Мартин Колев: Пиша така, че да се харесам на свой двойник от алтернативна вселена
“Нейде из тайните улици на София задуха вятър. Той довя мрак и мълчание. Въздухът не биваше да помръдва и лампите не биваше да угасват, а човешката реч не биваше да секва. Но всичко това се случи.”
И не само се случи, но и Мартин Колев го разказа в “Софийски магьосници”. И не само го разказа, ами и фрагментите на историята така се забиха в главата ми, сякаш винаги им е било писано да се наместят там. За да добия реална представа за нещата.
Е, крайно време е да научите, че София е магическо място. Зорници и здрачници бродят наоколо, воюват за територия, следват свои правила и… ще си кажете “нищо ново под слънцето – навсякъде доброто и злото воюват”… Е, да, но тук започват да изчезват представители и на двата лагера. И не само започват да изчезват, ами и изчезванията зачестяват. С разследването се заема легендарният Свилен, зорник със здрачно минало и разбито сърце, на когото обаче се пада и късметът да “пробуди” и обучи на занаят младия Бриян. И от там става една…
“Софийски магьосници” е една невероятно магична комбинация от крими, приключения и много духовитост. Това, което веднага ще ви направи впечатление, са забавните пояснения от автора, които дорисуват обстановката в бележки под черта в края на страницата. А в случай, че не четете благодарствените слова в края на книгите, тези не ги подминавайте – тук те са едно много лично обръщение към читателя, не просто изброяване на чужди заслуги за личния успех. И въпреки че влиянието на Роулинг не може да остане незабелязано, романът прави отличителна заявка да остави следа в съвременната БГ литература. Върви леко, увлича от самото начало и звучи както доста оригинално, така и съвсем достоверно. След като го прочетете, билетчето за градски транспорт в ръката ви вече никога няма да е същото; когато някой спомене Петте кьошета, ще бързате да го поправите, че кьошетата всъщност са шест; а ако нямате миялна машина у дома, вероятно ще се питате защо авторът така и не “позволи” на Бриян да каже заклинанието за миенето на чинии.
Разбрах, че ще поискам да направя интервю с Мартин Колев още първия път, когато хванах билетчето си в трамвая и го огледах добре, преди да го продупча, а мисълта “чакай, как беше” се заблъска в главата ми. Не, не как да го пъхна в перфоратора, не пътувам за първи път в градски транспорт, но една немалка част от мен повярва, че е възможно да има магия, която да кара дупчиците на билета да зарастват. И ето че София за мен вече не е същата. Невидимите пресечки, нощният трамвай без ватман, кръчмата на Шестте кьошета, вечно изчезващата книжарница, която рядко бихте открили повторно, “другото” лице на Орлов мост са само една малка част от мистерията на града, за които авторът услужливо повдига завесата, сякаш ни снабдява с магическа карта на София.
Мартин Колев е роден през 1989 г. в Бургас. Завършил гимназия за романски езици с испански език в родния си град, а после психология в Софийски Университет. Автор е на два сборника с разкази – “Кучето на терасата” (2009) и “Микро” (2016). Носител е на редица литературни и театрални награди…
Но знаете ли колко автори само си мечтаят да се сещате за книгите им, след като веднъж сте ги прочели? Е, Мартин Колев го постигна, вече може да се отпусне и да се съсредоточи върху следващия си роман, защото определено успя да разбуни духовете на зорници и здрачници в столицата и да влезе под кожата на читателите. За приключението да пишеш роман и магията да работиш върху него с издателството разговаряме с него в специално интервю за bgstoryteller, за което той отдели от скъпоценното си време, посветено на следващия му проект.
Мартин Колев: “Планирай предварително! Спестява много главоболия.”
Интервю на Валентина Мизийска
Българско фентъзи… Българските фентъзи почитатели са много критични, поне “порасналите” сред тях. Не мислеше ли, че е голям риск да подходиш с този жанр?
Мислех, да – и все още го мисля. Но не жанрът беше водещ, а историята – много ми се искаше да я разкажа. Колкото повече пишех, толкова повече се увличах. Ръкописът вече беше готов, когато един приятел каза: „Това звучи като градско фентъзи“. Явно съм бил твърде зает с вътрешния свят на романа, за да мисля за външния.
Жанрът се чете предимно от по-млада аудитория, но ти от самото начало правиш заявка за сериозен и по-дълбок прочит на темата. Имаше ли колебание на какви читатели искаш да се харесаш?
Жанрът е просто надпис на рафт в книжарницата. Изключително полезен, докато ни упътва към следващото любимо четиво. Оттам насетне ползата му се изчерпва. Не мисля, че има ситуация, в която е полезно да пишеш с някакъв въображаем читател наум. Напоследък следвам съвета на Нийл Геймън – пиша така, че да се харесам на свой двойник от алтернативна вселена. Всъщност има ли значение дали някой ще хареса романа ти, щом сам не си го харесваш?
Кое те вдъхнови? От коя сцена тръгна цялата история?
Първата сцена изобразяваше мъж, който слиза от трамвай на Петте кьошета малко преди залез слънце. Втората – тайна кръчма за магьосници. Имаше го и вълнуващият синхрон между ритъма на джаза (по-конкретно онзи ню джаз от компилации като “Saint-Germain-des-Prés Café”) и на забързаната София в края на работния ден.
За автор, известен досега с разказите си, си направил страшно богата история. Знаеше ли всичко, което знаеше на финала за нея, когато започваше? Имаше ли сцена, до която самите образи те отведоха и не е била замислена в първоначалния ти план?
Благодаря! Всъщност не знаех почти нищо, и то нарочно. Бях си представял писането на роман като приключение, в което оставяш героите да те водят към непредвидимото и си по-скоро пасивен наблюдател на случващото се. В крайна сметка романът може да бъде и това – може да бъде всичко. Но главният урок, който ми остана от „Софийски магьосници“, е следният: „Планирай предварително!“. Спестява много главоболия.
Нямаше ли по някое време усещането, че разполагаш с прекалено голяма история, за да я заключиш само в един роман?
Определено. Към средата на романа вече имах достатъчно материал за още един. Уравнението, на което се базира „Софийски магьосници“, е семпло: съвременна София + магия. Но след знака за равенство можеш да откриеш почти всичко. София е адски ползотворен град за подобни сюжети – космополитен, първобитен, шарен, ужасяващ, красив, гнусен… Днес отново бързах нанякъде и видях случка, която трябваше да си запиша на телефона поради липса на бележник. А това, което не успях да вместя в романа, остана за следващия.
И въпреки това, “лошите” не са чак толкова лоши, както се носеше слухът за тях в началото на романа. Личи си, че си ги харесваш много като образи. Помогна ли ти Психологията за изграждането на образите?
Фентъзито обича своите „добри“ и „лоши“ – злото е по-силно, но накрая доброто тържествува (може да отнеме още някое десетилетие, но сигурно и във Вестерос така ще стане). Винаги ще имаме нужда от приказки, които да разказваме край огъня в опит да заглушим мрака наоколо. Главният стимул да включа откровено „лоши“ беше да видя дали няма да се окажат почти идентични с „добрите“. В този смисъл психологията е в другия край на спектъра – нищо не е черно-бяло. Поне не в нашето измерение…
Разкажи своя опит – как се пише в този жанр? “Рисуваш” ли си първо цялата картина на “действителността” или я измисляш, докато работиш по образи и придвижването на историята напред?
И двата варианта могат да свършат работа. Ако трябва да изведа формула от наученото до момента – добре е да положиш достатъчно здраво основите на светостроенето в самото начало, но да оставиш известно пространство за аранжиране по време на писането. Ама че метафора се получи.
Колко време ти отне писането на романа? (колко време писа първия вариант, колко пъти го редактира, преди да го предоставиш на издателството)?
Писането отне около година. Пратих на издателството четвъртия или петия пореден ръкопис.
До колко издателства изпрати ръкопис (колко страници) и колко от тях поискаха останалата част от него? Как преминаха разговорите и как се спря на Сиела?
Изпратих го на три издателства – ако не се лъжа, всичките искаха първите 30-50 страници. Спрях се на „Сиела“ по простата причина, че само те отговориха. Мълчанието е най-ужасяващият отговор за всеки млад творец, но явно е задължително изпитание за пишещите на български. Трябва да упорстваш – пращал съм немалко ръкописи, без да получа отговор. Затова бях изненадан, когато Христо Блажев от „Сиела“ поиска остатъка от романа. Другото, както се казва, е история.
Казаха ли ти каква работа предстои по романа?
Да, Христо дочете историята, хареса я и се срещнахме да обсъдим светлото близко бъдеще.
Много ли работихте по романа с издателството? Ако беше видял последната редакция и я бе сравнил с “кандидатстващия” си ръкопис, щеше ли да я познаеш? Безспорно щях да я позная – все пак съм се занимавал 2 години постоянно с текста, знам цели абзаци наизуст. Работихме много, но предимно на ниво текст – историята е същата с доста малки изключения.
Върху какво работихте най-здраво с редактора? (диалог, изграждане на образи, съспенс, метафори/паралели с реалния свят, др.) По всичко изброено (и какво ли още не). Имаше повтарящи се проблеми и наративни структури, на които наблягахме повечко, но не са интересни за обсъждане, нито могат да бъдат от полза – всеки път редакторската работа е различна.
Какво научи като писател от работата с издателството?
Страшно много. Може би най-важното е следното: ако упорстваш и се трудиш достатъчно, рано или късно ще попаднеш на хора, които също упорстват и се трудят. И тогава магията се получава.
Има ли нещо, което днес би махнал/добавил/оправил в романа с помощта на магия, ако можеше? Разбира се. Писането си е занаят – желателно е да ставаш по-добър с времето. А това значи да поглеждаш назад с горчиво-сладко чувство. Преди да пуснем втория тираж, коригирахме някои неточности, така че дори нямаше нужда от магия.
Пишеш ли нещо в момента? В какъв жанр? Разкажи нещо за текущия проект.
Пиша и то с пълна пара – продължението на „Софийски магьосници“. Работното заглавие е „Самодивите на Странджа“ и донейде отговаря на любимия ми въпрос в последно време: „Защо софийски магьосници, а не бургаски?“. Доста се вълнувам от написаното до момента, но не ми се ще да спойлвам. За жанра нямам идея – може би е време да вкараме в употреба „софийско фентъзи“? „Софентъзи“. Звучи почти приемливо.
Всичко, около текущите проекти на Мартин можете да откриете на страницата му във Facebook: https://www.facebook.com/martinpkolev/
Вижте още:
Как да напишем синопсис на романа си?
Да публикувам ли романа в блога си? Да. Не. Зависи.
10 Причини, поради които самоиздадените книги се провалят
Христо Блажев, издателство “Сиела”: Доброто писане си проличава на мига
