Как пиша

Илия Волен: “Изобщо моето писане е нередовно, неспокойно. Седмици, месеци наред не пиша. А когато започна, ставам сутрин много рано, дори нощем след първия сън, ставам пречувствителен, раздразнителен, уморен, ту неестествено, “чуждо” весел, ту натъжен, наред с възторга върви отчаянието, отчаянието е пълно, възторгът – прекомерен. Когато изтрезнея от тази опияненост, утешавам се с известната мисъл: “Не е добър този войник, който не мечтае да стане генерал”. Аз пиша много бавно – като че пълзя по страниците, като че рисувам. Рядко се случва да напиша по две-три страници на ден. Обикновено – по едно пасажче, по една непълна страница. Като изгубя свежестта си, спирам. И може би истинското творчество е моментът на “засъхващото перо” – когато си потопил писалката (сега вече пиша със стило) и избираш думата, която трябва да кажеш. Когато пиша по-дълго нещо и и особено когато, което често се случва, по предварителни бележки или по събрани документи, аз си правя подробен писмен план, разпределям бележките и документите по глави, по части. Понякога си правя план и на отделни пасажи. Изобщо разумът, “сметката” – наред с чувството – играят първостепенна роля при писането ми. Празникът след свършването на произведението ми е голям! Трудът ме прави радостен, а безделието, – неспокоен, тъжен, мрачен. Трудът ми напомня за живота, а безделието – за смъртта. При композирането на по-дълги произведения се мъча вече да бъде интересен, разнообразен, прибягвам до “хитрувания”, до ефекти. Късото произведения трябва да е хубаво, дългото – интересно. Уча се на композиране от Вазов. Мисля, че той е най-добрият майстор на композицията у нас. Над езика много работя. Фразата, преди да я напиша, дълго време, така да се каже, я съзерцавам и докато не я “видя”, не започвам да я пиша. Съдържанието ражда формата. Винаги си имам “помощни листчета” и по-трудните фрази най-напред ги нанасям там; там “търся” и думата. Често написвам по няколко варианти от фразата, често правя цели стълбички от думи. И колко трудно е да избереш най-точната, най-звучната, най-свежата! Поправянето, както съвършенството, няма край. Това е най-страшното. Когато напиша фразата, аз проверявам всяка дума, дали не може без нея и ако фразата рухне без тази дума, както зидът без тухлата, оставям я. Понякога и нощем ставам да поправя някоя дума, а веднъж чак от село писах на един редактор да замени една дума с друга. Аз не обичам натруфения език. Той ми напомня на кукерите по Ивановден, които вместо нос си турят чушка, вместо зъби – бобени зърна, вместо бради – кълчища. Такива неща учудват само децата. Езикът, така да се каже, трябва да бъде направен от светлина; както чистият въздух не ни пречи да виждаме предметите, така и езикът не трябва да пречи да виждаме мисълта. Мисълта трябва да бъде облечена, така да се каже, в голотата на формата, в собствената си кожа. Езикът трябва да бъде физичен, т. е. читателят да не търси мисълта, да не я разгадава, а още при първия поглед да я види цялата, от всички страни, да види образа. Най-добър език е онзи, който “не съществува”. На език съм се учил от Вазов, Елин Пелин и преди всичко от Йовков.