Деметра Дулева: Останете верни на себе си
Доктор Костова е уважаван неонатолог в престижна парижка болница. Точно на рождения си ден тя получава обаждане от София, в което ѝ съобщават, че първият ѝ любим е починал. Новината събужда спомените за голямата любов с такава сила, че д-р Костова приема дългоотлаганата командировка до остров Мадагаскар, където ще работи в местна болница. Пътуването до екзотичната страна обаче я връща към миналото ѝ в България и моментите от връзката ѝ с Найден изплуват ясно на фона на трудния живот на хората от другата страна на Екватора. Двете сюжетни линии майсторски се преплитат, за да изградят образа на порастващото момиче от пансиона към езиковата гимназия в Пловдив и преуспяла зряла жена, която още пази спомена за своя любим.
Новият роман на Деметра Дулева идва само година и половина след излизането на дебютната ѝ книга и пази откровения писателски глас на авторката, находчивия избор на думи и динамиката, които сме харесвали в „Странстващия албатрос“. „Преобърнати съзвездия“ е роман за смисъла на живота, за надеждата, за свободата, за магичното в раждането и смъртта, за порастването и откриването на себе си в миналото.
Деметра Дулева: „Не съм от писателите, които смятат всяка своя дума за жълтица…“
Интервю на Валентина Мизийска
Снимки: личен архив
*
Деметра, колко време писа „Преобърнати съзвездия“?
Издадох два романа в рамките на година и половина, но тази скорост е измамна, защото те са писани дълго време. “Преобърнати съзвездия“ – от идеята до финалнатаа точка, ми отне около 4 години.
*
Кога се роди това прекрасно заглавие, на какъв етап от работата по ръкописа?
Заглавието и корицата са най-важните за книжното тяло (има голяма разлика между ръкописа и книгата, която се появява по книжарниците, а оттам в ръцете на читателите). Заглавията при мен се раждат след като книгата е нaписана, защото искам, освен да грабват, да бъдат и добър синтез на текста. Най-интересното е, че и за “Странстващият албатрос” и за “Преобърнати съзвездия”, въпреки десетките обсъдени с редакторите варианти, в крайна сметка се спрях на първите заглавия, които бях избрала.
*
Интересно ми е паралелно ли писа двете сюжетни линии или разгръщаше историята хронологично и в последствие преплете линиите по този начин?
Двете линии се появиха почти едновременно и причина за това беше едно благоприятно подреждане на звездите – съдбата направи така, че докато пишех първите страници, заминах на служебно пътуване в Мадагаскар. Никога не бях ходила на такова вълнуващо място. Това, което видях там, ме пoрази дълбоко. Няма да е преувеличено, ако кажа, че Африка отключи целия роман, като още по време на писането двата времеви пласта се преплитаха. Всъщност самата аз се чувствах така – зряла жена и едновременно с това – отново момиче…
*
Човек пише най-добре за нещата, които познава. Откъде познаваш в такива детайли живота в пансион? Пишеш изключително достоверно за живота там.
Точно така е – човек пише най-добре за нещата, които познава, и това е максима, от която смятам да не отстъпвам като писател. Била съм за кратко в пансиона, който описвам, но искам веднага да добавя, че силата на въздействие на един текст се дължи на способността на автора да преобръща и развива личния си опит в художествена фикция. За мен най-доброто мерило, че текстът се е получил, са стотиците читателски реакции, че романът ми звучи изповедно като автобиография, а не е. Приемам най-често задавания въпорос: “Ти ли си Йоана?” за голям комплимент.
*
Питам се защо главната ти героиня е неонатолог. Откъде знаеш толкова за неонатологията? Прави ли някакви проучвания по темата?
При мен заедно с историята, която искам да разкажа, винаги се явяват и самите герои. Йоана се появи такава – красива, смела, страстна, непоколебима, с болезнено силен стремеж към истината и свободата… и неонатолог. Тя ме накара да проучвам професията й, за да звуча достоверно, докато разказвам за нея. Може би защото като дете исках да ставам детски лекар – мечта, която не осъществих, но дадох възможност на моята героиня да осъществи вместо мен.
*
Към каква таргет група е насочен романът ти? Младите читатели не помнят онзи строй, възрастните може и да не искат да си спомнят за него.
Всъщност книгата е за любов, за първата любов и неосъзнатия сблъсък между двама души, който прави любовта им невъзможна. Темата е вечна и говори еднакво на всички поколения. Разликата в случая е, че първата любов на моята героиня се случва през социализма, но както тогава, така и днес личните решения, които вземаме, определят отношенията в двойката и между хората въобще. А ако има понятия, които най-младите читатели (а истински се надявам да имам такива) не разбират, ако не знаят какво е „перестройка“ или “ДКМС” могат да попитат родителите си. Имаше такъв процес на общуване между поколенията и за първата ми книга. Млади читатели, които не помнят прехода, ми споделиха, че им е било много важно да научат повече, за да разберат по-добре родителите си и избора, който са направили.
*
А защо ти се прииска да разкажеш тази история? Какво е посланието, което ти се иска да достигне до читателите?
И в двата романа, без да разказвам живота си, който е различен от този на Габриела и Йоана, разкривам себе си и обстоятелствата, които са ме формирали. Като дете не проумявах изцяло характера на държавата, в която живеех, но усещах натиска, който се опитва да смачка всичко в теб. Oсобено в гимназията, когато ставаш отделна личност. За човек, оцелял и съхранил се след подобна мелачка, ми се стори важно да разкажа опита си.
*
И в двете ти книги социализмът е антагонист. Ще присъства ли той и в следващите романи на Деметра Дулева? Не те ли блазни писателското предизвикателство да имаш протагонист, който е харесвал онова време?
За мен е важно не само да разказвам истории, а да изразявам личното си мнение към света и времето, което съм преживяла – в „Преобърнати съзвездия“ това е последното десетилетие на социализма. Предполагам, че много хора биха разказали социализма по различен начин, в следвоенна Европа те са видели в лявата идея предложение за по-справедиво и щастливо бъдеще. Аз познах само агонизиращия край на едно деформирано общество на тоталитарен контрол и пропагандни лъжи. Исках да опиша именнo мълчанието, страха и ежедневното насилие, което приемахме за нормално. Реших разказът да бъде през първата любов на моята героиня Йоана, която взривява сетивата, чувствеността и разума й като осветява сивотата около нея. Пансионът, в който пребивава Йоана прилича на цялата държава според моето разбиране. Това е място, което може да напускаш само като бягаш.
*
Из цялата книга има едни бележки с обособен шрифт – прекъсват сюжетните линии, за да дадат мнението ти за отражението на епохата върху хората, в чист вид. Те спокойно можеха да бъдат и бележки под линия. Защо беше нужно графичното им обособяване? Като автор си имала идеалната възможност естествено да ги вплетеш в мислите на героинята си, която и без това разказва историята от първо лице.
Всъщност това не са бележки, а съдържанието на сатенената кутия, в която Йоана съхранява фрагменти от живота си. Кутията е мястото, където миналото е сегашното се смесват, за да покажат, че носим в себе си всичко, което сме преживели. Споменатите фрагменти не са художествена фикция, а реални факти, което превръща тези oбособени страници във вратата, през която се влиза в миналото…
*
Страхотен финал – сцената с раждането на Тиса и разговора на Йоана с шамана. Знаеше ли от самото начало, от първия написан ред, че водиш цялото действие към този момент?
Както вече казах, при мен темите, които ме вълнуват, се появяват като завършени истории. Разбира се, много сцени се избистрят в процеса на самото писане, но принципно, когато седна зад компютъра, романът е в главата ми от началото до края. Знаех, че Йоана е в Мадагаскар, за да преобърне миналото си и това раждане й дава най-накрая тази възможност.
*
Това е втората ти книга след награждавания ти дебютен роман „Странстващият албатрос“. Подозирам, че си от авторите, които не лежат на стари лаври и сами си вдигат летвата за всяка следваща книга, права ли съм? Какви писателски предизвикателства си постави с този роман и как преценяваш за себе си, изпълни ли ги?
Късно започнах да пиша и трябва да призная, че успехът на “Странстващият албатрос”, освен че ме зарадва, доста ме изненада. Мисля, че още с първата книга успях да намеря писателския си глас, изпробвах разни неща, а реакциите на читателите и литературната критика много ме окуражиха, подсказаха ми, че съм на прав път. За “Преобърнати съзвездия” се чувствах по-уверена и по-решително си поставях по-сложни цели, избрах по-сложна композиция, в която се преплитат повече сюжетни линии. А преценката дали съм се справила я дават читателите – ежедневно получавам отзиви, които ми показват, че книгата вълнува, предизвиква, вдъхновява.
*
Кой процес обичаш повече – писането или редактирането?
Писането, естествено. Толкова е вълнуващо, че понякога цялото ми тяло трепери. Редактирането често е мъчително, понякога досадно. В същото време е доста по-фин процес, който може да носи удовлетворение, когато усетиш, че се е получило.
*
А по-опитно ли редактира втория си роман? Можеш ли да кажеш, че не си сантиментална по отношение на всеки написан ред, че вече по-смело режеш ненужни фрагменти от текста?
С лекота режа, изтривам, пренаписвам. Не съм от писателите, които смятат всяка своя дума за жълтица…
*
Редактор и на този роман е мъж. Как протече процесът на редактиране? И с този ли редактор не си се срещала на живо и сте работили изцяло чрез кореспонденция?
Редактор на “Странстващият албатрос” е Красимир Димовски, а на “Преобърнати съзвездия” – Валентин Георгиев. Запознах се на живо с тях едва преди няколко седмици. Работата по моите текстове и в двата случая вървеше по имейл, но процесът беше много плавен. И двамата харесваха ръкописите и ме подкрепиха категорично, професионално и внимателно. Не знам как бих реагирала на силен натиск върху текстовете ми.
*
Имаше ли чувството, че отваряш очите на мъжете за някои дълбоко-момичешки тайни, докато работехте по текста? Роди ли текстът интересни дискусии между вас като автор и редактор?
Разбирам за кои части питаш и може да прозвучи странно, но те бяха приети безусловно от редакторите, а някои смутени реакции дойдоха от читателки, тоест от жени, с което потвърдиха мнението ми, че някои писателски теми в България остават табу. Може би подсъзнателно съм искала да бъда леко провокативна, не знам. Това, което мога да кажа със сигурност, е, че съм решила да не си поставям никакви ограничения и забрани в писането. В романа красотата и елегантността на Йоана са контрапункт на уродливата действителност, а сексуалното предизвикателство е вид революция срещу скования социалистически морал, вик за освобождение от мълчанието и правилата.
*
Кои бяха бета читателите на ръкописа ти? Получи ли ценни съвети, които да наложат промени по текста, преди да го изпратиш в издателството?
Повечето писатели имат нужда от външен прочит, преди да изпратят ръкописа на издателите си, нещо като сверяване на часовника, докато текстът е още суров. Аз също си имам доверено лице, който е първият читател на романите ми – това е моят съпруг, поетът Цанко Лалев, чийто усет към художествения текст е толкова чист и категоричен, че ми е напълно достатъчен, за да разбера какво и как да променя.
*
Кой е най-лошият писателски съвет, който си получавала в живота си?
Вероятно предстои. Както и най-добрият. Имам огромен късмет с издателство „Хермес“ и с редакторите му. Това, което ми дават, е повече от съвети – дават ми увереност, че имам свой глас и смисъл. Доверявам се, защото наистина вярвам, че всичко, което ми казват, е в полза на текста. Точната формула на работата с редактор ми я даде Валентин Георгиев: „Аз предлагам, ти решаваш“.
*
А най-добрият съвет, който си получавала дотук?
Не лъжи, ако искаш читателите да ти вярват!
*
Има ли още нещо, което би искала да посъветваш начинаещите писатели, които четат bgstoryteller?
Да следват вътрешния си глас, дори и да не го разбират напълно. И да остават верни на себе си.
