децата. Месец по-късно се върнах от работа и ги заварих самички вкъщи. Сам-самички, тези малки дечица.
– Къде е татко?
– Отиде до магазина да ни купи бонбонки?”
Из “Писмо до сестра ми” на Мария Пеева и Люси Рикспуун, издателство Софтпрес.
Още откъси от книгата:
“Тези дни съвсем не знам коя съм…”
“Остави го да диша – мислех си, – той е мъж.”
“Масово се пише с правописни грешки!”
“Сами се обричаме да сме вечни жертви на чувствата и терзанията си…”
Животът им тече с 10 часа разлика и 180 градуса разминаване в ежедневието. В София Радост приготвя закуската на болния си син, игнорира сърдитото сумтене на дъщеря си и избягва да поглежда гневно към съпруга си. В същото време Лора се приспива с шума на океана в Калифорния и с топлата прегръдка на красив италианец след поредния професионален успех като психолог.
Две сестри като двете страни на монетата – противоположни, но неизменно свързани. Всяка – стабилен гръб и основа за другата. Но когато монетата се завърта на ръб, животът и на двете е напът да изгуби равновесие. Неочаквани разкрития от миналото и съдбовни избори в настоящето преобръщат всичко, в което са вярвали. Единствено писмата, които си разменят, им помагат да запазят здравия си разум в свят, който изглежда все по-безумен и за двете им.
Мария Пеева, известна като Мама Нинджа, и практикуващият в САЩ доктор по клинична психология Люси Рикспуун създават роман, който се чете на един дъх, но топли дълго. С лекия си и емоционален език, пълнокръвни герои и неочаквани обрати “Писмо до сестра ми” е книга за живота, толкова истински, че прилича на роман. И за онези малки нащърбени ръбчета във всеки от нас, които ни помагат да се напасваме с другите. Защото връзките са пъзел от характери. Нима може да направиш сглобка с перфектно симетрична фигура?
