“…А може би той въобще не беше истински съпруг…”

Из романа “Пет годишни времена” на Валентина Мизийска, издателство “Ентусиаст”.

“Пушеше на отсрещния тротоар, когато го видя да излиза от кооперацията и да влиза в галерията. Беше убеден, че това е той, нищо че не разполагаше с описание. Нещо в походката му, в погледа му – мъж, за когото нещо беше много важно. Жегна го.

Допуши цигарата. Имаше време – онзи щеше да изчака. Моментът, в който всичко става ясно. Малко след момента, в който всичко се обърка твърде много, но и всичко се нагласи. Костваше му една безсънна нощ, за да приеме, че някой друг, не Виктор, обръщаше играта.

Докато се приближаваше зад гърба му, изведнъж му мина мисълта, че е на страшно грешно място. Че въобще не знае как ще продължи. Че още със стъпването в галерията преди четирийсет минути, когато Виктор се направи на изряден домакин – но всъщност и в движенията му се четеше, че би дал всичко да не бъде там, – още тогава му се искаше да се обърне и да тръгне. Беше без план, без всякаква идея. Като в чужда форма, скрит зад лице, което не е негово, натикан в тяло, в което не изпитваше комфорт, но с което би понесъл всичко, само и само да го види – онзи мъж, който бе накарал Виктор да го доведе, който „обезпокои“ човека, мачкал го в продължение на повече от две години. Пред който онзи ден той се предаде и измисли да зареже Стела, Филип, всичко.

– Александър – каза. Не беше неговият глас. Той не говореше така, но той и не говореше с мъже, които се навъртаха около Стела в дните, вечерите, седмиците, в които той не беше тук.

Онзи се обърна. Мъж доста над ръста му, но нетрениран, подстриган късо, светло кестеняв, с брада в тридневен вид и риж оттенък. Който го изгледа със смес от подозрение и тревога.

– Аз съм Марко – каза. – Да поговорим някъде.

Тялото, в което се беше скрил, го изуми – подаде му ръка. Онзи, също явно в чуждо тяло, се изненада – по очите му позна – и я пое. С другата му махна към вратата на галерията. Излязоха един след друг. На тротоара усети, че се тресе от напрежение. Тук добре ли е? Да се качим тогава в офиса ми.

Тъпо беше. Може би един истински съпруг би имал какво да каже или да направи където и да е. Би тежал на мястото си, би изисквал отношение. А може би той въобще не беше истински съпруг. Не беше ли отказвал да е истински съпруг през последната половин година?

Горе му предложиха кафе и вода, но той отказа. Без намерение да се задържа. Без концепция за престоя тук. Сканира кабинета му за миг, набързо прецени, че освен костюмиран тип, този явно е и от успешните – проекти в дебели папки, макети на какво ли не, грамоти и снимки по стената. Стисна челюсти – какво предлагаше на Стела той самият! Седна на стола пред бюрото. Другият остана прав, явно го чакаше да каже нещо. Но какво да каже той? Че чете отношението му към Стела по лицето му? Че му се иска той да бъде този мъж, който сега изпитва увлечение по нея, защото очевидно получава онова, което винаги е можела да дава и на него. Да върне времето назад, да има Стела толкова отскоро, че да не я познава още много, още дълго.

– Стела добре ли е?

– Не, но ще се оправи.

Онзи се приближи, по походката му се четеше уязвимост. Марко преглътна трудно, дискомфортно беше, напрежението във въздуха почти искреше. Сети се за Виктор. Колкото да го постави на едно ниво с този мъж, за да реши дали е враг или е неслучайно, че така го чувства, по-различен.

– Спокойно – каза. Ей така, отвътре му дойде. – Може да не нося вратовръзка, но не съм кретен. И аз обичам Стела.

Не беше сигурен защо го каза. Може би, за да докаже, че не е смешник, който не обича и не цени, а само упражнява собственост, но и да губи не умее.

Следващите няколко минути минаха в мълчание. Като във вакуум. Времето започна да тече с различна скорост и различна гъстота. Марко се питаше дали след тази среща ще остане с усещане за загуба или триумф. Ще я запомни ли завинаги. Ще промени ли семейството му, странния живот, който не искаше да води още дълго. Ще го остави ли с различен вкус към отношенията с хора, с очакванията към Стела и всяка следваща жена.

Тогава онзи зае мястото си зад бюрото.

– Не знам какво да кажа – каза.

Че съжалява? Той не съжаляваше – личеше си.

Че я обича? И че няма да се предаде…

– Телефонът ѝ е изключен.

– Но аз нямам нищо общо с това – каза Марко.

Филип е болен. Съжалявам. Съчувствието на този мъж съчувствие като на чужд човек ли беше? Не си личеше колко близък е със Стела – когато се касае до деца, хората са щедро емпатични. Не бе на място тук, изправи се, отиде до вратата. Финални реплики, учтивости в авангарден стил. Как искаше да има втори шанс, за да даде на Стела повече от себе си. Да бъде по-добър съпруг, баща, по-силен конкурент в очите на останалите. Така завиждаше на този мъж сега.

После в момент на ненормалност се обърна.

– Успех с Виктор – каза.

И излезе.”

***

Из романа “Пет годишни времена” на Валентина Мизийска, издателство “Ентусиаст”.

Завладяващ роман за четири връзки. Четирима мъже един след друг срещат необикновена млада жена и от този момент нататък вече нищо не е същото. Четирите годишни времена и Стела – неизменно присъстваща като пети сезон в живота на всеки от тях.

История за невъзможна връзка, за компромисите в името на любовта, за прекрачването на граници, за силата на ревността, за семейните отношения и израстването на едно момиче, разказана в обратна хронология от последната ѝ среща до голямата ѝ любов, с която винаги е бил сравняван всеки мъж в живота ѝ.

„Имах усещането, че не ми се иска да се откъсна от текста, защото е така поднесен, че не те оставя безразличен за това, което ще стане, каквото и да е то. Гръбнакът на сюжета е перманентно очакване на изненада, за която не е подсказано. И още нещо. Трябва да подчертая, че се срещаме с произведение, в което диша градът. Без самонаслада, без пренебрежение към периферното, с тънка самоирония и в радостите от такова битие сме приобщени в тази книга към един сполучлив образец на градска проза. Надявам се същото да усети и интелигентният читател.“

Проф. Боян Биолчев