Фиона Бартън: Всяка книга е планина, която трябва да превзема

Тя пише дебютния си роман на 57-годишна възраст и тогава със сигурност не е очаквала книгата ѝ да се превърне в международна сензация. “Вдовицата” (2016) обаче веднага оглавява класацията на Sunday Times и New York Times и досега е преведен на 36 езика, а реакциите на читателите подтикват авторката да напише още истории за журналистката Кейт Уотърс, зад чийто художествен образ според мнозина стои самата Фиона Бартън.

Фиона е родена в Кеймбридж в семейството на журналист и неслучайно избира да последва примера на баща си, на когото в детството си с часове наред ежедневно прави компания в нюзрума. След университета тя е назначена като младши репортер във вестник East Grinstead Observer, а по-късно работи като старши репортер и редактор новини в някои от най-престижните британски медии – Daily Mail, Daily Telegraph, Mail on Sunday и др., отразява много съдебни дела и дори печели наградата Репортер на годината. През 2008 г. след над 30-годишна кариера в бранша Фиона напуска работа и става доброволец в Шри Ланка, Зимбабве и Мианмар, за да работи с изпратени в изгнание застрашени журналисти. Там тя за първи път започва да пише свои истории.

Още през 2017 г. на пазара излиза вторият ѝ психотрилър – “Детето”, който също се превръща в бестселър на Sunday Times, а само две години по-късно се появява и “Заподозреният”, книга номер 3 от поредицата за разследванията на журналистката Кейт Уотърс, който вече е преведен на над 20 езика, сред които и на български.

Фиона Бартън вече работи усилено над четвъртата си книга, но намери време за разговор с bgstoryteller. Верни на мисията да бъдем полезни на младите автори и да задоволим интереса на любителите на качествената жанрова литература, обсъждаме надълго и широко вдъхновението и писането на всяка от книгите ѝ, саморедактирането и работата с редактор, както и самочувствието, което журналистическият опит ѝ дава по време на работата по вълнуващите ѝ истории.

 

Фиона Бартън: Трябваше да престана да бъда репортер, за да се справя с писането на роман

Интервю на Валентина Мизийска

Снимка: Jenny Lewis

 

Помага ли ти кариерата на журналист в писането на криминални трилъри? Каква е разликата между журналиста и романиста, когато пишат за престъпления?

Звучи абсурдно, но трябваше да престана да бъда репортер, за да се справя с писането на роман. Знаех как се пише –  с това си бях изкарвала прехраната в продължение на 30 години – но онова, което пишех, идваше от други хора. Журналистическата работа се състои в изслушване, проучване, проверка на чужди думи и разказване на една история в сбит вид, обикновено до 500 думи. Така че… Писането на “Вдовицата” се състоеше в своеобразно отучване от доста неща, сред които бе натоварването на началото с най-важната информация – репортерът разказва цялата история в първия параграф (което не работи добре при трилърите) – и развиването на умение да съобщавам на малки порции.

В началото беше невероятно трудно. Бях стигнала до 10 000 думи, когато реших, че няма какво повече да кажа. Но после дойде моментът, в който си позволих изцяло да творя. Усещането беше като да трошиш предавки – да създаваш свой собствен свят е изключително освобождаващо.

Мога да измислям мотиви и обрати, вътрешни гласове, събития и чувства, но всичко, за което пиша, е вдъхновено от опита ми като репортер. След като прекарах повече от 30 години в наблюдение и слушане на хора, попаднали в драматични, трагични и конфликтни ситуации, имам лукса да избирам сред най-добрия въображаем кастинг от персонажи. Обичам да правя историите си близки до реалния живот, за да мога да подуша въздуха, да видя цветовете, да чуя гласовете – предполагам, че журналистът в мен се мъчи да надделее над въображението и бягството от реалността.

 

Писателската ти кариера започва малко късно, но дебютът ти е много, много силен! Разкажи ми как се стигна до публикуването? Имаше ли си агент?

Случи се късно, тъй като дотогава бях прекалено заета с кариера и семейство. Започнах да пиша през 2008 г., когато със съпруга ми станахме доброволци в Шри Ланка и вече имах време и място в главата си за това. Когато през 2014 г. историята ми достигна 10 000 думи, взех участие в един конкурс и бях номинирана за наградата, но за да бъда оценена, трябваше да я завърша. Шест напрегнати месеца по-късно вече имах първия вариант на ръкописа. Спечелих второ място и го изпратих на агент, който представляваше и други автори на трилъри. Тя ме пое и продаде книгата ми в 36 страни, в това число България.

.

Как се вдъхнови за “Вдовицата”? Кое даде искрата – криминалният случай или героинята? Очакваше ли този успех, когато за първи път седна пред компютъра да пишеш?

Беше Джийн. Беше винаги там – чувах гласа ѝ от самото начало. Вдовицата от заглавието, чиито фрази, мисли, страдание и недоверие отекваше в главата ми. Имаше толкова завладяващо присъствие, че когато в един момент спрях да мисля за него и натраках всичко върху клавиатурата на стария си лаптоп в апартамента в Коломбо (с мъжа ми бяхме в Шри Ланка към Voluntary Service Overseas), направо ме побиха тръпки, въпреки 30-градусовата жега. Джийн произнасяше думите, които аз бях редила в ума си вместо нея, но сякаш ги чувах за първи път.

Спомням си как след около два часа изпънах рамене и осъзнах, че навън се е стъмнило, а после усетих, че ми се приплаква. Нелепо, но писането на тази първа глава усещах като някакъв акт на вяра.

.

Колко време ти отне да напишеш романа?

Едновременно малко и много… Започнах да си водя записки на хартия през февруари 2009 г., завърших ги на 31 август 2014 г. – това прави шест години и половина, но 95% от книгата беше написана за шест месеца, когато ми беше поставен краен срок.

.

Какви насоки за редактиране ти даде редакторът? Върху кои елементи на разказа работехте?

При всяка книга беше различно. При “Вдовицата” работих върху структурата и това да разширя присъствието на журналистката Кейт.

.

Кое е най-важното, което научи от първия си редактор, и което все така прилагаш в останалите си творби?

Че писането не е само да тракаш по клавиатурата… Докато се потях над безкрайните редакции на втората ми книга “Детето”, осъзнах, че трябва да прекарвам повече време в мислене и по-малко – в писане. Открих писателския си ритъм и си изградих навик дълго да се разхождам и да се взирам в стените, за да могат сюжетните линии и героите да узреят в главата ми.

.

А очакваше ли първата книга да се окаже част от поредица?

Не, нямах никакви планове за други книги, но беше ясно, че в дебютната книга моята журналистка Кейт бе пъхнала крак в процепа на вратата. Пишех си аз спокойно за брак, в който има тайни, когато изведнъж чух почукването на Кейт. В грубия ми синопсис тя бе просто един художествен образ, който караше хората да разказват своите истории – малко или много онова, което бях аз в продължение на 30 години. Но лека-полека тя намери своя уникален глас и, както винаги, вкопчена в историята, остана.

.

Тук в България си добре позната и с романа си “Детето”, който е направо уникален! Всъщност това беше първата от книгите ти, на която попаднах, и където на момента се влюбих в твоето писане. Спомняш ли си творческия процес след успеха на “Вдовицата”? Притесняваше ли се, че вторият роман може и да не задоволи очакванията на читателите?

Усещах огромния натиск на параноята, типична за втората книга. Работата е, че докато пишете първата си книга, никой не е наясно с този факт, и можете спокойно да проточвате процеса до изглаждане на всеки елемент от историята, да размествате насам-натам изречения по сто пъти, както и да отлагате нещата със седмици. Но с Книга 2 нещата са съвсем различни (във всяко отношение…). Успехът на “Вдовицата” създаде от самото начало очаквания към втория роман, което доведе до съвсем различно писателско изживяване. Да не кажа, че не се забавлявах с писането на “Детето”! Признавам, че имаше моменти, в които имах чувството, че изтръгвам историята от тялото си с окървавени нокти! Разплаках се, когато завърших последната сцена. Навярно със сълзи на облекчение…

.

Някакви грешки, които се опитваше да избегнеш, или похвати, които нямаше търпение да приложиш?

Мисленето е същината на писането (както казах по-рано)…

.

Много ли проучвания правиш във връзка с книгите си? Първо проучваш и после пишеш, или ги съвместяваш?

Смятам, че съм правила проучвания за книгите си в продължение на повече от 30 години работа като репортер, но заради “Заподозреният” отидох до Тайланд. Знам, че има хора, които използват въображението си и Google maps, но аз имах нужда да подуша въздуха – годините работа като журналист ме научиха да наблюдавам, слушам и усещам нещата лично… Прекарах четири дни в Банкок. Това беше първото ми истинско посещение (въпреки че и преди съм пътувала до Югоизточна Азия), седях на Khao San Road сред туристите с големите раници, слушах ги, разговарях с тях, но главно наблюдавах. Бях решила по време на престоя си да отседна в евтин хостел и открих много подходяща ужасяваща къща за гости за двете момичета от историята. Струваше 3 долара на вечер (бяха надули цената!) и беше мизерна. Постоях в стаята, усетих я с всички сетива и си казах, че човек може да отиде твърде далеч заради изкуството си…

Докато бях там, разговарях с установили се в Тайланд журналисти, пътешественици и местни хора. Обсъждахме рисковете, които туристите поемат, и онези, които се възползват от това. И – най-важното – открих прототипа на един от образите, Мама. Метеше угарки от цигари пред къщата си за гости, облечена в бял кафтан, с ярко червило на устните.

.

Силна история, множество гледни точки, обрати в сюжета, високи залози, подходящо темпо, зловеща атмосфера, кратки глави, напрежение, баланс в диалога, интригуващи образи в битка със собствените си демони… Изглежда знаеш формулата на добрия психологически трилър. Какви са пропорциите в рецептата?

Щеше ми се да имах рецепта!

.

Планираш ли в подробности сюжетите си, имаш ли ясна стратегия за структурата и образите в началото на творческия процес, или сядаш и пишеш в очакване да видиш къде ще те отведе историята?

Аз съм безсрамна авантюристка. Преди да сложа пръсти върху клавиатурата, пиша всичко в главата си, но не водя подробни записки. Сядам на компютъра и започвам здрава работа, след което спирам, за да прегледам написаното. Понякога е малко опасно – като да ходиш по опънато въже, – но адреналинът е страхотен мотиватор.

.

Типично за жанровата литература, историите ти са с фокус върху конкретна идея, но героите ти са много добре изградени и лесно влизат под кожата на читателя. И винаги имат сложно минало. Знаеш ли всичко за тях преди да започнеш да пишеш, или измисляш предисториите им с напредването на историята?

Не знам всичко – харесва ми да ги опознавам, докато пиша.

.

По колко редакции на ръкописа правиш? Намалява ли броят им с всяка следваща книга?

Ще ми се да отговоря положително, но всяка книга е планина, която трябва да превзема, така че обикновено правя по три – една, засягаща структурата, една за изчистване и подреждане на нещата и една стилова, където целта е да се открият граматични и други пропуснати грешки.

.

Как разбираш кога е време да спреш с редактирането и кога си достигнала финалния вид на ръкописа?

Когато редакторът каже…

.

Твоят трети роман вече е публикуван в България. Откъде дойде идеята за “Заподозреният”? Защо този път завъртя историята около Кейт?

Избрах тази тема, за да обърна нещата за Кейт, да я накарам да бъде Историята вместо репортера, за да получа различна гледна точка за медиите, и знаех, че въвличането на семейството ѝ ще задържи напълно вниманието. Избрах действието да се развива главно в Тайланд, защото преди повече от 15 години по време на свободната си година преди университета синът ми замина на пътешествие в Югоизточна Азия и да държим връзка с него беше почти невъзможно. Във вестниците се публикуваха истории за хлапета, които изчезват, биват измъчвани или убивани и много добре си спомням как нощем лежах в леглото, рисувайки си безброй драматични сценарии, през които преминава детето ми. Използвах този страх, за да заразя Кейт, която в последствие от името на двете ни даде израз на всичко това в “Заподозреният”: “Всеки репортер знае, че такива неща се случват на хората като нас.”

.

Също така повдигаш темите за ефекта на социалните медии върху живота на хората, за родителите, които не познават истински децата си. Тези идеи с историята ли се родиха или отдавна си изчаквала удобен сюжет, за да ги представиш?

По малко и от двете, предполагам. Социалните медии играят голяма роля в живота на всеки – особено на журналистите. Позволяват ни да се обръщаме към доста по-широка аудитория и да имаме пряк контакт с читателите, слушателите и зрителите. Въпреки това всяка иновация поставя нови предизвикателства пред нас. Едно от тях е неприкосновеността на личния живот, а другото – поривът да съдиш или атакуваш като анонимен трол.

Промените дойдоха от начина, по който се разпространяват и възприемат новините. Някои твърдят, че днес всеки е журналист. Но аз не съм съгласна. Бих казала, че днес всеки може да бъде чут – и милиони се възползват от тази възможност като публикуват онлайн личното си мнение и всякаква друга информация. Но професионалният журналист прави друго: събира информацията, проучва я, проверява я, анализира я, след което създава история, позволяваща на аудиторията да види пълната картина, за да формира свое лично мнение. Е, поне така е на теория…

.

Винаги ми се е искало да чуя гласа на всеки герой от книгите ти, но ти винаги разрешаваш само на един единствен от тях да говори. Как избираш около кого да се върти историята?

Избирам онзи, който ме пленява най-много – човекът, в чиито обувки искам да вляза, за да видя света такъв, какъвто той/тя го вижда.

.

Каква част от теб е Кейт Уотърс? По-комфортно ли се чувстваше да пишеш главно за нея в тази книга; по-лесно ли беше тя да е главен герой?

Била съм там, където е Кейт – пред къщите на хората, чукайки по врати, убеждавайки хората да ми дадат интервю, – но двете не споделяме общо ДНК. Факт е, че за 30-те ми години като журналист съм срещала много като Кейт и тя представлява амалгама на най-добрите и най-лошите от тях. Както вероятно се досещаш, сцените в нюзрума са плод на личен опит!

.

Колко случаи още планираш за Кейт?

Реших да дам на Кейт почивка след “Заподозреният” – след адреналина от емоции и етични предизвикателства и двете се нуждаем от тъмна стая, в която да си починем. Така че в книга номер 4 има нов състав от образи и на мен наистина ми харесва да работя по нея. И все пак, никога не казвам “никога” на завръщането на Кейт и детектив Боб Спаркс.

.

Как избираш следващата си история? Как знаеш, че някоя идея има потенциал да се превърне в добър сюжет?

Онова, което грабва вниманието – като всеки добър репортер винаги съм търсела следваща история, поради което с времето развих усет за новината, забелязвайки интригуващ детайл или образ.

.

Каква част от деня ти заема писането? Опиши ми творческата си рутина. Къде, колко дълго и по колко пишеш; нуждаеш ли се от специална музика, напитка, осветление и каквото и да е, за да потече мисълта?

Пиша по минимум 4 часа на ден, но често стигам и до 8 ча̀са. Едно време пишех в леглото – не поради мързел или декадентство (честно!). Просто открих, че ако стана, на момента си намирам с какво да се разсея, та оставах там след събуждането си и пишех на лаптопа. Сега вкъщи разполагам писателска барака, с подходящо бюро и стол, и гърбът ми се чувства много по-добре. Понякога пиша на фона на музика, друг път имам нужда от пълна тишина. Прекрасният ми съпруг редовно ми носи чаша чай, за да е сигурен, че съм добре хидратирана…

.

А как се справяш с творческите кризи?

За щастие не страдам от творчески кризи – мисля, че се дължи на факта, че всеки ден от трудовия си стаж съм писала. Но и сама си преча достатъчно – нямах равна в измислянето на причини да не седна на бюрото да пиша. Е, случиха се две неща, които ме върнаха в релсите. Първото беше, когато ми поставиха краен срок. Като бивш журналист открих, че такъв ми е нужен, и мисълта, че е възможно да го изтърва, е своеобразен кошмар. Което не означава, че от време на време не просрочвам ангажиментите си…

Второто беше настаняването за около шест месеца в Мианмар (бивша Бурма). Там далеч от обичайното си ежедневие открих собствен ритъм, ставайки рано, за да пиша преди денят да е започнал. 

.

Имаш ли си бета читатели? Чие мнение цениш най-много?

Моите първи читатели са редакторите ми. Едно време показвах ръкописите на семейството си, но те са прекалено деликатни с мен…

.

Кой е най-лошият и кой – най-добрият писателски съвет, който някога си получавала?

Най-лошият е да пиша само за това, което познавам – въображението е могъщо оръжие. Най-добрият е успокоението, че първият вариант на ръкописа винаги е голяма каша…

.

Имаш ли достатъчно време за четене? Какви книги предпочиташ?

Четенето е моята страст – не мога да си представя ден, без да чета – а вкусът ми е много разнообразен. Обичам съвременна литература, историческа, биографии. И трилъри, разбира се.

.

Твоят съвет към начинаещите български писатели, които четат bgstoryteller?

Спрете да си търсите извинение и започвайте да пишете веднага. Пишете всеки ден – може да е едно изречение или цяла глава – но го правете.