„Внезапните проявления на любовта…“

"Съседите подозираха, че нещо ужасно става вкъщи и не знаеха как да общуват с мене, когато неизбежно ни събираше асансьорът. Не смееха пряко да ме окуражават – да не излезе, че ме съжаляват. Затова опитваха да ми внушат бодрост като ме подпитваха за Нани – тя от години живееше в своята гарсониера. – Аз на... Continue Reading →

Advertisements

„Бях започнал да си падам тайно по нашия новоизкован мъжкарски образ…“

"През лятната ваканция преди единайсети клас двамата с Петьо се хванахме като хамали в малка частна ферма. Местенето на хора от стари в нови апартаменти се беше оказало не само доходоносен бизнес, а и твърде приятно лятно времепрекарване. След втория месец вече страхотно се бяхме изпедепцали. На гребена на процъфтяващия капитализъм в страната все повече... Continue Reading →

„Студенината се е настанила и присъствието на другата жена се усеща…“

"Момичето на татко съм. Толкова съм негова, че вече трийсет и една години, откакто го няма, а аз си го имам някъде там, една крачка зад дясното ми рамо. През целия си живот без него живея така, сякаш събирам спомени, които да му разкажа един ден, когато отново се срещнем. Повечето неща няма нужда да... Continue Reading →

„От изтрезвителното направо в затвора ли ще я пратите?“

"Изнасилвач и убиец. Бях дошъл в “Хълма”, за да намеря герой, а попаднах на злодей. Той сигурно имаше какво да разкаже, но дали бих искал да опиша тази история? Състудентите ми щяха да разказват за баба си, която родила на пръстения под или за дядо си, който видял Джон Дилинджър1 във фоайето на някакъв хотел,... Continue Reading →

„Балансиран много внимателно, сякаш щом климатикът задуха през есента, ще го катурне…“

"Гласът на баща ми долита в сутерена: – Ето тук, на тази масичка. Откъм хола се чуват стъпките на три чифта крака и поставянето на нещо тежко. След петнайсетина минути земята се разтриса от пукотевицата на колежански футболен мач – оркестрова музика, барабани, бойни песни – и ми става ясно: татко е купил нов телевизор... Continue Reading →

„За съжаление, момчетата на нищо не приличаха…“

"Подготвителният лагер беше в планината, в една голяма почивна станция с просторни слънчеви помещения. Бяха събрани групи, заминаващи за най-различни държави. Много деца, сигурно всичките пълни отличници и отрядни председатели. Имаше и група гимназисти от Строителния техникум, които бяха на лагер-школа. Нашите двама ръководители ни събраха шестимата от групата, за да ни запознаят. Все пак... Continue Reading →

„Нещо ми подсказа, че и тя бе имала своите мръсни прозорци…“

"Беше един от красивите слънчеви дни на април. От онези пролетни дни, които съдбата изпраща за любов или за смърт. Нямаше как да знам, че точно в този ден ми праща знак и за двете. С Демир седяхме върху зида пред съборетината ми и просто бездействахме в късния следобед. Предчувствието за топлина и лято тежеше... Continue Reading →

„Ще има и други…“

"Мунк седеше на скалата и съзерцаваше спускащото се над хоризонта слънце. Смяташе Хьонефос за тихо място, толкова далечен бе шумът, когато се излежаваше на хълма вечер, но тишината там бе нищо в сравнение с това. Това тук беше истинска тишина. И красота. Мунк отдавна не бе виждал такъв изглед. Добре разбираше защо тя е избрала... Continue Reading →

„Значи нямате марципан, господин инспекторе?“

"Марципан Боже, колко обичам марципан! Не, нямам предвид онова недоразумение, което се продаваше по време на комунизма в сини опаковки „Люлин“. Говоря за истински марципан – онази смес от смлени бадеми с пудра захар, която слагат в шоколада. Опитвали сте я, нали? Едновременно горчива и сладка, ужасно е вкусна. Защо ги убих? Търпение, г-н инспектор,... Continue Reading →

„Транзитен превоз за небесата: или в газовата камера, или с хексобарбитал…“

"ХЕРТА След обяда се разходих с Фриц и доктор Хелингер до разпределителния сектор, където пренасочваха новопристигналите. Направи ми впечатление, че всяка Häftling1 в униформа имаше цветен триъгълник на ръкава, точно под номера. Реших се да попитам: – Какво означават тези цветни нашивки, Фриц? – Тези със зелените триъгълници са осъдени престъпници, най-вече от Берлин, грубиянки,... Continue Reading →

„Да пристигаш късно, помисли си графът с въздишка. Какъв разкош на младостта.“

"Оставяйки Паша и Петя, капитанът поведе графа и неговата охрана към служебното стълбище, скрито зад една невзрачна врата в средата на хотела. Зле осветените стъпала завиваха рязко на всеки пет крачки като в камбанария. Изкачиха се на зигзаг три етажа нагоре, където една врата водеше към тесен коридор с тоалетна и шест спални, напомнящи монашески... Continue Reading →

„С всеки от умиращите си синове и дъщери беше изпратил по едно родителско очакване…“

"Не беше като другите това дете, не беше. Гледаше я право в очите и не примигваше. Рядко плачеше – след онова проплакване, когато за първи път си чу името, плачът й сам си избираше за какво да се излее. Държеше се, сякаш всичко й беше познато. Не се страхуваше от нищо и никого. Всеки новодошъл... Continue Reading →

„За него смъртта е непонятна, както и животът, който неочаквано се е променил…“

"Продължават да пътуват; светът навън бяга край колата, безличен и мълчалив. Борис е само на седем, но усеща, че се отдалечава невъзвратимо от детството си, сбогува се с него и тъгата, подплатила това чувство, го задушава. Иска му се колата да спре и двамата с Бориса да слязат, да се хванат за ръце и да... Continue Reading →

„Уви, нивото на роклята беше много над нивото на любовта й към младоженеца…“

"Първата сватба, на която Лара присъства през живота си, беше нейната собствена. Нямаше пари да плати самолетните билети на родителите и брат си до Австралия и отхвърли предложението на бъдещия си мъж да им покрие разходите, "за да може новото му семейство да присъства на сватбата". Все пак в нейната глава това не беше "истинска"... Continue Reading →

„аз за пореден път направих това, което май по онова време можех най-добре – разплаках се…“

"Годината е 1989-а. Кандидатствам за трети пореден път в тогавашния ВИТИЗ (днес НАТФИЗ). Отчаяно искам да изпълня детската си мечта и да стана актриса. Първото ми кандидатстване беше година след смъртта на баща ми. Никой не ме подготвяше за изпита – намерих си материали, научих си ги и ги изпълних един път пред режисьорката Маргарита... Continue Reading →

„Щастлива и готова“

"– Никога не съм се чувствала толкова щастлива! – ми каза Вила на Първи май 2010-а. Беше повдигнала от устата си чашката на кислородната маска и макар че в едната ѝ ноздра пак бе побита тръбата на сондата към нейния стомах, прозвуча твърде ясно, за да помисля, че не бях разбрал. Хиляди дни бях копнял... Continue Reading →

„Да го държа настрана… Аз искам да се махне завинаги…“

"Ще търсиш хора, които разбират, беше казал той. Старата жена наистина разбираше. Господи, колко леко е да поприказваш с човек, който взема всичко това за чиста монета, не мисли, че е плод на болното ти въображение и ти вярва, и те съветва… Идеше й да заплаче. – Кой ти рече за мене? – попита бабичката.... Continue Reading →

„за да осветя мрака на дните им…“

"Кръстили ме Ажар. Името означава „светъл, сияещ, блестящ“. Като бях малък, майка ми обичаше да повтаря, че съм дошъл в живота им, за да осветя мрака на дните им. Събудил съм се за тях като един от седмината спящи в пещерата от сурата „Ал-Кахф“. Аллах, но и силната им вяра в Него, свято да е... Continue Reading →

„Ние се редуваме на това ненормално място…“

"Фенерчето ми направи проблем. Амелия застана пред стълбището и освети горната му част. Може би трябваше да се вслуша в предупреждението на Джеймс. Може би трябваше да си тръгнат и да купят ново. Но така й се искаше да изглежда смела. Чувстваше се смела. А и докато се намираше на слънчевата повърхност, не й се... Continue Reading →

„При вас има хора, които са преживели изумителни неща…“

"Помня смътното усещане за ужас, което ме гнетеше в този ден, докато вървях към колата си, потиснат от лошо предчувствие – талазите му се завихряха над главата ми и се разбиваха в брега на вечерта на малки вълнички. На този свят има хора, които биха нарекли това усещане поличба, предупреждение от някакво вътрешно трето око,... Continue Reading →

„Мандат между шест месеца и година, ти решаваш…“

"– Не се получи – въздъхнах. – Нали ти казах – напълно нормално е и с времето ще го преодолееш. Не бяхме се любили повече от година. От деня преди катастрофата – 14 март 2015-а. своеобразно сдобряване след скандала около заминаването на Рая за Банско. Надявах се на това ни "бягство" да се върнем към... Continue Reading →

„Да расте тревичка върху някого – какво зелено облекчение!“

"Градинарят Беше тиха къща, една от последните в Шевал, почти на хълмовете. Високата ограда беше обрасла с бръшлян и пълзящи рози. Две върби размахваха дългите си клони над портата. Покрита с неравни плочи пътека водеше навътре сред разцъфналите цветя, покрай чимширен лабиринт и към малката, кокетна вила със стени, облицовани с червен пясъчник. Пътеката я... Continue Reading →

„Обичаш ли чуждестранни филми?“

"Клиф ме разпитва за вечерята при Вероника по начин, който ми показва, че мама вече е обсъдила въпроса с него – вероятно в опит да ме накара да нося ризите от "Гап". За разлика от мен, тя толкова ги харесва. Веднага щом сядам в кафявото кресло, Клиф повдига въпроса, пощипвайки брадичката си, както винаги, когато... Continue Reading →

„В моята кифла все липсваше мармаладът…“

"Карък На белия свят се появих недоносен и, доколкото си спомням, докторът хвърли монета, за да реши дали ще ме бъде. Ези – да, тура – не. От радиото се носеше протяжен вопъл: "…искам да съм негър в щата Алабама…", което ме наведе на мисълта, че съм сгрешил мястото. Ако зависеше от мен, щях да... Continue Reading →

„Може просто да се оженим…“

"Лара имаше един стар навик – в началото на всеки нов ден си представяше как се среща със своето утрешно Аз и двете си говорят. Днешната й версия питаше как е минал денят, какво е станало, как се е справила с предизвикателствата. Утрешната Лара отговаряше – същото се повтаряше вечер, когато Лара – вече от... Continue Reading →

„между отчаянието, гнева и любопитството…“

"Станимир отвори вратата, метна якето си на закачалката и погледна с копнеж голямото легло, постлано с мек бял чаршаф. През открехнатия прозорец се виждаха покритите със сочни зелени листа клони на градинския бряст, потрепващи от свежия пролетен вятър. Гласът на Маргарита продължаваше да се носи откъм двора – ту изригваше настървен и заплашителен, ту се... Continue Reading →

„Днес имам нужда от ушите ви повече от всякога…“

"И ето денят дойде. Тази сутрин. Този час. Мъглата. Момчето и Момичето пристъпват напред и Малори застава на колене пред тях. Проверява превръзките на очите им. Завързани са надлежно. В този момент, докато мести поглед от едното личице към другото, тя осъзнава съвсем ясно, че пътуването най-после е започнало. – Чуйте ме – стиска ги... Continue Reading →

„Джейсън и Джес са съвършена двойка…“

"8 юли 2013, понеделник Сутрин Какво облекчение да се кача отново във влака в 8:04. И не защото нямам търпение да стигна до Лондон и да започна седмицата, всъщност изобщо не искам да ходя до Лондон. Просто ми доставя удоволствие да се облегна на меката велурена седалка, нищо че е изтърбушена, да усетя топлината на... Continue Reading →

„Ако не ти харесва, прав ти път, Раневска!“

"Маша Маша се събуди няколко минути преди будилника и известно време лежа с отворени очи, загледана в насрещната стена. На стената, покрита с любимия турски килим на баща ѝ, бе застинал квадрат слънчева светлина, от което цветът на половината килим изглеждаше по-ярък и пламенеещ, а другата му половина си оставаше в наситено тъмночервено с черен... Continue Reading →

„– Какво сме сега, мамо?“

"Вече ти казах какво се случи, когато се събудих – бях затисната под корпуса на огромен кораб, потънал на океанското дъно. Казах ти, че се изплъзнах от развалината, която представляваше тялото ми, и заплувах в мастиленочерния океан, нагоре към дневната светлина. Че видях телесната си обвивка в болничното легло. Че изпитах страх и в същия... Continue Reading →

„В къщата имаше човек…“

"Мия Крюгер се стресна в съня си и седна в леглото. В къщата имаше човек. Недоумяваше как се е оказала на втория етаж, не си спомняше да си е лягала и да се е събличала, но това сега беше без значение. В къщата имаше човек. Чу шумове долу в кухнята. Съборени шишета от шкафа. Измъкна... Continue Reading →

„О, значи това е пациентът?“

"Когато пежото сви на паркинга пред "Медиспирит", Ани Малинова вече беше пристигнала. Г-н Иванов се огледа за фрилендера, но историчката демонстративно се чукна по часовника: – Подраняваме с десет минути. – Никога не съм давал кръв от вена като голям човек – сподели Камен, когато застанаха на завет под козирката на входа на клиниката. –... Continue Reading →

„Нещата тук са различни…“

"Не беше малко, но не бе и голямо; около половината от първото езеро и две трети от второто. Край брега имаше по-малко дървета и ясно се виждаха къде планините се плъзгат във водата. Гребяха към тях. Непосещавано. Думата като че ли плуваше във водата, скочи и се намести в главата на Амелия. – Гладна ли... Continue Reading →

Из разказа „Негово светейшество“ от сборника „Жената на писателя“

"– Ето ме. Помниш ли ме? Той гледа жената и тя го гледа. Мълчи. Негово Светейшество чува някаква позната песен от заведението наблизо. Разпознава ли песента? Не би могло да я е чувал друг път, това е танцова музика. Или по-точно рокмузика. На Негово Светейшество не му достига компетентност, за да определи песента като балада.... Continue Reading →

„Бог да потърси алиби“

"Опитах, Бога ми, с нещо пак да отвлека поне за малко своето внимание, но то неизменно зацепва в ужасния спомен от онова априлско утро на 2010-а, когато ми позвъниха от болницата, че открили Вила в несвяс. Едва беше развиделяло. Още бях в парка с кучето. На бегом го завлякох вкъщи.     Когато отидох в „Токуда”, едва... Continue Reading →

„Ако ще лъжеш, опирай се на познати неща…“

"– Я, в квартала е долетяло ново пиленце! – ухили се жената, заела предизвикателна поза край една от съборетините. Беше продавачка на любов – на свободна практика, както личеше от плочицата с изобразена върху нея разкъсана верига, сгушила се в цепката на увисналия й бюст. Материалът на изработката – мед, позеленяла от времето – обозначаваше... Continue Reading →

„Тук самата аз се превърнах в атракция на белокожото великолепие…“

"Започнах с Червения плаж в Североизточен Китай. Беше към края на лятото и началото на септември, когато пристигнах в провинция Лиаонинг и щом захвърлих нещата си в малката къща, където отседнах, тръгнах към нашумялата забележителност. Красивата местност се намираше на около четирийсет километра югозападно от центъра на град Панджин. Мястото беше облагородено и снабдено с... Continue Reading →

„Любов, камъчета, пропилян живот…“

"Стара дървена кутия Рудолф бързаше. Упорито газеше снега до къщата на Херман. Беше валяло преди два дни и сега под краката му хрупаше ледената кора. Стъпваше внимателно, но колкото и да внимаваше, краката му потъваха до средата на прасците. Рудолф беше с плитки обувки. Ледените късове влизаха в обувките му и мокреха чорапите му. Не... Continue Reading →

„Искам да кажа, че не бях като сред равни…“

Из "Целунат от Бога" 1 "Сигурно ще ми се присмеете, но ще повторя – не знам дали има Бог, обаче има хора, които са целунати от него. Да, точно така. Ето, виждате ли? Този белег ми е от неговата целувка. Смейте се, смейте се… и белите ми коси са от него, говоря ви за белега... Continue Reading →

„Кражбата от съученик е много сериозно нещо…“

"На козирката над входа на училището се бяха наредили цяло ято гълъби и наблюдаваха една котка. Котката на свой ред наблюдаваше охранителя, Стойчо Кюфтето, който пък закусваше джоб с кюфте. – Късно идвате днеска, господин Иванов – преглътна си хапката той. – Бях на зъболекар – обясни учителят. – Пък и чак от един часа... Continue Reading →

Create a website or blog at WordPress.com

Up ↑