“Надява се да ѝ каже: Мамо, това е лудост, не искам да умра, страх ме е…”
Из романа “Изхвърлени в Америка” на Джанин Къминс, издателство ICU. Превод – Надежда Розова.
“Най-сетне мигрантите, насядали или налягали по тревата, се изправят и започват да си предават вестта един на друг – усеща се как релсите вибрират. Идва влакът. Лука отива и докосва с ръчичка релсата, но не усеща нищо.
– Спрял е някъде по линията, chiquito – обяснява Нандо. – Скоро ще дойде.
Минават няколко минути, после друг мъж се провиква към Лука:
– Пипни сега.
Лука се подчинява и полага длан върху топлия метал. Усеща как енергията на влака пулсира в стоманата. Инстинктивно отдръпва ръката си и се връща до мама. На полянката вече цари оживление сред мигрантите, които ще опитат да се качат на влака. Всички си събират вещите и се пръсват. Запазват си свои позиции, разпределят се, оставят си един на друг достатъчно място да тичат покрай влака. Озъртат се и за имиграционните, които обикновено организират хайките си едновременно с пристигането на влака. След двудневно чакане се появяват още мигранти, измъкват се от скривалищата си, за да опитат опасния летящ старт.
Лидия навива одеялото и го привързва отдолу към своята раница. След това се обръща да затегне презрамките на раницата на раменете на Лука. Свободният им край е провиснал до краката му. Тя ги връзва на възел и ги подпъхва под колана му. Напрегнато пристъпва от крак на крак.
– Искаш ли да го направим, синко? – пита тя момчето. Надява се той да не желае. Надява се да ѝ каже: Мамо, това е лудост, не искам да умра, страх ме е. Обаче Лука само я поглежда. Изобщо не отговаря. – Може би ще опитаме – казва Лидия. – Хайде първо да погледаме. Да видим какво ще стане. – Гади ѝ се от ужас.
Влакът се показва от далечния завой и щом Лидия съзира муцуната му да приближава по релсите, всичко се развива като на забавен каданс. Ще успеем, казва си тя. Не се движи толкова бързо. Влакът излиза на открито със силно трополене, Лидия усеща пухтенето му с костите си, в гърдите, а много от мъжете вече подтичват покрай релсите. Най-различни подробности се съревновават за внимание и Лидия наблюдава в захлас, опитва се да научи какво се прави. Забелязва, че трябва да тичаш със скоростта на влака и да се адаптираш в движение. Че трябва да намериш най-подходящото място за качване: щръкнала част, стълба, нещо, в което да се вкопчиш и откъдето ще можеш бързо да се покатериш на покрива на вагона. А избереш ли къде ще стоиш, трябва да браниш позицията си от другите мигранти, които проявяват същата настойчивост. Веднъж започнал, в никакъв случай не бива да променяш посоката, но трябва и да внимаваш да не стъпиш в дупка, да не се спънеш в камък, докато тичаш, да не се препънеш и да паднеш под премазващите колела на Звяра. Никога, ама никога не бива да забравяш каква мелачка са тези скърцащи, стенещи, тракащи и боботещи колела. Те крещят предупредително.
– ¡Qué Dios los bendiga*! – провиква се новият им приятел, зарязва ги и хуква покрай влака.
Брат му подтичва зад него – не спринтират, но и не тичат като на крос. Нандо бяга и върти глава, и за да вижда къде стъпва, и за да оглежда вагона отзад за удобно място, откъдето да се покатери. Забелязва, че през два вагона приближава стълба. Забавя крачка. Когато от стълбата го дели само един вагон, отново ускорява ход, поглежда напред, шмугва се под клоните на разлистен храсталак. Посяга към стълбата, обхваща с пръсти третото стъпало. Прави две, три, четири крачки, вкопчил само едната си ръка в ребрата на Ла Бестия, после тялото му рязко увисва на същата ръка. Вдига и лявата, която след мимолетна паника намира набелязаната цел и я стисва. Тялото му вече се е закачило и виси. Ето това е най-рискованият момент. Ръцете са вкопчени, стискат, повдигат. Тялото се ветрее като знаме. Краката са увиснали ниско, още не са безопасно отдалечени от колелата.
– Вдигни се! – крещи брат му с коремчето. – Вдигни си стъпалата! – Той още тича.
Инстинктът те кара да опипаш със стъпала какво има отдолу, да потърсиш опорна точка, да намериш начин да повдигнеш тежестта на тялото си. Но не. Всъщност трябва да се свиеш. Да вдигнеш стъпалата. Нагоре. Нагоре! Краката на Нандо намират най-долната метална пречка на стълбата. Ръцете му се протягат нагоре към следващата и той вече се катери. Силен. Стабилен. След няколко секунди – шляп! – прелитащ клон застрашава хватката му, одрасква лицето му отстрани, но той вече е в безопасност, прехвърля се през ръба и ляга ничком върху покрива на вагона, после протяга ръка към брат си, който тича точно под него.
Лидия наблюдава с ококорени очи – братята са се скрили от поглед, а другите мигранти край тях постепенно оредяват, докато се качват на влака един по един или по двойки. Тя стиска ръката на Лука в своята като в менгеме, но момчето не забелязва и не протестира. Заковали са се неподвижно на местата си, а после, когато тътенът от влака утихва, внезапно тръгват.
Крачат.
Непознато благоговение ги обзема, след като са видели всичко със собствените си очи: безчувствения грохот на колелата по релсите, увисналите отвън по скелета на влака човешки тела като бръмбари на мрежа.
На задната седалка на оранжевия фолксваген на татко в Акапулко Лука имаше собствена обезопасителна система. С яркосиня възглавничка на маймуни, която баща му беше успял някак да закрепи за детското столче. Като малък Лука обичаше маймунките, а подплатените каишки се нахлузваха през главата му и после около кръста. Беше му уютно на столчето. Предното лято обаче започна да моли родителите си да го извадят от това чудо. Беше страшно бебешко! Вече беше достатъчно голям за обикновения колан на седалката. Сега Лука проследява с очи как задницата на влака се изгубва зад завоя в далечината и нищичко не проумява.
–––––––––––––––––
*Бог да ви благослови! (исп.) Б.пр.”
Из романа “Изхвърлени в Америка” на Джанин Къминс, издателство ICU. Превод – Надежда Розова.
*
Когато в малката книжарничка на Лидия Перес влиза очарователен, галантен и несъмнено ерудиран посетител, който избира да си купи две от любимите книги на собственичката, животът рязко поема в различна посока. Толкова различна, че скоро за уютните и непомрачени от сериозни грижи дни на семейство Перес няма да остане и бегъл спомен.
Кой е непознатият читател? Възможно ли е зад добрите обноски и красивото лице да се крие най-безскрупулният наркобос в Акапулко? Къде минава границата между спокойното русло на живота и La Bestia – влакът на надеждата за спасение, който отнася стотици хиляди хора на север, към страната на неограничените възможности… към шанса за живот.
*
Изхвърлени в Америка е забележително съчетание между истински добра литература и четиво, преливащо от емпатия, драма и човечност. Роман, в който радостта от живота се редува с неподправен ужас от изроденото и пошлото в съществуването ни. Всичко това е обгърнато от стихията на майчината любов и непобедимата способност на човека да намира надежда и в най-обезсърчаващата ситуация.
*
„Изхвърлени в Америка“ е изключителна творба, съвършено балансираща между ужаса от една страна и любовта от друга. Отправям предизвикателство към всички да прочетат първите седем страници на този роман и да не го довършат. Безупречна проза, история, която не губи темпото в нито един момент.” Стивън Кинг
“Отдавна не бях отгръщал страниците на книга с такова настървение. Стегнат, интелигентен, непредвидим сюжет.” Джон Гришам
„Гроздовете на гнева“ на нашето време.” Дон Уинслоу
